Разговаряте ли със себе си? Ако си признаете, вероятно ще

Разговаряте ли със себе си? Ако си признаете, евентуално ще бъдете сметнати за ексцентрични.

Истината обаче е, че всеки от нас има глас в главата си. Водим неспирни вътрешни монолози, пробвайки се да осмислим света към нас.

Надяваме се да вземаме мъдри решения, водени от нашия вътрешен ментор, само че по-скоро попадаме на вътрешния си критик, който натяква, че не сме задоволително положителни.

В „ Дърдорене “ известният психолог Итън Крос изследва безмълвните диалози, които водим със себе си. Комбинирайки резултатите и изводите от революционни проучвания върху човешкото държание и разум с действителни образци от заобикалящия ни свят, Крос изяснява по какъв начин тези диалози направляват живота, работата и връзките ни.

Той предизвестява, че отдаването на отрицателното и объркващо говорене със себе си – което назовава мърморене или брътвеж – може да утежни здравето ни, да скапе настроението ни, да сложи връзките ни на тестване и да ни провали, когато сме напрегнат.

„ Дърдорене “ е майсторски аргументирана книга, която ни разкрива скритата мощ на нашия интуиция и ни демонстрира по какъв начин да я впрегнем по този начин, че да се преборим с тревогата и да подобрим здравето и връзките си. Тя ще промени радикално едни от най-важните диалози в живота ни – диалозите, които водим със самите себе си.

„ Итън Крос е написал най-важната книга за това по какъв начин да пренасочим вътрешния си глас от полето на отрицателните мисли и самокритиката към полето на разсъдливостта и самоусъвършенстването “. – Даниъл Пинк, създател на бестселърите „ Мотивацията “ и „ Изцяло ново мислене “

Откъс

В най-простия смисъл на думата интроспекцията е интензивно превръщане на внимание на нашите лични мисли и усеща. Именно тази наша дарба ни разрешава да си фантазираме, да помним, да размишляваме и след това да използваме всичко това, с цел да решаваме проблеми, да сътворяваме нововъведения и да творим.

Много учени, в това число и аз, считат, че тази дарба е една от главните форми на постепенен прогрес, които отличават човешките същества от другите типове.

През последните години солидно количество нови изследвания демонстрират, че когато страдаме, интроспекцията постоянно ни вреди повече, в сравнение с ни оказва помощ.

Тя подкопава резултатите от работата ни, нарушава способността ни да вземаме положителни решения и оказва отрицателно влияние върху връзките ни с другите.

Възможно е също да предизвика принуждение и експанзия, да способства за появяването на необятен набор от психологични разстройства и да увеличи риска от физическо заболяване.

Използването на мозъка за взаимоотношение с нашите мисли и усеща по погрешен метод може да докара до загубата на умения, които професионални спортисти са усъвършенствали в течение на кариерата си.

Може да накара другояче рационални и грижовни хора да вземат по-малко разумни и даже по-малко морални решения.

Може да подтикне наши другари да избягат от нас както в действителния свят, по този начин и в света на обществените мрежи.

Може да трансформира сантиментални връзки от безвредни пристани в бойни полета.

Може даже да форсира процеса на остаряване – както във връзка с нашия външен тип, по този начин и във връзка с конфигурацията на нашето ДНК.

Накратко, нашите мисли прекомерно постоянно не ни избавят от нашите мисли. Вместо това те пораждат нещо подло.

Брътвеж.

Дърдоренето в главата ни се състои от цикличните отрицателни мисли и страсти, които трансформират неповторимата ни дарба за интроспекция в проклинание вместо благословия.

То слага в заплаха резултатите от нашия труд, вземането на решения, връзките, щастието и здравето ни. Мислим си за онази неточност в работата или за неразбирателство в връзките ни с наш непосредствен и в последна сметка се озоваваме в плен на извънредно неприятни усеща.

След това още веднъж се замисляме за същото нещо. И още веднъж. Вглеждаме се в себе си с вярата да получим поддръжка от вътрешния ни ментор, само че вместо това намираме вътрешния ни критик.

Въпросът, несъмнено, е за какво. Защо опитите на хората „ да се извърнат към себе си “ и да мислят, когато претърпяват страдалчество, от време на време се увенчават с триумф, а различен път се провалят?

Също толкоз значимо е да си отговорим на въпроса какво можем да създадем, когато установим, че способността ни за интроспекция се е раздрусала, с цел да я върнем в нормалната ѝ форма.

През цялата си кариера проучвам тези въпроси и съм схванал, че отговорите зависят от смяната в естеството на едни от най-важните диалози в живота ни като съзнателни същества – диалозите, които водим със себе си.

Нашето положение по дифолт

Широко публикувана мантра в културата на ХХI век е апелът „ живей в сегашното “. Аз правя оценка мъдростта в тези думи.

Вместо да се поддаваме на болката от предишното или на безпокойството за бъдещето, споделят ни те, би трябвало да се концентрираме върху това да се свързваме с другите и със себе си в сегашния миг.

Като академик, който изследва човешкия разум обаче, не мога да не отбележа, че това доброжелателно обръщение опонира на нашата биология. Човешките същества не са основани да се придържат компактно към сегашното от самото начало.

Просто мозъкът ни не е еволюирал да го прави.

В последните години се ползват най-съвременни способи, които ни разрешават да учим по какъв начин човешкият мозък обработва информация, и да следим държанието на хората. Тези способи разкриха скритите механизми на работа на човешкото схващане.

Така те хвърлиха светлина върху една забележителна линия на нашия тип: в една трета до половината от времето, в което сме будни, ние не живеем в сегашното.

Също толкоз естествено, както дишаме, ние „ се откъсваме “ от мястото и времето, очертаващи сегашното, и нашият мозък ни изпраща към минали събития, мислени сюжети и други размисли. Тази наша податливост е толкоз фундаментална, че си има име: нашето „ положение по дифолт “.

Това е активността, към която мозъкът ни се връща автоматизирано, когато не сме ангажирани с нещо друго, а постоянно и даже когато сме.

Със сигурност сте забелязвали по какъв начин в случаи, в които от вас се е очаквало да се концентрирате върху дадена задача, мозъкът ви е започвал да се скита като че ли по лично предпочитание. Ние непрекъснато се прехвърляме от сегашното в паралелния, нелинеен свят на нашия разум, бидейки всмуквани във вътрешността минута по минута.

В светлината на това изразът „ животът на мозъка “ придобива ново и в допълнение значение: огромна част от живота ни протича в нашия разум. И по този начин, какво се случва, когато се откъснем от сегашното? Разговаряме със себе си. И слушаме какво споделяме.

Човечеството се занимава с това събитие от зората на цивилизацията. Мистиците в ранното християнство ужасно се дразнели, че гласът в главите им постоянно им досаждал, когато били в положение на безмълвно съзерцаване. Някои даже считали тези гласове за демонични.

Приблизително по същото време на изток китайски будисти имали своя доктрина, съгласно която бурните процеси в мозъка на индивида можели да замъглят прочувствения му пейзаж. Те наричали явлението „ лъжлива мисъл “.

Въпреки това в доста от същите тези антични култури хората вярвали, че вътрешният глас е източник на мъдрост – разбиране, на което се крепят някои практики с хилядолетна история, като безмълвната молитва и медитацията.

Фактът, че почитателите на редица духовни обичаи по едно и също време са се страхували от вътрешния глас и са изтъквали неговата стойност, самичък по себе си разкрива двойствените настройки към нашите мисловни диалози, които съществуват и през днешния ден.

Когато става дума за вътрешния глас, хората инстинктивно демонстрират интерес към патологичните му аспекти. Често стартирам презентациите си, като запитвам присъстващите дали от време на време беседват въображаемо със себе си. Винаги има доста хора, които наподобяват облекчени от обстоятелството, че виждат и други вдигнати ръце.

За страдание, естествените гласове, които чуваме в главите си (и които принадлежат да вземем за пример на нас самите, на членове на фамилията ни или на колеги), от време на време могат да се видоизменят в ненормални гласове, характеризиращи психологични болести.

В тези случаи ние не имаме вяра, че гласът идва от мозъка ни, а считаме, че той принадлежи на различен обект (на враждебно настроени хора, на извънземни и на държавното управление, в случай че би трябвало да споменем единствено някои постоянно срещани слухови халюцинации).

Важно е да уточним, че що се отнася до вътрешния глас, разликата сред психологично заболяване и положително здраве е въпрос не на противопоставяне – сред патологично и здравословно, – а на културни правила и интензитет.

Една от странностите на човешкия мозък е, че почти един на всеки 10 души чува гласове и ги приписва на външни фактори. Ние към момента се опитваме да разберем за какво се случва това.

В последна сметка под една или друга форма в главата на всеки от нас има някакъв глас. Потокът от думи е такава неразделна част от вътрешния ни свят, че той продължава да тече даже при увреждане на гласа. Например някои хора, които заекват, споделят, че приказват по-гладко в главата си, в сравнение с глас.

Глухите хора употребяват жестомимичен език, само че и те беседват със себе си, въпреки и да имат своя лична форма на вътрешен език. Той се показва в безгласното правене на знак, който глухите дават на себе си, по сходство на метода, по който чуващите употребяват думи, с цел да беседват скрито със себе си. Вътрешният глас е главен детайл на мозъка.

Ако в миналото тихичко сте си повтаряли телефонен номер, с цел да го запомните, превъртали сте някакъв диалог като на лента в главата си и сте си представяли какво е трябвало да кажете, или сами сте си давали устни насоки в опит да се справите с проблем или да развиете обещано умеене, значи сте употребявали вътрешния си глас.

Повечето хора разчитат на вътрешния си глас и се възползват от него всеки ден. А когато се откъсват от сегашното, постоянно повода е, че желаят да си поговорят с този глас или да чуят какво има да им казва – а той може да има доста за казване.

Нашият вербален поток на мисълта е толкоз трудолюбив, че съгласно едно изследване ние беседваме въображаемо със себе си със скорост, еквивалентна на изговарянето на 4000 думи в минута. Гласът в главата ни приказва доста бързо.

Въпреки че вътрешният глас действа добре през огромна част от времето, той постоянно води до брътвеж тъкмо когато се нуждаем най-вече от неговата подкрепа – когато сме под огромен стрес, когато залогът е висок и когато изпитваме комплицирани страсти, с които можем да се оправим единствено в случай че сме оптимално спокойни.

Понякога този брътвеж приема формата на откъслечен монолог; различен път е разговор, който водим със себе си. Понякога е натрапчиво предъвкване на отминали събития (размишление); различен път е обезпокоително въобразяване на бъдещи събития (безпокойство).

Понякога е прескачане сред отрицателни усеща и хрумвания посредством свободни асоциации; различен път е фиксиране върху едно съответно неприятно възприятие или концепция.

Както и да се демонстрира, когато вътрешният ни глас се развилнее и вземе микрофона, мозъкът ни освен ни изтезава, а и ни сковава. Освен това вътрешният глас може да ни подведе да създадем неща, посредством които да се самосаботираме.

Едно от най-важните прозрения, до които съм стигал през кариерата си, е, че инструментите, нужни за понижаване на дърдоренето и възпиране на вътрешния глас, не са нещо, което би трябвало да търсим – постоянно са пред очите ни и чакат да ги вкараме в деяние.

Те са част от мисловните привички, поведенческите чудатости и всекидневния ни режим, налице са и при хората, организациите и средите, с които взаимодействаме.

В актуалната книга ще изведа тези средства нескрито и ще обясня освен по какъв начин работят, а и по какъв начин, взети дружно, образуват комплект принадлежности, които еволюцията е основала, с цел да ни помогне да управляваме диалозите, които водим със себе си.

Можете да поръчате „ Дърдорене “ на Итън Крос от издателство Изток-Запад