Радослав Първанов е фотограф, журналист, дарител, общественик. Той е автор

Радослав Първанов е фотограф, публицист, донор, държавник. Той е създател и съавтор в редица креативен планове. Куратор на десетки изложения в България и чужбина. Първанов е и прочут културен деятел в родния си град Габрово. В момента е сътрудник на Българската телеграфна организация за област Габрово.

Сред най-известните му фотографски планове са „ Аз съм Българка! “, представящ хубостта на българката, националните носии и местата с културно и историческо значение. „ Счупената религия “ е план разказващ за рушащите се храмове в България за набиране на средства за възобновяване им. Радослав Първанов е притежател на почетното звание „ Дарования и достижения “ на Община Габрово, притежател на почетен знак на Професионална техническа гимназия „ Д-р Никола Василиади “, притежател на почетен орден от Народното събрание на Република България. Снимките на Радослав Първанов са оповестени в издания като National Geographic и Economist, редица уеб-сайтове, печатни издания, малките екрани.

Първата негова галерия е отдадена на едно огромно събитие състояло се през далечната 1991 година – огромното наводняване в Габрово. Изложбата му наречена „ 20 години от огромната буря “ включва 190 авторски фотографии на фотографа Кирил Георгиев. Радослав провежда разкриване с полемика по тематиката, като в събитието се включват към 100 посетители.

Радослав Първанов е един от най-популярните български фотографи в обществените мрежи. Има над 112 хиляди почитатели. Той е първият габровец със синя значка от фейсбук, преди да се заплаща за това нещо. Журналистът е и първият фотограф в България със синя значка за потвърждаване, че това фактически е достоверна социална персона.



Всички оповестени в изявлението фотоси са персонален списък на Радослав Първанов

- Радославе, спомняте ли си първата фотография, която сте създали в живота? Какво Ви плени във фотографията и за какво се насочихте към тази специалност?

- Нямам спомен за първата ми фотография, тъй като съм бил доста дребен. Имам една фамилна снимка, на която се вижда, че на врата ми виси фамилният фотоапарат „ Смяна “. Мисля, че по време на морско премеждие със фамилията ми ми е дадена опцията да щракна. Така че, може би, това е първата ми фотография. Но пък си припомням, че през 2010 година с моя добър другар и сътрудник Никола Михов снимахме разнообразни обекти в Габрово, свързани с архитектурното и културно завещание и показвайки му какво съм направил, той ми обърна внимание, че съм направил доста забавен кадър. Тогава ми светна, че това захласване към снимането може би е освен това.



- И по този начин, решихте да учите снимка. Доколкото знам, първо сте приключили електроенергетика. Как от тази компетентност се насочихте към фотографията, която към този момент по-късно сте изучавали в Берлин и Лондон?

- Започнах да фотографирам още като възпитаник. Тогава бях в Професионалната техническа гимназия „ Д-р Никола Василиади “ в Габрово. Моят профил беше електрообзавеждане на производството. Това някак си го имах като увлечение в гимназиалните ми години и по тази причина записах тази компетентност. И може би през 2007 – 2008  година, екипиран с някаква техника, изучавах света към себе си, четях и тогава изграждах любовта към фотографията. След това следвах електроенергетика и електрообзавеждане, по този начин наречената тежка енергетика, в Габровския механически университет, което беше естествено продължение на това, което учих в гимназията.

Двете образователни заведения си партнират и специалността се надгражда по сполучлив метод и по тази причина приключих Техническия университет в Габрово. След това ми се отвори опция да завърша двата курса по снимка в Берлин и Лондон, с цел да имам подготовка и с цел да потвърдя в действителност на себе си, че мога да покрия условията за фотограф. Навън се желае много огромна успеваемост, с цел да преминеш курса, до момента в който тук има курсове на много места, само че макар че може да не покриваш избрани критерии, ти отново ще получиш някакъв документ.

В България знаем какъв брой елементарно се храни его и самочувствие с сходни документи в кавички, с които надали не взимаш и специалност. Затова след електроенергетиката учих снимка, макар че едното е техника, другото е изкуство, само че и двете са физика. Хуманитарният ми темперамент с техническите ми влечения доста сполучливо се надгради и построи това, което към този момент върша толкоз доста време.



- Вие сте прекомерно млад, само че доколкото разбирам сте снимал и с лентови фотоапарати. Сега към този момент всичко е цифрово. Откривате ли някаква магия в старите фотоапарати с лента и обичате ли да снимате с тях, в случай че към момента практикувате подобен тип снимка?

- За да усетя магията на лентовата снимка, желаех от татко ми да възродим неговата ученическа фотолаборатория, с цел да поснимам и на лента. Днес си разрешавам относително рядко да го върша, само че това е един типичен способ на събиране на светлина и основаване на документ, който постоянно ще остане класика и в доста аспекти ще превъзхожда цифровото. Но пък в този забързан свят, в който живеем и се развиваме, се изисква експедитивност, еластичност, качество, връзка с интернет и всичко това, което допуска бързото предаване на информация, изключително когато става дума за репортаж.



- Какъв вид снимка ви притегля най-вече – цветна, черно-бяла, портретна, репортажна, пейзажна?

- Репортажът е това, което ми дава най-вече. Обичам другите жанрове във фотографията извънредно доста. В последните години, казано леко самохвално, се величая с аерофотографията с дрон, само че репортажът е моето. Той ме е научил на най-вече неща, той ме е срещнал с доста хора, завел ме е на сложни и не доста лицеприятни случки, възпитал е у мен друг вид дисциплинираност, метод, само че доста почитание, нравственос, уместност и всичко това, което би трябвало да съобрази един човек, без значение дали снима случай или пък радостно мероприятие. Всичко това, плюс страстите, плюс черно-бялата и портретната снимка може да се срещне в репортажа. Там нещата се случват бързо, несъмнено, както при всичко останало, това са моменти, които в никакъв случай няма да се повторят.

Обичам да запечатвам, да участвам и да групирам моменти, които изключително пишат история. Да участваш в писането на история е нещо велико. Всяка фотография е история и това е миг, който не може да наподобиш, само че репортажът е необикновен вид писане на история. Затова за мен е толкоз скъп, толкоз доста го обичам и му се приписвам. Различните хора, другите гледни точки, особеното развиване на дадена преживелица учат ужасно доста и доста оказват помощ за напред.

Сравнително късно започнах да фотографирам портретна снимка. Това е един от най-трудните жанрове, тъй като би трябвало да си добър психолог, да предразположиш модела, да го вкараш в рамките, в които искаш да го видиш, да го оставиш да се остави на неговата страст, несъмнено, да се отпусне, с цел да разкрие душата си и едвам тогава да се опиташ да заснемеш това нещо.



- Помага ли ви фотографията да разбирате по-добре хората и света?

- Категорично да, тъй като ние, фотографите, позволявайки си да сложим на пауза живота, въпреки и за един момент и за една осемхилядна от секундата, съумяваме след това сполучливо да проучваме и да вникнем в заобикалящото ни по друг метод. Така се роди концепцията за първата ми независима галерия „ Габрово – от сериозното до смешното. “

Показвайки непознатото в заобикалящата ни среда – търсейки положителното, към което би трябвало да се стреми всеки в своето всекидневие, само че показвайки и неприятното, тъй като към нас са и проблемите, към нас е и красивото, към нас са тези незабелязани кътчета, към нас е историята в капсулата на времето, която е останала. Успяваш да погледнеш света с изключение на с други очи, успяваш да откриеш и неща, които в действителност не си подозирал, че са там.



- Вие професионално сте обвързван с родния си град Габрово. Имате ли обичани места, които обичате да снимате там, места, които Ви въодушевяват като създател?

- Често споделям нещо, което е залегнало и в девиза ми - – че родното място е най-големият подстрекател в пътя на един създател. Защото тук си се родил, тук си израснал, тук е фамилията ти, тук са спомените ти. Именно това прекарване и фактът, че градовете ни се трансформират, за благополучие, значително към положително, въодушевяват по един извънреден метод. Вдъхновение получаваме и от другите типове изкуства, от хората даже, от другите креативен персони и от великите исторически персони, само че родното място въодушевява по метод, по който мъчно се среща.

Обичам да фотографирам града си, обичам целеустремено да запечатвам обекти в другите времена от годината, обичам избрани събития, обичам да поглеждам отвисоко на града. Има прочут кадър от XX век на фотография на Габрово от „ Цепелин “, която демонстрира значително две трети от града. Обичам да сравнявам това време с това, което е в този момент. Хората знаят, че градът се развива по течението на Янтра – от юг на север. Градът пази един необикновен вид възрожденско в себе си. Той не е като Трявна, не е като Котел, не е като Ловеч, не е като Благоевград да има Вароша, не е като Велико Търново, който има средновековните замъци, най-малко не толкоз огромни.



Габрово има възрожденско ядро, по този начин нареченият „ Шести сектор “, в който имам привилегията да работя като представител на държавната осведомителна организация, само че пази мостри на възрожденската архитектура и пази обекти, издигнати във Възраждането и в края на Възраждането, които са образец за предприемчивостта, дързостта, смелостта и желанието за развиване на локалните хора по нова време и индустриалците.

Има обаче извънредно доста образци за надграждане и за взимане на положителни образци от разнообразни архитектурни школи, като виенската, немската и така нататък Това е привнесено от великия проектант Карл Кандулков, който модернизира града по този европейски обичай. Има и съвременни здания, всичко това прави многоликия град извънредно хубав, само че и ядро в сърцето на България, в географския център на страната, нещо извънредно красиво като композиция.



Разбира се, емблематичните обекти, които доста обичам да навестявам и доста постоянно фотографирам и демонстрирам, си личат от фотосите. Това е паметникът на Рачо Ковача, постройката на моята гимназия „ Д-р Никола Василиади “, Националната Априловска гимназия или Априловото школо, Дечковата къща. Едно място, което се разпознава елементарно, пази историята си, развива се сполучливо в съвременен аспект, само че пази историята и традицията.

Разбира се, има и противоречиви моменти, от време на време обществото мъчно приема измененията, има неприятни образци, не постоянно администрацията съумява да се оправи с всичко, само че има места, които са непокътнати. Такива образци са архитектурният резерват в Боженци – едно достоверно село. По-популярно място от музей „ Етър “ може би няма, и то също е една от визитните картички на България. Така че всичко това дружно с неповторимата природа, която има този край, са ми обичани.



- Какво Ви притегля най-вече в другите градове, в които снимате?

- Най-привлекателното е нашата история. Това, което имаме през днешния ден, за благополучие е опазено значително, друго окончателно е изгубено. Това в композиция с природата и естествените ни дадености, планините, реките и морето са извънредно привлекателни, мотивиращи, вдъхновяващи за мен. Свидетели сме на една неповторима композиция. Имаме кътчета, които са малко експлоатирани, други дълги години са показвани под еднакъв ъгъл, по времето на пропагандните времена на социализма пък са разпространявани избрани забележителности по еднакъв метод и са познати на хората до болежка от една позиция.

Намирането на разнообразни ъгли и посещаването на покрайнините на тези места, откриването на нови или на забравени места, единствено по себе си е мотивация. Комбинацията от история, природа и културно завещание прави България неповторима в света. Това е нещо, с което можем да се гордеем, само че би трябвало да опазваме, популяризираме уместно и да познаваме. Много огромен минус в нашето съзнание и национална логика на психиката е непознаването на това, което имаме, не оценяването му. За страдание, нямаме очи за някои неща. Вярвам, че ще го оценим, преди да го загубим изцяло.



Според мен сега тече ново възобновление. Има ориентиране към наследството, към традициите, има ориентиране към оценяване и опознаване на това, което имаме. Неслучайно е казано доста преди нас, че би трябвало да опознаеш родината, с цел да я обикнеш. Няма нищо неприятно да сме европейци, космополитни персони, съвременни хора. Няма нищо неприятно в свободата, извънредно хубаво е, че можем свободно да посетим всяко едно кътче от планетата Земя.

Но, с цел да оцениш в действителност това, което има светът, и това, което имаме ние, първо би трябвало да опознаеш нашето си. Урок, който за благополучие аз съм получил от фамилията си. Урок, който, считам, че всеки един родител би трябвало да даде, преди един младеж да отвори очите си за света или да пожелае да го види. Това от време на време става наопаки. Може би за някои хора по този начин е по-добре, отиват, виждат, поживяват, само че се връщат, виждат нещо малко познато и се влюбват още повече в България и по този начин се завръщат.



- Вие сте участник и съавтор на документален филм за монумента на връх Бузлуджа, сниман от френската телевизия „ Арте “. Самият Вие имате задълбочени знания и професионален интерес към Чинията. Бихте ли споделили кое е най-интересното съгласно Вас към тогавашния комунистически паметник? Как наподобява върхът на Бузлуджа в бъдеще през Вашите очи?

- Аз съм роден през 1993 година и за благополучие не съм съкрушен с времето и концепцията на социализма. Но това място, този паметник и този връх, опознавайки историята му като дете и виждайки силуета на този монумент от родния град, възпламениха у мен желанието да проучвам това място. Познавам го, мога да кажа, до съвършенство, няма кътче, което да не съм посещавал в паметника и под него. Водил съм хора от разнообразни континенти на върха на Бузлуджа. И някой в влиятелен уебсайт за урбекс туризъм беше показал, че аз съм най-компетентният човек в света по тематиката „ Бузлуджа “, което за мен е изключително хвалебствие. Бог да елементарни архитекта на монумента Георги Стоилов, той би следвало да бъде най-вещият по тематиката, само че по този начин или другояче блогърите тогава дефинираха мен за този човек.



От телевизия „ Арте “ ме потърсиха по този мотив и направихме един доста забавен филм, който имаше милионна гледаемост във Франция и в Германия. Тогава те ме попитаха апропо, същото, което ме питате и Вие. Отговорът на този въпрос става все по-труден. Покрай тематиката с това място, за жалост, в последните години се шуми по неприятни мотиви, тъй като следим липса на резистентен и пореден път към случването на нещо там. Сега към този момент сме в интервала, в който има концепция, посредством една инвестиция от 7 милиона да се възстановят покрива и прозорците и Областната администрация в Стара Загора, посредством Община Казанлък да даде нов живот на Бузлуджа. Всяко възстановяване на структурата е потребно за мястото, тъй като то се разрушава с всеки минал ден.

Поглеждайки в бъдещето, може би най-вярната концепция, по която не виждам никой да работи или да се пробва да я постанова, е това място да се замрази във времето, такова каквото е сега. Много хора използваха мястото и концепцията за продобиване на своя дял, веществен и освен, което е извънредно грозно, само че подобен е животът. „ Бузлуджа “ е тематика, която дълго време разделяше хората, тя продължава да ги разделя и в този момент. Но пък мястото е подобен безконечен извор за прелестни гледки за нас, създателите.

Преди време фотографът Александър Иванов, който е извънреден фотограф, създател от Казанлък и мой другар, беше споделил, че точно с помощта на нас, фотографите, които вървим там в мраз и в зной, това място предизвика полемиките. Вярвам, че ще пристигна време, в случай че тази консервация се случи, мястото да замръзне в този миг, да се отбрани с покрив и прозорци. И по-късно ще има воля историята на това място да се опише уместно, с цел да остане за поколенията, а и с цел да зарежда интереса на хилядите туристи, които минават оттова, тъй като това може да бъде един много сериозен източник на доходи.



- Вие сте създател и на родолюбивия фотографски план „ Аз съм Българка! “, в който показвате хубостта на българките и на националните носии. Защо го направихте?

- Веднага ще направя една вметка, че думата „ българка ” в националния план „ Аз съм Българка! ” я изписваме с основна писмен знак. Реших да е по този начин, тъй като „ Българка ” може да послужи вместо трите имена на една жена. То изяснява задоволително доста и метода, по който една българска жена го изрича, споделя задоволително доста за гордостта на съзнанието и сърцето, което носи най-красивата и най-силна жена на планетата – Българката.

Защо го направих? През далечната 2014-та, когато тематиката с носиите беше малко табу, открих метод да изразя себе си и любовта си към България. Заснех Илияна Аризанова, която стана първият фолклорен модел. След позитивния резултат, който имаха фотосите в интернет, си споделих, че би трябвало да направя освен това. Първоначално обикалях България единствено с Илияна, само че взех решение, че колкото е пъстра родината, толкоз повече лица и носии ще намеря. Затова в първата част събрах познати девойки, които имат занятие в областта на фолклора. Впоследствие към този момент направихме кастинг за фолклорни модели- – разбиране, въведено от мен и от моя екип.



И по този начин 11 години по-късно, изразявайки себе и си любовта към България, културата, наследството и фолклора, които ни вършат неповторими, разбрах за това време, че фолклорните модели са доста плодородна тематика. Така взех решение да покажа Българката -  млада, красива, горда, в най-красивата възраст с чистата непокварена красота. Тайното огромно обръщение, което искахме да отправим към възрастните хора в България е, че сме избрали да вървим своя път тук, в нашата татковина, уважавайки, почитайки традициите и да им кажем, че те могат да оставят наследството си в сигурни ръце. Ако можем, ще надградим с нещо, в случай че не, ще го оставим такова чисто и живот и здраве и ние ще го предадем напред.



- Автор сте и на „ Счупената религия ” – фотографски план, разказващ за рушащите се храмове в България за набиране на средства за възобновяване им. Бихте ли споделили досега за кои църкви успяхте да съберете пари посредством вашите фотоси?

- „ Счупената религия ” е нещо, на което съм се отдал много в последните години. То е вътрешна нужда на нас, българите, тъй като духовното е надълбоко залегнало на всички места, у всеки от нас и се разсънва в подобаващия миг, с цел да ни поддържа. Помогнали сме на шест храма досега, като не преставаме да събираме истории. Аз се пробвам да вървя и да фотографирам нови църкви и да ги демонстрирам. Тази концепция закупи естествено продължение с галерия, която реализирахме на 1 ноември в Деня на националните будители във Варна. Това се случи с помощта на художника и дизайнер на плана Лилия Кунева, която сътвори визията на всички неща, с цел да може да излязат те пред хората.

Започнахме с представянето на изложбата, по-късно представихме „ Счупената религия “ из разнообразни места в страната, пробвайки се да набираме средства. Създаваме и разнообразни артикули с фотосите, които се продават, и 100% от тяхната стойност даряваме за идея.



Много ми се желае да успеем да разработим онлайн платформа „ Счупената религия ”, в която всеки да може да рапортува за рушащ се храм в неговото обитаемо място, с цел да може по-лесно да събираме повече истории и да предизвикваме хората да основат фондации и дарителски сметки за набиране на средства за тези църкви. Защото има превръщане и в тази посока и хората усещат нужда от това да възстановят храмовете си. Днес знаем, че „ Счупената религия “ въодушевява и нови произведения и хрумвания. Силно се надявам те да не са единствено следващата комерсиална ниша, която откриват другите хора.



- Коментирахме две от главните тематики, които Ви вълнуват във Вашето  творчество – родолюбието и духовността. Има ли и други тематики, които бихте желали да поставите на дневен ред в обществото посредством вашите фотографии?

- Като човек с мнение и публицист в Българска телеграфна агенция, познавайки публичния живот в България и освен, сигурно има такива тематики. Казват, че политиката е като любовта, в случай че ти не се занимаваш с нея, тя ще се занимае с теб. Интересувам се от всичко. Кризите са нещо, което извънредно мощно ме вълнува и то търсенето на решението за справяне с тях, с цел да може нашият живот да бъде по-добър, по-смислен и още по-съзнаващ и потребен. Липсата на правдивост, изключително последните случки с неприятни произшествия, които раздрусват страната, тематиката за пътната сигурност също ме вълнуват.



Друга идея, която се старая да поддържам и да създавам по всички вероятни способи посредством работата ми в Българска телеграфна агенция, е тематиката за насилието на дами. Превенцията на всичко това, което води до стрес и принуждение в обществото, тъй като живеем в свят много забързан, много нервозен, много недомислен, много безреден. За страдание, това води до изродяване на избрани поведенчески видове и до доста отрицателни истории, които приказват по извънредно отрицателен метод за нас.

Вярвам, че първо би трябвало да се съгласим, че имаме проблем и това е началото към ключа за решаването му. Често пъти ние не се съгласяваме даже, че имаме проблем. За всичко това би трябвало да се борим, да работим, ние всички дружно, с цел да може нещата да се случват – всеки със своята си експертиза в своята сфера със своите благоприятни условия. Защото единствено по този начин можем да бъдем потребни, давайки от себе си, помагайки и намирайки хората освен в потребност, само че и хората, които би трябвало да бъдат чути, а и тези, които нямат храброст да създадат първата крачка, без значение защо.



- Спортът също е част от живота Ви. Занимавал сте се с колоездене, изненадах се, че сте и арбитър по колоездене. Снимал сте колоездачни обиколки и у нас, и в чужбина. Бихте ли споделили дали при спортната снимка има някаква по-различна специфичност?

- Това е фамилна обремененост. Баща ми е състезател. Той продължава да спортува, аз спортувам за здраве и за тонус. За благополучие в спортната снимка имам удоволствието да съм се учил от може би най-хубавия състезателен фотограф в България – Бончук Андонов. Той е измежду светилата в българската снимка. В спорта едни от най-известните фрагменти, които познаваме в последните, може би над 40 години, са негови. Изключителен експерт, само че и страховит човек. Невероятна персона, която е жив сборник на българския спорт.

За благополучие съм творил един до друг с него доста пъти. И съм съумял да се докосна до методите на Бате Бончо, както всички му споделяме, до препоръките му и до всичко това, което гледайки го, можеш да попиеш и да прилагаш. За благополучие той е персона, която навреме е осъзнала, че споделяйки част от способите си и това, което е в главата му, може да бъде потребен на нас, младите, когато сме навлизали в тази сфера.

Има доста специфики в спортната снимка, там окото е нащрек много повече, въпреки че и при репортажа вниманието на фотографа би трябвало да бъде много изострено. Но при спорта е доста характерно и там би трябвало да познаваш разпоредбите, мощните на деня в дадения спорт. Това също е доста обогатяващо и доста потребно. Голям минус при спортната снимка е, че е много изморителна, много тежко е като род и като процедура, само че пък е извънредно забавно, тъй като спортната история е особена част в развиването на една нация.



- Казват, че във фотографията няма ограничавания. Така ли е в действителност и Вие слагате ли си някакви граници в това изкуство?

- Наистина няма граници. Но никой кадър не си заслужава риска на живота. Фотографията е една особена пристрастеност, особена специалност, която без значение дали я правиш за наслаждение или пък си на работа, би трябвало да направиш всичко допустимо да изпълниш задачата и да имаш фрагмента. Но това изкуство и даже техническото му измерение в реализацията на фрагмента, може би в действителност са безгранични. Ние си слагаме лични граници според от това какво ни вълнува и какво ни въодушевява сега.



Аз обичам да се откъсна от всекидневието, тръгвайки без цел и посока в Габрово, просто да фотографирам. Така почиствам съзнанието си по извънредно добър метод. Обичам, когато обработвам дадени фрагменти, да си припомням за атмосферата. Наскоро бях зает да фотографирам най-голямата заря в България – в Несебър. И до момента в който обработвам фрагментите, имах потребност да чувам музиката на „ Джипси Кингс “, която звучеше онлайн преди зарята. На класическа музика обичам да обработвам избрани неща. Други пък на фолклорна. Рокът също ме предизвика.

Няма граници до такава степен, до момента в който стигнеш до опита да направиш астро фотография. Снимайки през обектива си Млечния път, разбираш, че всичко, в което се намираме и живеем, измерението, в което сме, в действителност няма граници. Ние единствено можем по най-хубавия и щадящ метод за нас, за природата и за околните ни, да се опитаме да надникнем и да го учим. А какво по-хубаво да го създадем качествено като спомен.



- Много постоянно една фотография споделя доста повече от един текст. Как се отнасяте към фотографии, които изобразяват принуждение, свирепост, персонална покруса? Смятате ли, че такива моменти би трябвало да бъдат показвани на обществото?

- Като част от опита ми, налагало ми се да попадам на доста такива подиуми. Дали на митинги, дали на произшествия. Снимал съм на ужасно доста произшествия. За мен моралът и етиката не разрешават всичко да бъде показвано и не трябва тези неща да се свеждат на 100% до очите на потребителя. Погрешно е потреблението на фрагменти за сензация, с цел да работи клик в даден уебсайт. Това е безпределно грозно като държание. Но, за жалост, сме в подобен свят, в който новините стартират с отрицателните неща, уеб страниците блесват с извънредна фотография от ужасяваща панорама.

Смятам, че ние, изключително тези, които го произвеждаме като очевидци от тези места, сме длъжни, даже пристъпвайки политиката на мястото, на което работим, да пощадим хората от това нещо. Все отново има и Етичен кодекс на българските медии. Трябва да се стремим по-малко такива неща да се виждат, без значение, че те продават и че хората тайничко, въпреки да не е лицеприятно за тях, да желаят да надникнат и да го видят.



Обществото, а и ние, публицистите – и пишещите, и снимащите, би трябвало да се стремим да демонстрираме по-малко такива неща и да променим по този начин мисленето, че да няма нужда от тях и те в последна сметка да не се продават. В момента, в който няма нужда от тях, съгласно мен те ще си отидат и ще останат единствено в престъпните отчети на проверяващите органи.

Случката е преживелица, тя може в мащаб да се покаже какъв брой е огромна, грозна и страшна, само че не трябва да ускоряваме тъгата на хората, които са част от даден случай, и не трябва да си служим с метода на сензацията, тъй като това не оказва помощ на обществото и на хората. Това не трябва да е метод за привличане на някакъв интерес.



- Страхувате ли се от изкуствения разсъдък, който все по-често генерира изображения и фотоси, които в действителност в действителния живот не съществуват?

- Не се опасявам. Често пъти съм канен като специалист за различаване на интервенция. Този програмен продукт става много добър. Не желая да го вкарвам в работата си, само че опитвам, признавам си, с цел да видя какви са му опциите. За благополучие креативната работа, изкуствата, даже и публицистиката са измежду специалностите и занятията, които считам, че в никакъв случай няма да бъдат изместени от един програмен продукт.



- Имате ли своя обичана снимка или няколко обичани фотоси, които смятате, че Ви показват най-ярко като човек и създател?

- Имам такива фотографии, не са малко, за благополучие те са свързани с хубави моменти в моя живот и в моето творчество и житие. Вярвам, че те са станали задоволително разпознаваеми в интернет и, несъмнено, с помощта на медиите. Има фрагменти от националния план „ Аз съм Българка “ и от „ Счупената религия. “ Веднага ми изниква в съзнанието кадър от едно от обичаните ми места в България и това е връх Свети Никола с Паметника на свободата, на който споделяме Шипка.

Имам един зимен кадър, който си припомням от Етъра. В една ужасно студена нощ бях позволен да фотографирам в музей „ Етър “, където бе натрупал прекрасен сняг. Достатъчно разпознаваеми са тези мои фрагменти, с цел да може даже когато ги откраднат и ми махнат логата от тях, другари да ми се обадят и да ме кажат, че това е моя фотография. Един подобен запаметяващ се кадър е с космонавта Георги Иванов в Ловеч по време на отбелязването на 40-годишнината от полета на първия български космонавт.



- Подготвяте ли нова галерия и над какви планове работите сега?

- Основен приоритет ми е работата в Българска телеграфна агенция като сътрудник за област Габрово. Но доста ми се желае да съумея да претворя една моя концепция, която снимах, само че не е видяла бял свят в галерия. Просто диря подобаващия формат за проявление. Преди две години имаше 13 пълнолуния и аз ги снимах. През август, в моя месец, в който съм роден, имаше две пълнолуния. И тогава пред моите почитатели в обществените мрежи кръстих тази концепция „ Моите 13 луни “, не съм решил дали това ще е окончателното име или пък „ Моите 13 пълнолуния “, само че желая това да види бял свят под някаква форма.



Много ми се желае да основа и азбучник на националния план „ Аз съм Българка “, който обмислихме да се споделя „ Аз съм Българка – историята “. И това да бъде един сборник на българщината, който да покаже всички българки, които съм снимал дотук.

Една от моите дела е да се пази авторското право. Защото не е почтено ти да си бил примерно в зимна вихрушка в Родопите, да си направил хубави фрагменти и по-късно някой да ти ги открадне и даже да не напише, че са твои. Трябва да се почита авторството на пишещите, на снимащите, на рисуващите, на хората, които по някакъв метод показват себе си. Това е труд, това е себеотдаване, костващ време и здраве, с цел да създадеш фрагмента и да го подадеш на хората без пари.

Някои от фрагментите ги продавам, несъмнено, само че доста фотографии демонстрирам в обществените мрежи без пари. Хората ги харесват и ги обичат. Така че това изкуство заслужава най-малко едно почитание, кой го е направил. Снимките са моят живот. Отдаден съм на фотографията и тя ми носи доста. Взима ми и много, само че доста ми дава, учи ме на доста. Така че не преставам.