Днес растем равнодушни и не се нуждаем един от друг ♥ Михаел ЛАЙТМАН
Професорът по онтология и доктрина на познанието доктор Лайтман за самотата, която ни убива. Защо в най-комуникативната епоха в историята на човечеството хората се усещат самотни както в никакъв случай?
(Edvard Munch, Separation, 1896, Munch Museum)
Самотата убива
Преди известно време млад мъж от Израел, преподавател, се самоубил. Имал е непрекъсната работа, възпитаници, положително здраве, приятна осанка, само че бил уединен.
В прощалния си пост във Facebook той е написал: „ Лошо е, когато човек е самичък. Самотата убива. Минават ден след ден, месец след месец, година след година. А аз постоянно съм самичък: на обяд, на работа, вечер, през уикенда, на празници, на рождени дни, които никой не помни. Време е да си отида. “
Този младеж не е извънреден случай. Според статистиката даже преди ковид съвсем половината американци са се чувствали самотни постоянно или от време на време. 54% са споделили, че нямат близки другари, това са към 200 милиона души единствено в Съединени американски щати.
Но самотата не е единствено американски феномен. Според изследванията към една трета от британците постоянно се усещат самотни. Половината британци над 65 годишна възраст прекарват времето си в компанията на тв приемник, куче или котка. В Америка и Канада самотните хора населяват 28% от всички домове, а в европейските страни 34% и повече. Но от началото на епидемията от ковид казусът със самотата ескалира още повече.
Защо в най-комуникативната епоха в историята на човечеството хората се усещат самотни както в никакъв случай? Това демонстрира, че няма връзка сред нас, макар че ни се коства, че сме свързани. Изобретяваме от ден на ден устройства за връзка: радио, телевизия, интернет, компютри с безпределно доста разнообразни стратегии.
Но всичко това не дава напълване на индивида. Той може да откри общество за себе си, само че то не дава отговор на вътрешното му условие да почувства вътрешна връзка, взаимна взаимозависимост с близки хора, по този начин, че да се интересуваме в действителност от живота на другия, вместо да се питаме от вежливост. Между нас няма сърдечна връзка. Оказва се, че аз не дължа нищо на никого и никой не ми дължи нищо. Нямам потребност от никого и никой няма потребност от мен, т.е. не съм обвързван същински с никого.
Когато човек се усеща по този начин от вътрешната страна, това го откъсва от живота. Защото какво друго има в него? Небе, земя, въздух, къщи, коли, цялата тази суетност? Не ме допира животът на екрана на тв приемника или компютъра, не изисква моето присъединяване или помощ. Това значи, че в нашите връзки липсва сърце. И това е повода толкоз доста хора да страдат от самотност и даже да се самоубиват.
Струва ни се, че е добре да не зависиш от никого. Но виждаме, че това не е по този начин. Искаме да бъдем свързани между тях посредством взаимни задължения по този начин, че някой да е значим за мен и аз да съм значим за някого, а не просто да съм статистическа единица. Искам да бъда персона, с цел да се интересува някой от мен.
Но никой не ни е научил в учебно заведение по какъв начин да се свързваме един с различен. На работното място също никой не се интересува от самия човек, важен е служащият. Не сме построили общество, което да свързва хората с другарски връзки, с грижа един за различен. Средствата за връзка единствено се назовават по този начин, само че с какво ни свързват? Изгубихме вярната посока на нашите желания.
Изчезна даже връзката сред родители и деца: родителите отиват рано заран на работа и се връщат късно вечер. Щом децата имат опция да изоставен родителския дом, незабавно бягат. А в случай че останат, е единствено тъй като нямат къде да отидат и е по-изгодно да останат при родителите, това е потребителско отношение. Мама постоянно ще нахрани, ще облече, ще приюти. Но аз нямам желание да основа такова семейство. Не съм и учтив на семейни връзки. Израснал съм в семейство, където майката и бащата са били на работа по през целия ден и не съм виждал семейство. Семейство е имало в миналото, когато дамата е седяла у дома с децата, а мъжът е ходел на работа. Вечер цялото семейство е сядало дружно и са се гледали един различен, тъй като не е имало тв приемник. В фамилията е имало доста деца, бабата и дядото също са били там.
Но през днешния ден няма такова нещо, през днешния ден детето се заключва в стаята си с компютъра и живее собствен живот. Ние растем равнодушни, лишени от човешко присъединяване и не се нуждаем един от различен. В последна сметка най-малко такива, каквито сме в този момент, нямаме потребност един от различен. От тук идва самотата.
Но индивидът страда от самотност, желае връзка. Той не желае да поема задължения, само че индивидът е публично създание и по тази причина не може да живее без общество. Човек би трябвало да разчита на обществото, да бъде обвързван, да се учи от него. И в случай че не приказват с него, не се интересуват от него, тогава пораства не човек, а животно.
Затова не е изненадващо, че тъкмо положителните хора, които са привлечени от обществото, от връзката с хората, от образованието виждат, че подобен живот не коства нищо.
* От програмата „ Глобални вероятности “, 16.08.2020
Източник:
Картина: Edvard Munch, Separation, 1896, Munch Museum, commons.wikimedia.org
