Пропих се, щото някаква си кучкаме чупи и сега не

" Пропих се, щото някаква си кучка
ме чупи и в този момент не знам си к`во,
седнал съм си самичък, плача и чувам Моцарт
и вените си нарязвам със стъкло. "

1. 1977 година

Не помня по кое време взех решение, че безусловно би трябвало да изсвирвам на пиано...

По-скоро това бе от нещата, които човек в никакъв случай не възнамерява. Бях необичайно дете от пролетарско семейство. Тата работеше в хлебозавода в Кюстендил. Мама пък шиеше облекла ширпотреба в цех " Марек ".

Помня, че някак инцидентно родителите ми бяха открили, че съм музикален. Това станало, откакто се тормозили, че съм ням. Първо мислели да ме водят на УНГ, само че след това се усетили, че спирам да слушам каквото и да е, когато пусна грамофона.

Родителите ми ме заведоха в културния дом в Кюстендил с ясната концепция, че би трябвало да изсвирвам на акордеон. Само че там ме посрещнаха представителите на остарялата олд модерно немска музикална школа - другарят Христов по солфеж и обикновена доктрина на музиката и другарката Папазян - една доста стара арменка, която преподаваше пиано.

И двамата бяха безапелационни - сакън, никакъв акордеон. Детето има слух и тъй като е въздебеличко с огромни ръце, няма по какъв начин да свири на цигулка. Затова - пиано.

Речено - сторено. Пиано нямах. С мама нарисувахме бели и черни клавиши на една дъска. И по този начин започнах да се практикувам на изсъхнало. Чат-пат вечер ми отключваха кабинета по пеене в Пето главно учебно заведение, което носеше името на някакъв партизанин (няма да носи името на Карлхайнц Щокхаузен, я).

В края на образователната година за първи път през живота си трябваше да се явя на продукция. Там всички от класа по пиано показвахме какво сме научили.

Бях пълен и смотан малчуган. Беше ме позор и тогава другарката Папазян извади един картон, на който бе начертала сама петолиния с педантична акуратност. И с молив бе написала фрагмент от едно музикално произведение.

Съвсем къс фрагмент от " Сватбата на Фигаро ".

" Това, моето момче, е Моцарт! Той е кралят! Най-великият композитор за всички времена! Той ще ти помогне да се престрашиш и да заобичаш още повече музиката! ",  сподели другарката Папазян.

Взех картончето. До мажор, 4/4 размер. До, до, до, ми, до, до, сол, сол, сол, до, сол, сол...

Транскрипцията беше като за първокласник. Но там, тъкмо в кулминационната точка...

Там, където нормално солистът пее каденцата... Там се спирах трагично. Изпусках въздух. И след това офанзива към финала!!!

Първата ми продукция беше блестяща. Изсвирих три реда на пианото. На моята възраст Моцарт към този момент бе написал първата си симфония...

2. 1984 година

Неусетно ранните детски години отминаха. Другарката Папазян я пенсионираха, аз минавах през разнообразни учители и се блъсках да намеря себе си. Свирех какво ли не. Някъде към 1984 взех решение, че Кюстендил е стеснен за огромните ми музикантски упоритости и започнах да се сготвям за изпити в Музикалното учебно заведение в София.

Свирех и пробвах разнообразни неща. Но Моцарт, с който се бях сблъскал при първото ми излизане на сцената, все не ми се получаваше. Някъде по това време моята учителка, доцент Лидия Кутева, ми сподели горчивата истина: " Моето момче, ръката ти е тежичка за Моцарт. Но виж, Бетовен с неговата стихия и порив ще ти паснат ужасно ".

И речено - сторено. Вместо да изсвирвам Моцарт, аз нападнах Соната номер 5 от Бетовен. До минор. С нея аплайвах в Музикалното учебно заведение и ме одобриха.

Приеха ме измежду последните. На моята възраст Моцарт бе първи в Европа и бе написал няколко симфонии и опери...

3. 1986 година

Учех в класическо музикално учебно заведение, само че към този момент бях доста изкушен от рок музиката. И по тази причина с мои другари взехме решение да създадем немислимото. Да изсвирим последната част от Моцартовата соната ла мажор ( " Рондо но турка " ) с рок група.

Още повече, че някой от огромните хардрок китаристи към този момент бе правил това. И направихме няколко подготовки. Получаваше се извънредно, само че това не ни спря да излезем на някакъв самоинициативен концерт в читалището в Кюстендил и да се опитаме да забием тази блестяща и много комплицирана за свирене част.

Дали се получи? На знам. Озвучаването беше извънредно. Публиката беше формирана от подпийнали младежи, част от които натискаха гаджетата си по ъглите на залата, а други по този начин се бяха нафиркали, че им беше все тая дали свирим Моцарт или Весна Змиянац.

Като цяло, откакто свършихме, не бяхме доста словоохотливи.

На същата възраст Моцарт към този момент бе създател на оперни, симфонични и концертни шедьоври.

4. 1987 година

Перестройката към този момент се усещаше във въздуха. През 1987 в София се организира първата кинопанорама. А един от филмите там бе " Амадеус " на Милош Форман.

Помня, че се редихме няколко другари за билети цяла нощ. Сменяхме се през два часа, стояхме на пост по двама все едно сме на война. Такъв голям апетит за кино съм виждал единствено тогава. На процедура с киното у нас пристигаше свободата.

А след това помня по какъв начин гледах " Амадеус " в кино " Сердика ". И по какъв начин се опиянявах от трактовката на Питър Шафър - геният против посредствения. Божията берекет против закостенелия научен гнет. Моцарт против Салиери.

Помня по какъв начин Салиери гледаше скрито партитурите на Моцарт и по какъв начин изгори кръста, тъй като Бог не му е дал гений.

Някъде по това време започнах да пиша музика. Пишех пиеси за пиано, струнни квартети, инструментални неща.

И все си споделях, че ще реализира нещо огромно.

Бях десетокласник. На моята възраст Моцарт към този момент бе изнесъл няколко хиляди концерта...

5. 1989 година

Комунизмът падна. Моите съученици, с които дружно гледахме " Амадеус " и ходехме по концерти, един по един завършвайки си събираха багажа и заминаваха. И аз ги изпращах, махах им с ръка и им споделях:  " Скоро ще се забележим " . Но знаех, че те няма да се върнат повече в тази тъмна и мрачна ченгеджийска помийна яма.

Беше 31 декември 1990 година. Седях у нас и слушах " Реквием " от Моцарт. Беше необичайно време. Имах възприятието, че ни чакат велики промени. И с боязън слушах последните тактове на " Лакримоза ". Последната страница, която е написала ръката на Моцарт.

Имах няколко записа на " Реквием ". С Караян, с Карл Бьом, с Дьорд Золти.

Аз бях на 19 години. На тази възраст Моцарт има 29 симфонии... А на мен ми предстоеше първи опит в този род... Неуспешен...

6. 1995 година

Светът към нас се сгромолясваше. От дълбините на фекалното тресавище поникна чалгата - като едно цвете на злото, само че не от Бодлер.

Предстояха славни години, в които щяхме да живеем не под звуците на Моцарт, а под звуците на опуси като " Тигре, тигре ", " Радка пиратка " и " Селската баня ".

Опитвах се да оцелея. Повтарях си, че това е краткотрайно, че в действителност скоро хората ще спрат да живеят с тая гнусота. Повтарях си, че скоро мутрите ще изчезнат и вместо тях ще се появят едни благи, положителни и възпитани хора, които ще милеят за изкуството.

И до момента в който си повтарях това, се пробвах да пиша музика. Да приказвам с другари за Моцарт.

Само че никой не се интересуваше от това. На никого не му пукаше. Скоро тате, който ми купи първото пиано, щеше да си отиде. Скоро аз щях да изоставя музиката, тъй като нямаше за кого да я върша.

Скоро всичко щеше да потъне в мрака на прехода...

На тази възраст Моцарт към този момент пишеше " Сватбата на Фигаро " и " Отвличане от сарая "...

7. Някъде напред във времето

Веднъж, много години по-късно, седях вкъщи и слушах 40-а симфония от Моцарт. Сол минор. Една от най-великите му симфонии. Вече бях женен. Имах дете. Животът ми се бе стекъл необичайно. Дълго бягах от музиката, само че тя все ме настигаше, колкото и да се пробвах да се отрека от нея.

Една вечер по Българска национална телевизия пуснаха " Амадеус " на Милош Форман. Бяхме седнали в хола - аз, жена ми и синът ми. И откакто филмът свърши, дребният тогава мой наследник стартира да ми задава въпроси. За Моцарт. За музиката. За това за какво едно нещо е такова, а друго - друго.

И тогава...

Някъде там, в тоя момент аз разбрах. Разбрах, че цялостен живот съм се опитвал да бъда Моцарт.

И цялостен живот съм установявал, че в никакъв случай няма да бъда Моцарт.

Още от оня ранен момент, в който излязох за първи път на сцената, с цел да изсвиря едни 16 такта от негова опера.

Бях възрастен. Моцарт не беше имал шанса да доживее до моята възраст. Но за дребното си години живот бе осмислил биографията на стотици лишени от неговия гений музиканти като мен.

Честит рожден ден, Волфганг Амадеус.

Днес е 27.01.2022 година.

Ти беше талант! А ние не бяхме! И този факт по някакъв метод осмисля нашия живот.

Защото ние, бездарните, щяхме да съсипем света, в случай че не бяха гениите...

Това е моята история с Моцарт, който през днешния ден има рожден ден.

...и нещо любопитно за край...

Наскоро разбрах, че бонбоните с марка " Моцарт " към този момент не се създават, тъй като компанията, която ги правела, банкрутирала.

Това, да ви кажа, е единствено работа на Салиери...