ЦВЕТНИТЕ ФИЛОСОФСКИ ПОСЛАНИЯ НА ДАРИНА ЯНЕВА
Проф. Христо МАНОЛАКЕВ
Предизвикателствата последователно са се трансформирали в несъзнаваната метафора на тази галерия. Тя е уредена в централното предверие на градската изложба в Казанлък. Мястото на експозицията се нуждае от уточнение, доколкото тя по-скоро усвоява вътрешните размери на стълбищното пространство в придвижването към първия етаж на постройката. А разположението на картините, както ще забележим, има своето отношение към опцията за тяхното осмисляне.
" Ела с мен до хоризонта, да стигнем върховете " - 100х230 см
Единадесет големи пастела (100х230 и 130х170) са сложени в особено направени паспарту, с които всяка от картините доближава до грамадните размери 250х200 см. Внушителни цветни петна, приковаващи сетивата още с влизането от входа и погледът инстинктивно повлича към тях. Отдалече незабавно се разпознават присъщите за пастелната живопис на Дарина Янева знаци: мелове, море, скали, дървета - все претекстове, разработвани от нея с друга активност през годините. А в допълнение и емблемната за пастелното й изкуство стилистика на нежните и топли колоритни преходи, по едно и също време заслепяващи ни с искрящите гърмежи на жълто, алено и оранж, само че и смълчаващи с един приглушен монохромен отвод от " цветна " провокация към фена.
И въпреки всичко. Постепенно осъзнаваме, че началното усещане за познато, най-много като тема, е подвеждащо. Едновременно са, само че и не са познатите ни отпреди тематични цикли. До момента пейзажите й бяха национално конкретизирани. Тя рисуваше меловете край Мелник и морето на Каварна, парковете на Париж и Живерни (Франция), на Пекин (Китай), на Стон и Пореч (Хърватска), на Ню Лондон (САЩ). Във всяка от срещите си с локалната природа Дарина се стремеше да сервира на фена това чувство за локалност, което придава на предпочетения от създателя пай природа лъчение на странност и уникалност. А в този момент сякаш знаците са същите, само че са вплетени в различен сюжет. Преди тя пресъздаваше страстите си от срещата с природата. Сега единадесетте пастела описват собствен повсеместен роман за прекарването на природата като път към естетика и духовно прояснение.
Предизвикателството преди всичко е било към шефа на галерията, доктор Пламен Петров, млад и съвременно мислещ изкуствовед, съгласил се да одобри опита с тези необикновени за традициите на пастелната живопис размери и размери на творбите.
" Обичам да виждам по какъв начин светлината се пръска над градината и я трансформира всеки момент " - 100х130 см
След това то естествено е и за Автора. Ако за досегашните изложения мотивиращата упоритост е била на първо място да се приготвят картините, тук, назад, началният план стартира да се изпълва със наличие едвам след срещата с пространството на залата. То подсказва разновидности за обособени произведения, даже и като тяхно разположение в другите равнища на интериора; конципира и символиката на стълбището с придвижването напред и нагоре като част от цялостния роман на картините.
Но планът е бил предизвикателство и за Твореца. В развиването си досега, в това число и като техника на осъществяване, Дарина Янева се трансформира в един от респектиращите майстори на пастела у нас. Само че, даже и по формалните си характерности, предходните й формати наподобяват напряко камерни с огромните размери на актуалната галерия. Реален е бил рискът подбраните претекстове да потънат в тях, т.е. сюжетният подробност да се окаже подтиснат, десемантизиран, от колорита. И в последна сметка да няма роман. Изложбата е предизвикателство и за фена. Вместо бавното и умерено придвижване пред подредени на височината на очите платна, тук той е принуден от параметрите на пространството и да се връща назад долу във фоайето, с цел да осъзнае, че обособената работа е част от цялостния отбор не по колоритните си решения, а през смисловите взаимовръзки сред претекстове и знаци на прилежащи картини, т.е. той би трябвало да долови смисловата връзка, превръщаща в повсеместен текст единадестте обособени произведения.
И по този начин, с юбилейната си галерия Дарина Янева желае да ни показа своята истина за тайнството да преживяваш пейзажа. Че има покана за роман, подсказват дългите описателни заглавия, плътно анотиращи в смислите на самобитно " хайку " съответния сюжет, в който следва да навлезем. На места се е получила, в други случаи не особено; има езикова мудност и дразнещи повторения в изрече. Но пък е безспорен " източният " подтекст като предхождаща философска настройка, благодарение на която би трябвало да " четем " тези картини, т.е. по едно и също време да гледаме, само че и да съзерцаваме, да следим, само че и да мислим, да се любуваме, само че и да разсъждаваме... за отправеното обръщение.
Влизаме в този роман през " Обичам да виждам по какъв начин светлината се пръска над градината и я трансформира ", творба, ситуирана по едно и също време по плоскостта на фоайето, само че и " върху " началните стъпала на стълбата. Само в тази първа картина обектите (дърво, шубраци, кипариси) са лишени от разграничаващи ги очертания. Особена изобразителна граница в цялостния семиозис на създадения от авторката " текст " на изложбата. Защото в тази откриваща творба " пейзажът " повече не илюстрира срещата с географски съответна природа, а против нормата на жанровото гледане постанова свободата да възприемаш природата като сила. Може би е рано сутринта, попадаме в някакъв завихрен свят от динамично редуващи се/сплитащи се светлини, силуети, сенки. Невъзможно е да се дефинира границата сред " земя " и " небе ", липсва небосвод, който да ни нарежда. Но в това е и смисълът - да бъдем подети от завихрянето и да преминем там някъде оттатък.
" Ела с мен до хоризонта " - 100х230 см
В това друго място, извисено над всичко, попадаме посредством четири картини, разработващи еднотипен претекст - отправяне към хоризонта: " Ела с мен до хоризонта да протегнем ръка и да докоснем синевата ", " Ела с мен до хоризонта да обхванем с взор гънките на скатовете ", " Ела с мен до хоризонта ", " Ела с мен до хоризонта да стигнем върховете ". Едно ново и непознато положение на среща с природата. Уж сме в, до, паралелно, към меловете, само че и сме ги изоставили. Те към този момент са бегли ориентири на отминалото. За " цвят ", за " колоритни преходи ", за " размери ", за " вероятност " тук окото не мисли, те идват от самосебе си. Цветната приказност ни е издигнала над " обектите ". Не е ясно дали летим или необичайно сме се отпуснали над земята. Но сме измежду спокойствието на безвремието, преродени от видението на хоризонта. Това извънредно прочувствено чувство е нов миг в живописта на Дарина Янева - нежно изтеглени дълги хоризонти, внушаващи екстаз, наслада, благополучие от нахлуването в безграничното безкоординатно пространство. В това за авторката е откровението от пребиваването измежду природата - да чуе шепота на хоризонта, към който със примирение тя ни повежда.
Търсенето на съкровеното е приключило. Светлина и успокоение ни обгръщат, с цел да ни убедят какъв брой значим е за нея този кондензиран пъстър диалог с природата. А не сме забелязали, че сме се изкачили с още няколко стъпала нагоре, с цел да се залутаме из лабиринта на някаква непроходима гора - " Да се изгубиш в гората и да продължиш да търсиш пътя, който самичък те намира ", " Намери ли те пътят, светлината те облива ". Далечен отзив от цикъла " Градини ", само че познатият знак отново насочва към ново наличие. Други са главните претекстове тук, път и светлина. Спуснали сме се назад надолу, почнало е връщането ни обратно. Защо обаче би трябвало да пресичаме гората? Всъщност тук тя е притча на мъдростта - постепенно се движим в търсене на пътя. Ала ще го открием, едвам когато осъзнаем, че не ние се движим, а ни води светлината, която ще ни води към пътя, когато тя се увери, че сме осъзнали претърпените откровения с природата. И сме се смирили.
Смирението, таман това е централният претекст на деветата картина, " И ще премине тази нощ в тишина ". Стълбата е приключила. Но момент преди да стъпим несъмнено на площадката на първия етаж, би трябвало да се потопим в тишината на морската вода. Нощ е. Кръговратът на хронотопа е приключен. Това е тъмна картина. В нея наличието на формите мъчно се разграничава. Което подсказва концепцията за композиционното й уравновесяване с началната творба. Разрешено ни е да се завърнем назад след ритуалното филтриране в случилото се съпреживяване на хармонията. Дали сме допрени от просветлението? Повярвали ли сме, че то се е състояло, или е било единствено мираж...
Все си мисля, че финалът на изложбата би следвало да е със идната, десетата подред, творба - " Сънуван пейзаж със зеления мост ". Та какъв би могъл да бъде сънят, след всичко до тук, с изключение на този недействителен " зелен мост ", по едно и също време и потвърждаващ цялата глупост, неспособност, несъстоялост се на претърпяното, само че и подканящ ни да повярваме, че то е било. И че е допустимо да стигнем там, в случай че въпреки всичко се изкушим да тръгнем по него. Ноктюрно за един зелен мост. Това е фантазията на Дарина по финеса на мистичните японски градини, измежду които постоянно се появява мистериозен мост. Да й пожелаем все в миналото да доближи до своя " зелен мост " и да ни допре до тайните му.
Разказът й обаче завършва с картината " Ветровете, които търсят междина и в най-здравата бариера ". Тук към този момент амбивалентност на знака няма. Това са меловете такива, каквито ги знаем от предходния цикъл - непоклатими с мощната си корав, издигащи се нагоре, безпощадно затулващи и небе, и небосвод. Завесата пред светлината се е спуснала. Вече сме още веднъж " тук ", измежду узнаваемата наша драматично-мрачна действителност, тежка и потискаща като мрачната атмосфера на тази последна творба. И единствено ненадейно прокрадналият се оранжев лъч в долния десен ъгъл озарява сумрака с вярата, че в случай че пътуването в действителност се е случило, то и вярата постоянно ще ни съпровожда в нашия път, даже и в най-мрачната и непроходима планина.
Признавам си, че след първите " Мелове ", от далечната 1994 година, които поразяваха с езическата буря на смелите си цветови решения, в този момент още веднъж съм впечатлен от изобразителната мощ на пастелите на Дарина Янева. Не че последвалите след " Мелове " -те други изложения не са били мощни и завладяващи. Не. Те просто закръгляха и утвърждаваха наложилото се усещане за мощта на ослепителен украсителен гений. След преживения концептуален роман на актуалната галерия той към този момент покорява и с трагичната експресивност на своите прочувствени цветни метафизичен послания.
" Споделено свещенодействие " - юбилейна галерия на Дарина Янева, пастел. Художествена изложба, гр. Казанлък, 18 май - 6 октомври 2024 година
Предизвикателствата последователно са се трансформирали в несъзнаваната метафора на тази галерия. Тя е уредена в централното предверие на градската изложба в Казанлък. Мястото на експозицията се нуждае от уточнение, доколкото тя по-скоро усвоява вътрешните размери на стълбищното пространство в придвижването към първия етаж на постройката. А разположението на картините, както ще забележим, има своето отношение към опцията за тяхното осмисляне.
" Ела с мен до хоризонта, да стигнем върховете " - 100х230 см
Единадесет големи пастела (100х230 и 130х170) са сложени в особено направени паспарту, с които всяка от картините доближава до грамадните размери 250х200 см. Внушителни цветни петна, приковаващи сетивата още с влизането от входа и погледът инстинктивно повлича към тях. Отдалече незабавно се разпознават присъщите за пастелната живопис на Дарина Янева знаци: мелове, море, скали, дървета - все претекстове, разработвани от нея с друга активност през годините. А в допълнение и емблемната за пастелното й изкуство стилистика на нежните и топли колоритни преходи, по едно и също време заслепяващи ни с искрящите гърмежи на жълто, алено и оранж, само че и смълчаващи с един приглушен монохромен отвод от " цветна " провокация към фена.
И въпреки всичко. Постепенно осъзнаваме, че началното усещане за познато, най-много като тема, е подвеждащо. Едновременно са, само че и не са познатите ни отпреди тематични цикли. До момента пейзажите й бяха национално конкретизирани. Тя рисуваше меловете край Мелник и морето на Каварна, парковете на Париж и Живерни (Франция), на Пекин (Китай), на Стон и Пореч (Хърватска), на Ню Лондон (САЩ). Във всяка от срещите си с локалната природа Дарина се стремеше да сервира на фена това чувство за локалност, което придава на предпочетения от създателя пай природа лъчение на странност и уникалност. А в този момент сякаш знаците са същите, само че са вплетени в различен сюжет. Преди тя пресъздаваше страстите си от срещата с природата. Сега единадесетте пастела описват собствен повсеместен роман за прекарването на природата като път към естетика и духовно прояснение.
Предизвикателството преди всичко е било към шефа на галерията, доктор Пламен Петров, млад и съвременно мислещ изкуствовед, съгласил се да одобри опита с тези необикновени за традициите на пастелната живопис размери и размери на творбите.
" Обичам да виждам по какъв начин светлината се пръска над градината и я трансформира всеки момент " - 100х130 см
След това то естествено е и за Автора. Ако за досегашните изложения мотивиращата упоритост е била на първо място да се приготвят картините, тук, назад, началният план стартира да се изпълва със наличие едвам след срещата с пространството на залата. То подсказва разновидности за обособени произведения, даже и като тяхно разположение в другите равнища на интериора; конципира и символиката на стълбището с придвижването напред и нагоре като част от цялостния роман на картините.
Но планът е бил предизвикателство и за Твореца. В развиването си досега, в това число и като техника на осъществяване, Дарина Янева се трансформира в един от респектиращите майстори на пастела у нас. Само че, даже и по формалните си характерности, предходните й формати наподобяват напряко камерни с огромните размери на актуалната галерия. Реален е бил рискът подбраните претекстове да потънат в тях, т.е. сюжетният подробност да се окаже подтиснат, десемантизиран, от колорита. И в последна сметка да няма роман. Изложбата е предизвикателство и за фена. Вместо бавното и умерено придвижване пред подредени на височината на очите платна, тук той е принуден от параметрите на пространството и да се връща назад долу във фоайето, с цел да осъзнае, че обособената работа е част от цялостния отбор не по колоритните си решения, а през смисловите взаимовръзки сред претекстове и знаци на прилежащи картини, т.е. той би трябвало да долови смисловата връзка, превръщаща в повсеместен текст единадестте обособени произведения.
И по този начин, с юбилейната си галерия Дарина Янева желае да ни показа своята истина за тайнството да преживяваш пейзажа. Че има покана за роман, подсказват дългите описателни заглавия, плътно анотиращи в смислите на самобитно " хайку " съответния сюжет, в който следва да навлезем. На места се е получила, в други случаи не особено; има езикова мудност и дразнещи повторения в изрече. Но пък е безспорен " източният " подтекст като предхождаща философска настройка, благодарение на която би трябвало да " четем " тези картини, т.е. по едно и също време да гледаме, само че и да съзерцаваме, да следим, само че и да мислим, да се любуваме, само че и да разсъждаваме... за отправеното обръщение.
Влизаме в този роман през " Обичам да виждам по какъв начин светлината се пръска над градината и я трансформира ", творба, ситуирана по едно и също време по плоскостта на фоайето, само че и " върху " началните стъпала на стълбата. Само в тази първа картина обектите (дърво, шубраци, кипариси) са лишени от разграничаващи ги очертания. Особена изобразителна граница в цялостния семиозис на създадения от авторката " текст " на изложбата. Защото в тази откриваща творба " пейзажът " повече не илюстрира срещата с географски съответна природа, а против нормата на жанровото гледане постанова свободата да възприемаш природата като сила. Може би е рано сутринта, попадаме в някакъв завихрен свят от динамично редуващи се/сплитащи се светлини, силуети, сенки. Невъзможно е да се дефинира границата сред " земя " и " небе ", липсва небосвод, който да ни нарежда. Но в това е и смисълът - да бъдем подети от завихрянето и да преминем там някъде оттатък.
" Ела с мен до хоризонта " - 100х230 см
В това друго място, извисено над всичко, попадаме посредством четири картини, разработващи еднотипен претекст - отправяне към хоризонта: " Ела с мен до хоризонта да протегнем ръка и да докоснем синевата ", " Ела с мен до хоризонта да обхванем с взор гънките на скатовете ", " Ела с мен до хоризонта ", " Ела с мен до хоризонта да стигнем върховете ". Едно ново и непознато положение на среща с природата. Уж сме в, до, паралелно, към меловете, само че и сме ги изоставили. Те към този момент са бегли ориентири на отминалото. За " цвят ", за " колоритни преходи ", за " размери ", за " вероятност " тук окото не мисли, те идват от самосебе си. Цветната приказност ни е издигнала над " обектите ". Не е ясно дали летим или необичайно сме се отпуснали над земята. Но сме измежду спокойствието на безвремието, преродени от видението на хоризонта. Това извънредно прочувствено чувство е нов миг в живописта на Дарина Янева - нежно изтеглени дълги хоризонти, внушаващи екстаз, наслада, благополучие от нахлуването в безграничното безкоординатно пространство. В това за авторката е откровението от пребиваването измежду природата - да чуе шепота на хоризонта, към който със примирение тя ни повежда.
Търсенето на съкровеното е приключило. Светлина и успокоение ни обгръщат, с цел да ни убедят какъв брой значим е за нея този кондензиран пъстър диалог с природата. А не сме забелязали, че сме се изкачили с още няколко стъпала нагоре, с цел да се залутаме из лабиринта на някаква непроходима гора - " Да се изгубиш в гората и да продължиш да търсиш пътя, който самичък те намира ", " Намери ли те пътят, светлината те облива ". Далечен отзив от цикъла " Градини ", само че познатият знак отново насочва към ново наличие. Други са главните претекстове тук, път и светлина. Спуснали сме се назад надолу, почнало е връщането ни обратно. Защо обаче би трябвало да пресичаме гората? Всъщност тук тя е притча на мъдростта - постепенно се движим в търсене на пътя. Ала ще го открием, едвам когато осъзнаем, че не ние се движим, а ни води светлината, която ще ни води към пътя, когато тя се увери, че сме осъзнали претърпените откровения с природата. И сме се смирили.
Смирението, таман това е централният претекст на деветата картина, " И ще премине тази нощ в тишина ". Стълбата е приключила. Но момент преди да стъпим несъмнено на площадката на първия етаж, би трябвало да се потопим в тишината на морската вода. Нощ е. Кръговратът на хронотопа е приключен. Това е тъмна картина. В нея наличието на формите мъчно се разграничава. Което подсказва концепцията за композиционното й уравновесяване с началната творба. Разрешено ни е да се завърнем назад след ритуалното филтриране в случилото се съпреживяване на хармонията. Дали сме допрени от просветлението? Повярвали ли сме, че то се е състояло, или е било единствено мираж...
Все си мисля, че финалът на изложбата би следвало да е със идната, десетата подред, творба - " Сънуван пейзаж със зеления мост ". Та какъв би могъл да бъде сънят, след всичко до тук, с изключение на този недействителен " зелен мост ", по едно и също време и потвърждаващ цялата глупост, неспособност, несъстоялост се на претърпяното, само че и подканящ ни да повярваме, че то е било. И че е допустимо да стигнем там, в случай че въпреки всичко се изкушим да тръгнем по него. Ноктюрно за един зелен мост. Това е фантазията на Дарина по финеса на мистичните японски градини, измежду които постоянно се появява мистериозен мост. Да й пожелаем все в миналото да доближи до своя " зелен мост " и да ни допре до тайните му.
Разказът й обаче завършва с картината " Ветровете, които търсят междина и в най-здравата бариера ". Тук към този момент амбивалентност на знака няма. Това са меловете такива, каквито ги знаем от предходния цикъл - непоклатими с мощната си корав, издигащи се нагоре, безпощадно затулващи и небе, и небосвод. Завесата пред светлината се е спуснала. Вече сме още веднъж " тук ", измежду узнаваемата наша драматично-мрачна действителност, тежка и потискаща като мрачната атмосфера на тази последна творба. И единствено ненадейно прокрадналият се оранжев лъч в долния десен ъгъл озарява сумрака с вярата, че в случай че пътуването в действителност се е случило, то и вярата постоянно ще ни съпровожда в нашия път, даже и в най-мрачната и непроходима планина.
Признавам си, че след първите " Мелове ", от далечната 1994 година, които поразяваха с езическата буря на смелите си цветови решения, в този момент още веднъж съм впечатлен от изобразителната мощ на пастелите на Дарина Янева. Не че последвалите след " Мелове " -те други изложения не са били мощни и завладяващи. Не. Те просто закръгляха и утвърждаваха наложилото се усещане за мощта на ослепителен украсителен гений. След преживения концептуален роман на актуалната галерия той към този момент покорява и с трагичната експресивност на своите прочувствени цветни метафизичен послания.
" Споделено свещенодействие " - юбилейна галерия на Дарина Янева, пастел. Художествена изложба, гр. Казанлък, 18 май - 6 октомври 2024 година
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ