Пеша по улица “Шипка” – мисли и памет |
Разхождаме се – аз и моята другарка Е.Р. Денят е почивен и тя не е ангажирана с купищата задания, които стоят пред нея през седмицата; аз пък съм в отмора от десетките рутинни домашен действия, които всеки ден правя. И имаме към час – час и нещо. Да походим, да си заменяем по някоя книга и несъмнено, да побъбрим.
Тръгваме от Университета по ул. „ Шипка “. За мен – държа да отбележа – тази улица стартира от Националната Художествена Академия (НХА) и свършва пред остарялото ателие на художника Росен Марковски, което в полза на истината се води на бул. „ Евлоги и Христо Георгиеви “, само че рейсът – във всички тези хладни есенни вечери, в които пътувах към него – спираше на „ Шипка “. И по този начин, „ Шипка “ за мен беше нещо като средище на художници, поети, интелектуалци и будни студенти (които са предпочели кафенетата и заведенията за хранене там, а не в Студентски град).
С годините, споделят, локациите, в които се следи скупчване на хора – т.е., жужащите, същински живите места – се трансформират. И вместо по ул. „ Шипка “ жителите на София се концентрират към моловете. За кафенце, кино и някоя дрешка.
Тъжно, само че истина.
Отдясно се издига внушителната постройка на СУ „ Св. Климент Охридски “ – университет, който аз не приключих, само че от самото начало смятах за люпилня на бъдещи гении; точката, от която потеглят всички огромни мозъци, които в сегашното си са високо културни, изискани студенти с въодушевление към поезията, черните палта до коляното и кръглите очила с тъмни рамки. Разбира се, аз имах база за съпоставяне и това беше УНСС, което таман завършвах, когато – вайкайки се пред един другар, също стихотворец, само че и гурме познавач, и странник, и обожател на хубавото вино…, та вайкайки се, че в наш‘то УНСС господстват чалгата и долнопробните ценности… – таман тогава този другар сподели: „ В Софийския е същото. Наистина – кифли има на всички места “.
Не повярвах незабавно, само че с времето започнах да… свиквам… с екстеншъните и маникюрите на девойките, с които пътувам в метрото или се разминавам на улицата. И единствено да вметна нещо. Докато из обществените мрежи се въртяха вицове от сорта на „ Лайкнах страницата на УНСС; очаквам да ми пратят дипломата в персонално известие! “ и „ Защо оградата на УНСС е толкоз висока? За да не я прескачат студентите от Техническия в обедната отмора и да взимат дипломи “…, ние успяхме да приключим. При това не с лекотата, осмяна във вицовете, а с доста четене. От време на време даже ми се струваше, че ни гърчат прекомерно доста. Но успяхме.
И в действителност научихме някои неща, които за немалка част от актуалния бизнес у нас съставляват към момента далечни теории и понятия.
Но както и да е. Харесва ми да имам позиция по публични въпроси, паралелно до поетичната ми същина. Един другар един път възкликна: „ Какъв стихотворец си ти! Имаш тапия от УНСС “. Първо ме хвана позор, само че след това му описах за всички тези поети и писатели, за които да пишеш е означавало нещо доста повече от това да си изкарваш хляба… със стругарство или с лекарска активност. Ами да. Ако по през целия ден преглеждаш сифилистични дами или възрастни хора с ковид – изключително настоящо в наши дни – надали ще ти остават време и сили да се вдъхновиш за поема; само че пък ще имаш финансовата независимост в персоналното си време да напишеш цялостен цикъл от поеми – вместо в неделя да мяташ торби с цимент на гарата, да вземем за пример.
Друг е въпросът по какъв начин би се чувствал.
Вървим по „ Шипка “ с Е.Р. и аз я запитвам – по какъв начин се назовава тази странна игра с лъскавите топчета, която всякакви хора постоянно играят зад библиотеката? А тя споделя – май беше „ петанк “. Да, тук се намира Националната библиотека „ Св. Св. Кирил и Методий “. Друг стожер на българската просвета. Дом на книгите. Дом на просветата – леко остарял израз, само че към момента не са измислили различен толкоз прецизен и по този начин тържествено звучащ, нали?
Изобщо – минавайки около този триъгълник: НХА – СУ – Библиотеката – би било срамно, в случай че не се сетим за огромните преди нас. Както от далечното, по този начин и от близкото минало.
Още повече, че по-надолу по улицата се намира къщата, която е била дом на Иванка Ботева и Кирил Ботев – майката и брата на Христо Ботев. Сградата, според мен, не наподобява на добре поддържаните сгради на посолствата в близост и подухва леко възприятие на студ, само че също по този начин вдъхва почитание с препратката към къщите от старите български градове – дървени орнаменти, стрехи и балкони като „ от едно време “. Изградена е през 1905 година от архитектите Георги Фингов и Киро Маричков, както демонстрира справката в томчето на Здравко Петров „ Исторически направления: София “ (издадена през 2019 година от „ Сиела “). Любопитен факт е, че когато военачалник Ботев остарява и ослепява, под прозорците му се събирали гимназисти, които възторжено пеели стихотворенията на брат му Христо. Такова нещо през днешния ден би било наречено „ патриотарщина “ и пеещият може да бъде заличен от описи с другари и тем сходни общности, само че тогава полезностите се отнасяли до величието на родината, а подвиг било да умреш в пердах за нея. О, времена. О, нрави.
Но би било срамно и в случай че не се замислим за сегашното – с неговите Калин Терзийски, Чарли Парушев, Виктор Пасков и безчет други. С неговите художници като Росен Марковски, Николай Димчевски, Трендафила Трендафилова и други. Истински свободните, лудите, хората със замах; космополитните души.
А още по-смущаващо би било, в случай че не отправим взор към бъдещето. Онова бъдеще, което не принадлежи на екстеншъните и лъскавите лайсни на лимузините. Бъдещето, което оставяме всеки ден. И в което – безшумно или очевидно – всички имаме вяра.
Вървим с моята другарка Е.Р. Тя е извънредно съчувствен и преклонен човек. Подкрепата ѝ е скъпа – изслушва ме и когато се постанова, ме успокоява. Да, като мъдра и мека котка е; въпреки че има темперамент не на „ мека “, а на огромна котка – лъв или леопард. Тоест – мощен и твърдоглав човек. И в този момент тя ми показва всякакви елементи по постройките, около които минаваме – някоя кула, покрив или орнамент, които аз не съм забелязала.
И аз фотографирам. Непохватно, неумело и без възприятие за вероятност и светлина. Но фотографирам. За да останат картини от този неделен следобяд, в който не перем, не готвим и не мием пода в кухнята, а се разхождаме по улица „ Шипка “. И си приказваме.
„ Е., това тук вдясно е входът за Клуба на архитектите. Виждаш ли? Ей там… Беше доста фешън, а и приятно…, да не кажа дори величествено, хаха!... да изпиеш един коняк вътре. Пускаха джаз, а обзавеждането беше като от 30-те… Имаха и градина – много изискан, закътана… Сега не знам “, споделям аз. Защото ме обзема терзанието, че може рецесията в стопанската система, която настъпи в следствие от противоепидемиологичните ограничения, да е опустошила и това прелестно място и към този момент да няма чаша коняк, която да стопляш над свещта, накланяйки я леко встрани, до момента в който над теб безшумно проблясва градинският фенер.
„ Какви капризи! “, евентуално си мисли Е.Р., само че не го изрича на глас. И ми показва къщата на ъгъла с ул. „ Сан Стефано “. Ако не ме лъже паметта, тя беше обект на остро гражданско отвращение поради надстройката си, която неприятно контрастираше на сецесионовия архитектурен жанр на първите два етажа. Отсреща пък се издига Руският център, където кракът ми в никакъв случай не е стъпвал – за положително или за неприятно. Няма по какъв начин да не виждам обаче, че пред постройката му има необятен тротоар – нещо като дребен площад, който подухва известно чувство за шир и… дали ще сбъркам, в случай че кажа – най-малко частична независимост.
По-нататък, където се обитава известната пицария, се кипри домът на проф. Иван Шишманов. Той е, знаем, по обучение и предопределение човек на словото, на педагогиката, философията и политиката. Обичал да споделя, че дейностите на министъра на просвещението – какъвто той бил в избран интервал от живота си – би трябвало да бъдат възлагани на човек не на политическата обстановка, а на човек на бъдещето. За своя мандат той съумява да построи внушителната постройка на Народния спектакъл. Високо просветен, пътешествал доста по света, той евентуално бил един от най-любимите събеседници на Иван Вазов. Говорят, че поддържал спекулация с кралица Елизабет – синеоката брачна половинка на румънския крал Карол I. А брачната половинка му Лидия устройвала чудни приеми в тази къща, следвайки образеца на тогавашния салон на Жорж Санд. От тук минавали – и евентуално доста се забавлявали и обогатявали духовно – множеството огромни имена на литературата, културата, изкуството и прочие персони от това време. Повехнало букетче сезонни цветя стои килнато под паметната плоча на фасадата на къщата. Може би при честването на събитията от десети ноември всички значими персони, по някакъв метод свързани с този епизод от историята, са получили букет, който да постои известно време на видно място. Направи ми усещане, че и паметникът на Радой Ралин на пл. Плиска беше почетен с цветя.
На улица „ Шипка “ се намира и домът на Георги Фингов – видния проектант, който през 1907 година издигнал къща за себе си и своето семейство. Сложна структура, необикновен покрив и една фреска с женско лице, посрещаща домашните и гостите – това виждаме на първо време, паралелно до измазаните стени в синеещо бяло. Узнаваме, че фреската е дело на скулптора Андрей Николов, за който се приказва, че лишил дамата на учителя си. По-късно – когато Фингов изживява неуспех в предприемачеството и се постанова да напусне дома си – къщата става благосъстоятелност на тогавашния кмет на София Петко Тодоров. Детска градина, музей и какво ли още не – домът на арх. Фингов сменя предназначението си неведнъж.
Разхождайки се с, виждаме и плочата в памет на Любомир Милетич – изтъкнат български лингвист, – която е сложена върху сива постройка, издигната на мястото на къщата му, в която живял. В чест на учения е кръстен нос Милетич в Антарктида и това е нещо, което сякаш впечатлява повече от всички трофеи и самопризнания, които учените (и поетите също) получават след гибелта си.
Къщата на Смедовски пък прави мощно усещане с кулата си, която Е.Р. ми показва, гледайки нагоре. На друго място виждаме и плоча, на която написа, че в този дом е живял видният откривател на остарялата българска литература и просвета акад. проф. доктор Йордан Николов Иванов (роден през 1872 година и умрял през 1947 г.). За него обаче информацията е малко.
Възхитителна е и постройката на учебното заведение „ Васил Априлов “, което също се намира тук, повече от век откакто е употребено за полева болница. Днес в двора му не тичат деца и не се чува звънец. Всички евентуално са пред преносимите компютри си вкъщи.
Ами да. Светът стана съвсем напълно цифров. Пазаруваме онлайн, пътуваме онлайн, поддържаме връзка онлайн, продаваме онлайн, учим онлайн. За всяка човешка активност има или интернет, или куриерски услуги. Които прочее нарастнаха – като че ли на инат на изтънелия ни джоб.
Накрая сядаме на скамейка в Докторската градинка. Сенките ни падат върху асфалтовата алея и съвсем замират там. Ние мълчим, изпълнени с обаяние от разходката, а след това подемаме спокоен, не доста въодушевен, изпълнен с умереност диалог.
„ Знаеш ли…, през вчерашния ден следих едно събитие – в действителност видях по какъв начин подвигнаха последната будка за вестници в квартала с кран. Тя не работеше най-малко от половин година, само че зад нея на завет се криеше една баба, която продаваше цветя и плетени терлици. Това беше единственото предопределение на будката, след като… към този момент няма вестници и списания, към които хората да демонстрират интерес. Последната обител на печатната преса бе закачена на стоманени въжета и отнесена с кран – вероятно нанякъде, където ще стане скрап “, това си мисля и не съм сигурна дали го изказвам гласно. Е.Р. гледа напред и премигва бързо иззад очилата си. Тя несъмнено се досеща, че пресата е – най-малко отчасти – изместена от обществените мрежи. И до момента в който ние към момента присъстваме в някои от тях, по-младите към този момент са ги напуснали и са отишли на друго място.
Друго място – това е мястото, на което сега всички ни се желае да бъдем, въпреки и да не знаем по какъв начин тъкмо желаеме да наподобява то. Достатъчно е да не е заразно.
А пред нас се издига Докторският монумент. Той е издигнат в памет на починалите медици от Освободителната война.
И неизбежно си задавам въпроса – кой ще издигне монумент на починалите през днешния ден? Лекари, сестри, санитари. Учители, преподаватели, педагози. Роднини, другари, познати. Колеги и съидейници.
Поети, артисти, публицисти.
„ Ставаме все по-малко и все по-самотни. Не мислиш ли, Е.? “, запитвам я въображаемо аз, когато тя към този момент е обърнала тил и крачи по пътя си. Покорихме „ Шипка “ и в случай че не беше приятното възприятие от тази величествена празнина, която остана, щях да се запитвам защо ни беше.
Тръгваме от Университета по ул. „ Шипка “. За мен – държа да отбележа – тази улица стартира от Националната Художествена Академия (НХА) и свършва пред остарялото ателие на художника Росен Марковски, което в полза на истината се води на бул. „ Евлоги и Христо Георгиеви “, само че рейсът – във всички тези хладни есенни вечери, в които пътувах към него – спираше на „ Шипка “. И по този начин, „ Шипка “ за мен беше нещо като средище на художници, поети, интелектуалци и будни студенти (които са предпочели кафенетата и заведенията за хранене там, а не в Студентски град).
С годините, споделят, локациите, в които се следи скупчване на хора – т.е., жужащите, същински живите места – се трансформират. И вместо по ул. „ Шипка “ жителите на София се концентрират към моловете. За кафенце, кино и някоя дрешка.
Тъжно, само че истина.
Отдясно се издига внушителната постройка на СУ „ Св. Климент Охридски “ – университет, който аз не приключих, само че от самото начало смятах за люпилня на бъдещи гении; точката, от която потеглят всички огромни мозъци, които в сегашното си са високо културни, изискани студенти с въодушевление към поезията, черните палта до коляното и кръглите очила с тъмни рамки. Разбира се, аз имах база за съпоставяне и това беше УНСС, което таман завършвах, когато – вайкайки се пред един другар, също стихотворец, само че и гурме познавач, и странник, и обожател на хубавото вино…, та вайкайки се, че в наш‘то УНСС господстват чалгата и долнопробните ценности… – таман тогава този другар сподели: „ В Софийския е същото. Наистина – кифли има на всички места “.
Не повярвах незабавно, само че с времето започнах да… свиквам… с екстеншъните и маникюрите на девойките, с които пътувам в метрото или се разминавам на улицата. И единствено да вметна нещо. Докато из обществените мрежи се въртяха вицове от сорта на „ Лайкнах страницата на УНСС; очаквам да ми пратят дипломата в персонално известие! “ и „ Защо оградата на УНСС е толкоз висока? За да не я прескачат студентите от Техническия в обедната отмора и да взимат дипломи “…, ние успяхме да приключим. При това не с лекотата, осмяна във вицовете, а с доста четене. От време на време даже ми се струваше, че ни гърчат прекомерно доста. Но успяхме.
И в действителност научихме някои неща, които за немалка част от актуалния бизнес у нас съставляват към момента далечни теории и понятия.
Но както и да е. Харесва ми да имам позиция по публични въпроси, паралелно до поетичната ми същина. Един другар един път възкликна: „ Какъв стихотворец си ти! Имаш тапия от УНСС “. Първо ме хвана позор, само че след това му описах за всички тези поети и писатели, за които да пишеш е означавало нещо доста повече от това да си изкарваш хляба… със стругарство или с лекарска активност. Ами да. Ако по през целия ден преглеждаш сифилистични дами или възрастни хора с ковид – изключително настоящо в наши дни – надали ще ти остават време и сили да се вдъхновиш за поема; само че пък ще имаш финансовата независимост в персоналното си време да напишеш цялостен цикъл от поеми – вместо в неделя да мяташ торби с цимент на гарата, да вземем за пример.
Друг е въпросът по какъв начин би се чувствал.
Вървим по „ Шипка “ с Е.Р. и аз я запитвам – по какъв начин се назовава тази странна игра с лъскавите топчета, която всякакви хора постоянно играят зад библиотеката? А тя споделя – май беше „ петанк “. Да, тук се намира Националната библиотека „ Св. Св. Кирил и Методий “. Друг стожер на българската просвета. Дом на книгите. Дом на просветата – леко остарял израз, само че към момента не са измислили различен толкоз прецизен и по този начин тържествено звучащ, нали?
Изобщо – минавайки около този триъгълник: НХА – СУ – Библиотеката – би било срамно, в случай че не се сетим за огромните преди нас. Както от далечното, по този начин и от близкото минало.
Още повече, че по-надолу по улицата се намира къщата, която е била дом на Иванка Ботева и Кирил Ботев – майката и брата на Христо Ботев. Сградата, според мен, не наподобява на добре поддържаните сгради на посолствата в близост и подухва леко възприятие на студ, само че също по този начин вдъхва почитание с препратката към къщите от старите български градове – дървени орнаменти, стрехи и балкони като „ от едно време “. Изградена е през 1905 година от архитектите Георги Фингов и Киро Маричков, както демонстрира справката в томчето на Здравко Петров „ Исторически направления: София “ (издадена през 2019 година от „ Сиела “). Любопитен факт е, че когато военачалник Ботев остарява и ослепява, под прозорците му се събирали гимназисти, които възторжено пеели стихотворенията на брат му Христо. Такова нещо през днешния ден би било наречено „ патриотарщина “ и пеещият може да бъде заличен от описи с другари и тем сходни общности, само че тогава полезностите се отнасяли до величието на родината, а подвиг било да умреш в пердах за нея. О, времена. О, нрави.
Но би било срамно и в случай че не се замислим за сегашното – с неговите Калин Терзийски, Чарли Парушев, Виктор Пасков и безчет други. С неговите художници като Росен Марковски, Николай Димчевски, Трендафила Трендафилова и други. Истински свободните, лудите, хората със замах; космополитните души.
А още по-смущаващо би било, в случай че не отправим взор към бъдещето. Онова бъдеще, което не принадлежи на екстеншъните и лъскавите лайсни на лимузините. Бъдещето, което оставяме всеки ден. И в което – безшумно или очевидно – всички имаме вяра.
Вървим с моята другарка Е.Р. Тя е извънредно съчувствен и преклонен човек. Подкрепата ѝ е скъпа – изслушва ме и когато се постанова, ме успокоява. Да, като мъдра и мека котка е; въпреки че има темперамент не на „ мека “, а на огромна котка – лъв или леопард. Тоест – мощен и твърдоглав човек. И в този момент тя ми показва всякакви елементи по постройките, около които минаваме – някоя кула, покрив или орнамент, които аз не съм забелязала.
И аз фотографирам. Непохватно, неумело и без възприятие за вероятност и светлина. Но фотографирам. За да останат картини от този неделен следобяд, в който не перем, не готвим и не мием пода в кухнята, а се разхождаме по улица „ Шипка “. И си приказваме.
„ Е., това тук вдясно е входът за Клуба на архитектите. Виждаш ли? Ей там… Беше доста фешън, а и приятно…, да не кажа дори величествено, хаха!... да изпиеш един коняк вътре. Пускаха джаз, а обзавеждането беше като от 30-те… Имаха и градина – много изискан, закътана… Сега не знам “, споделям аз. Защото ме обзема терзанието, че може рецесията в стопанската система, която настъпи в следствие от противоепидемиологичните ограничения, да е опустошила и това прелестно място и към този момент да няма чаша коняк, която да стопляш над свещта, накланяйки я леко встрани, до момента в който над теб безшумно проблясва градинският фенер.
„ Какви капризи! “, евентуално си мисли Е.Р., само че не го изрича на глас. И ми показва къщата на ъгъла с ул. „ Сан Стефано “. Ако не ме лъже паметта, тя беше обект на остро гражданско отвращение поради надстройката си, която неприятно контрастираше на сецесионовия архитектурен жанр на първите два етажа. Отсреща пък се издига Руският център, където кракът ми в никакъв случай не е стъпвал – за положително или за неприятно. Няма по какъв начин да не виждам обаче, че пред постройката му има необятен тротоар – нещо като дребен площад, който подухва известно чувство за шир и… дали ще сбъркам, в случай че кажа – най-малко частична независимост.
По-нататък, където се обитава известната пицария, се кипри домът на проф. Иван Шишманов. Той е, знаем, по обучение и предопределение човек на словото, на педагогиката, философията и политиката. Обичал да споделя, че дейностите на министъра на просвещението – какъвто той бил в избран интервал от живота си – би трябвало да бъдат възлагани на човек не на политическата обстановка, а на човек на бъдещето. За своя мандат той съумява да построи внушителната постройка на Народния спектакъл. Високо просветен, пътешествал доста по света, той евентуално бил един от най-любимите събеседници на Иван Вазов. Говорят, че поддържал спекулация с кралица Елизабет – синеоката брачна половинка на румънския крал Карол I. А брачната половинка му Лидия устройвала чудни приеми в тази къща, следвайки образеца на тогавашния салон на Жорж Санд. От тук минавали – и евентуално доста се забавлявали и обогатявали духовно – множеството огромни имена на литературата, културата, изкуството и прочие персони от това време. Повехнало букетче сезонни цветя стои килнато под паметната плоча на фасадата на къщата. Може би при честването на събитията от десети ноември всички значими персони, по някакъв метод свързани с този епизод от историята, са получили букет, който да постои известно време на видно място. Направи ми усещане, че и паметникът на Радой Ралин на пл. Плиска беше почетен с цветя.
На улица „ Шипка “ се намира и домът на Георги Фингов – видния проектант, който през 1907 година издигнал къща за себе си и своето семейство. Сложна структура, необикновен покрив и една фреска с женско лице, посрещаща домашните и гостите – това виждаме на първо време, паралелно до измазаните стени в синеещо бяло. Узнаваме, че фреската е дело на скулптора Андрей Николов, за който се приказва, че лишил дамата на учителя си. По-късно – когато Фингов изживява неуспех в предприемачеството и се постанова да напусне дома си – къщата става благосъстоятелност на тогавашния кмет на София Петко Тодоров. Детска градина, музей и какво ли още не – домът на арх. Фингов сменя предназначението си неведнъж.
Разхождайки се с, виждаме и плочата в памет на Любомир Милетич – изтъкнат български лингвист, – която е сложена върху сива постройка, издигната на мястото на къщата му, в която живял. В чест на учения е кръстен нос Милетич в Антарктида и това е нещо, което сякаш впечатлява повече от всички трофеи и самопризнания, които учените (и поетите също) получават след гибелта си.
Къщата на Смедовски пък прави мощно усещане с кулата си, която Е.Р. ми показва, гледайки нагоре. На друго място виждаме и плоча, на която написа, че в този дом е живял видният откривател на остарялата българска литература и просвета акад. проф. доктор Йордан Николов Иванов (роден през 1872 година и умрял през 1947 г.). За него обаче информацията е малко.
Възхитителна е и постройката на учебното заведение „ Васил Априлов “, което също се намира тук, повече от век откакто е употребено за полева болница. Днес в двора му не тичат деца и не се чува звънец. Всички евентуално са пред преносимите компютри си вкъщи.
Ами да. Светът стана съвсем напълно цифров. Пазаруваме онлайн, пътуваме онлайн, поддържаме връзка онлайн, продаваме онлайн, учим онлайн. За всяка човешка активност има или интернет, или куриерски услуги. Които прочее нарастнаха – като че ли на инат на изтънелия ни джоб.
Накрая сядаме на скамейка в Докторската градинка. Сенките ни падат върху асфалтовата алея и съвсем замират там. Ние мълчим, изпълнени с обаяние от разходката, а след това подемаме спокоен, не доста въодушевен, изпълнен с умереност диалог.
„ Знаеш ли…, през вчерашния ден следих едно събитие – в действителност видях по какъв начин подвигнаха последната будка за вестници в квартала с кран. Тя не работеше най-малко от половин година, само че зад нея на завет се криеше една баба, която продаваше цветя и плетени терлици. Това беше единственото предопределение на будката, след като… към този момент няма вестници и списания, към които хората да демонстрират интерес. Последната обител на печатната преса бе закачена на стоманени въжета и отнесена с кран – вероятно нанякъде, където ще стане скрап “, това си мисля и не съм сигурна дали го изказвам гласно. Е.Р. гледа напред и премигва бързо иззад очилата си. Тя несъмнено се досеща, че пресата е – най-малко отчасти – изместена от обществените мрежи. И до момента в който ние към момента присъстваме в някои от тях, по-младите към този момент са ги напуснали и са отишли на друго място.
Друго място – това е мястото, на което сега всички ни се желае да бъдем, въпреки и да не знаем по какъв начин тъкмо желаеме да наподобява то. Достатъчно е да не е заразно.
А пред нас се издига Докторският монумент. Той е издигнат в памет на починалите медици от Освободителната война.
И неизбежно си задавам въпроса – кой ще издигне монумент на починалите през днешния ден? Лекари, сестри, санитари. Учители, преподаватели, педагози. Роднини, другари, познати. Колеги и съидейници.
Поети, артисти, публицисти.
„ Ставаме все по-малко и все по-самотни. Не мислиш ли, Е.? “, запитвам я въображаемо аз, когато тя към този момент е обърнала тил и крачи по пътя си. Покорихме „ Шипка “ и в случай че не беше приятното възприятие от тази величествена празнина, която остана, щях да се запитвам защо ни беше.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ