Радослав Гизгинджиев е един от най-провокативните творци в България. Режисьор

Радослав Гизгинджиев е един от най-провокативните създатели в България. Режисьор е на поредност документални филми. Игралният му дебют е филмиран роман на Елин Пелин - " Изпуснати думи ". Но най- огромна известност му носят романите „ Рай “, " Вратите " и " Пеперудите ",  в които споделя вижданията си за любовта и общуването сред хората. Определят стила му като тъмен, тайнствен, некомерсиален, само че доста лиричен.

(Пеперудите)

Понякога ориста избира хора, които нямат нищо общо един с различен и преплита пътищата им посредством допустимо най-неестествените обстановки, само че замаскирани по този начин, че да наподобяват допустимо най-естествени. Избира ги и предизвика възприятията им, влюбва ги, кара ги да бягат в една посока... Създава обстановки на боязън или болежка и съумява да прегърне хора, които даже не знаят имената си.

Достатъчно е да се осъзнае, че индивидът, с който си се сблъскал през днешния ден на тротоара, с който си стоял на опашка в магазина, някой ден може да бъде единственото ти избавление. И в никакъв случай не може да знаеш името на твоето избавление. Тогава разбираш стихийността на живота. Тогава разбираш, че и ти можеш да бъдеш нечие избавление, а когато го схванеш, ориста към този момент те е избрала.

Каква е вероятността да откриеш любовта на живота си измежду толкоз доста хора. Сред толкоз доста обич. Дали всички, които срещаме и обичаме не са разпиляното ни сърце. Дали това не е смисълът – да го съберем и то да стане цяло. И да си го напомним. Но каква е тази мощ, която би ги събрала? Сред толкоз доста хора...

Дали не е същата мощ, която след това ни ги лишава?

Бягаме, надявайки се, че ще успеем да заличим обичаните същества от сърцето. Или оставаме при тях, до момента в който изцяло ни разрушат. В единия случай - стоиш, до момента в който изцяло изчезнеш, а в другия - бягаш, до момента в който изцяло станеш различен.

Животът безпощадно основава и унищожава. Той се влюбва и разлюбва в нас. Животът е като ослепителен създател. Но има хора, които могат да се взират в него. Тогава животът трансформира разпоредбите си и става още по-интересен. Но това го виждат единствено тези, които желаят от ден на ден и повече да го опознаят. И колкото повече потъват в него, все по-навътре в себе си се озовават - в безкрайното минало и хилядите му разновидности.

Всички ние носим белезите си от предишното, заболяванията си от предишното. И всички желаеме да ги скрием – с шалове, с перуки, с убеденост, надменност или с секрети.

Често си мисля, че другите не могат да ме видят. Гледат ме, само че не ме виждат. Прегръщат ме, само че не ме допират. Плачат, само че нямат сълзи. Говорят, само че не споделят нищо. Чувстват, само че не могат да съчувстват. Съжаляват, само че не го осмислят. Правят секс, само че остават самотни. Харчат, само че са небогати. Танцуват, само че не усещат земята под стъпалата си. Дават, само че с цел да получат. Обичат, с цел да ги обичат тях. Правят обич, с цел да се развъждат. Молят се, само че не имат вяра. Желаят, само че не вършат нищо.

Да, хората са странни същества. Има случаи, в които си мислим, че държанието на човек е предсказуемо. И в не малко от случаите - бъркаме.

Невинаги плачем, когато сме тъжни, не всеки път се усмихваме, когато ни е радостно - даже от време на време вършим противоположното. Опитваме се да се опровергаваме, даже с цената на самозаблудата. Невинаги вършим това, което желаеме. А и даже да го вършим, по какъв начин бихме могли да знаем същинските стремежи на другия?

Пожълтелите фотоси. Старите облекла. Предметите. Ризите на мъжете, които не се завръщат. Детските дрешки, които остават необлечени. Платовете, които забравяме в цялостните ни дрешници, платовете за неушитите момински рокли. Любимите чаши, които остават ненапълнени и които някой ден се чупят и се разпиляват на части. Топлият самун, който изстива на трапезата и не дочаква гостите, които в никакъв случай не идват.

Всичко се къса, губи, раздава, изстива и ожалва. Но сърцата ни. Очите ни. Ръцете ни и уханието на обичаните ни същества. Мирисът на гребена им. Докосването им.

Усещането ни... То е постоянно. Като любовта, която сме дали и любовта, която сме получили. Красиво е. Дори и след гибелта ни. То остава и продължава в историите на млади и остарели, които описват за любовта ни. В думите им ще има лек; ще има разтуха. Ще има бъдеще, в което има малко повече обич.

Аз не познавам душите на хората, а всички души, които са в мен. Аз не познавам света, а всички светове, които са в мен. Не съм бродил в пустинята, само че хиляди пъти се губех измежду своите безкрайни пясъци. Не имам вяра в нищо на открито, само че неразрушими храмове в себе си имам. Не ми трябват демони на открито - имам цялостен пъкъл в себе си. Не ми трябват цветя - имам божествен градини в очите си. Не желая война - задоволително мъртви погребах в себе си.

Сърцето наподобява на кулоар с доста порти и колкото повече обичаш, колкото повече се разделяш – все по във вътрешността в коридора вървиш. И каквото и да правиш… не искаш да спреш. Защото се надяваш, че някой ще те пресрещне и ще ти каже: " Аз постоянно ще бъда с теб! Аз съм в коридора на сърцето ти, а не в една от хилядите стаи! Аз в никакъв случай няма да те напусна…

Сантиметрите, които разделят ръката ти от друга, която в никакъв случай няма да докоснеш, се разтягат във време от няколко живота. Километрите, които си подготвен да извървиш, с цел да намериш избавление или с цел да спасиш някого, се свиват в секунди, в които умираш, без да си мъртъв. Времето, което не те е изчакало, с цел да спасиш своя желан живот. И времето, което към този момент е сковало нечие тяло и е издъхнало, жадно за живот.

Времето, което ти дава късмет да бягаш... Далеч... Много надалеч. Времето, което си подготвен да счупиш с челюстта си от ярост; да го догониш и да го осакатиш. Времето, което има схващане, огледално на твоето. Времето, което непрестанно трансформира своя ход.

Времето е като змия - от време на време пълзи постепенно, от време на време пълзи бързо, от време на време не се движи, от време на време те захапва и те отравя, а от време на време се свива в кръг и прехапва опашката си. И преповтаря едно и също нещо.

Понякога идват моменти в живота, в които би трябвало да започнеш изначало. Обръщаш се обратно и едвам се познаваш в спомените си. Онзи смях твой ли е? Онези решения ти ли в действителност ги взе? Животът към този момент има други цветове; други ухания и други хора. Старите пространства ти се костват по-малки; по-пусти и по-чужди.

Дрехите ти, които си обличал, ти наподобяват износени, въпреки и да са нови. Дори храната има различен усет. Усещаш пред себе си едно ново и непознато хладно пространство, което занапред би трябвало да запълниш и още не знаеш с какво или, дали това ти харесва. Дали си по-щастлив или по-нещастен? Не можеш да отговориш тъкмо в този миг, тъй като очакваш нещо да се случи.

Нещо да сложи начало на новия ти живот. Разбира се, надяваш се то да е положително, само че очакваш и отчаяние. В тези моменти усещаш по какъв начин се зазижда една врата зад тила ти - остарелият ти живот, който е узрял, прецъфтял, прогнил и пуснал семената си пред теб. Какво ли ще изникне от почвата? Сбъднатите ни фантазии? Или сбъднатите ни кошмари? Никога не знаем, само че въпреки всичко се надяваме нещо да изникне.

Защото животът би трябвало да продължи. Да стартира отначало и да опитаме отново. Може би Съдбата сервира тези моменти, с цел да ни даде късмет да бъдем по-щастливи, въпреки че сме изгубили всичко.

Вратите в живота ни. Вратите в сърцето ни. Винаги има врата пред нас и зад нас. Миналото. Настоящето. Бъдещето. Там, откъдето идват душите ни и там, накъдето са тръгнали. Вратите са доста в един безпределно дълъг и необятен кулоар, в който времето се смесва; разминаваме се с другите хора - в коридора на живота и на гибелта.

Там, където се срещаме и там, където се разделяме - пред Вратите. Всичко се случва пред тях. Вратите, които затваряме и които отваряме. Когато умираме, когато се раждаме, когато бягаме или когато търсим. При всички положения едно е несъмнено - в никакъв случай не знаем какво се крие зад една врата.

Жаждата се появява в нужния миг и в случай че не я утолим в точния момент, може да спрем да я усещаме, а когато това се случи, няма да можем да разпознаем от какво имаме жизненоважна потребност.

Същото е, като да умреш от обезводняване пред чаша вода. Така умират някои елементи от нас – прежаднели. Жаждата е нещо прелестно, тъй като може да избави живота ни. А всички изпитваме жадност.

Но някои от нас я крият от другите...

Животът е поразително точна система, която води хората в точното време и място, с цел да се случи нещо. Дори да си мислим, че нищо не се е случило, това няма значение. За света е задоволително наличието ти на несъмнено място, което незабавно значи – отсъствието ти на всички останали вероятни места.

Места, на които сигурно някой ще има потребност от теб, а теб няма да те има. И нещо се случва. Няма вид, в който „ Нищо не се случва, с помощта на мен. ”. И постоянно забравяме какъв брой може да бъдем значими за някого, даже и чужд да е той.

Сред нас има хора, които са изгубили дома си. Някои имат фамилии, жилища, къщи, само че са бездомници в душата си. Можеш да откриеш дома в очите на някой човек. Можеш да откриеш дома си по самотните улици. Но, при всички положения, домът е мястото, където се намира част от сърцето ти. Дори и някакво неуместно място можеш да почувстваш като собствен дом. Всички го търсим и не можем да спрем. А някои постоянно са били бездомни и не знаят къде биха могли да открият тази изгубена част от сърцето си.

Миналото може да се трансформира, съгласно това по какъв начин гледаме на него – от страшилище може да го превърнем в невероятна мощ и скъпа мъдрост. А когато променим предишното си, наложително променяме себе си и бъдещето.

(Вратите)

Снимки: Радослав Гизгинджиев