ЙОРДАН КОЛЕВ е роден през 1964 г. в София. Зодия

ЙОРДАН КОЛЕВ е роден през 1964 година в София. Зодия Близнак. Завършва ВНВВУ “Г. Бенковски ” през 1987 година - компетентност летец-пилот за гражданската авиация. По време на 35-годишната си професионална кариера e бил във въздуха близо 23 000 часа. Живее дълги години в чужбина - във Виетнам и на остров Мавриций. Започва да написа във Виетнам, само че разгласява едвам през 2014 година Оттогава датира другарството му с Владимир Зарев, който е неговият книжовен наставник. Автор на пътеписа „ От Рио до Кейптаун “ (2017 г.), на романа „ Кацането “ (2019 г.), на трилогията „ Хилядолетната борба “ (включваща романите „ Лабиринт “, „ Пазителят и кобрата “, „ Екзекуторът “), на сборника с разкази „ Двойното дъно на пилотския куфар “ (който преди няколко месеца печели премията на Съюза на българските писатели за къса проза) и други В момента с дребен екип работи върху серия рисувани книжки за деца с работно заглавие “Българските небесни герои ”, като първата - „ Живата торпила “, споделя за Димитър Списаревски. Английският вид на „ Кацането “, пренаписан персонално от създателя и редактиран от Дейвид Мосъп, един от най-успешните преводачи в България, може да бъде свален в електронен формат от уеб страниците на „ Амазон “ и „ Кобо “. /> Джиджи, моя уязвимост

Кръстих я „ Джиджи ”, тъй като по този начин се обърна към мен, когато я видях за пръв път:
- Джиджи загар рупи.
През август 1999-а тя беше може би на 4-5 годинки. Помня срещата ни доста добре, тъй като се случи в деня на най-продължителното слънчево затъмнение на ХХ век. Тогава кацнах за пръв път в Бомбай и останах цели 68 часа в хотел „ Тадж Палас “.
- Джиджи загар рупи - повтори настоятелно дребната.
Сигурно бяха единствените думи на британски, които знаеше на тази нежна възраст. За разлика от другите просяци, които връхлитаха всеки чужденец, понечил да пристъпи няколко крачки настрана от относителната сигурност на основния хотелски вход, тя не се втурна след мен. Майка й седеше с подвити крайници на едно уширение на тротоара тъкмо там, където първокласният мрамор на фасадата отстъпваше на сивата, на места пропита от плесен задна стена на хотела. Детето към момента се чудеше дали да остави сигурността на майчината прегръдка, с цел да тръгне с отворена длан след другите хлапета. И до момента нямам визия какво означаваше нейното „ джиджи ”. Сигурно си мислеше, че споделя нещо като: „ Сър, 10 рупии! ” или „ Дай 10 рупии! ”.
Много години бях обикалял клоаките на света, само че бедността на Индия и просяците в бомбайския квартал „ Колаба “ съумяха да ме шокират. Знаех, че в случай че се поддам на сърцераздирателните вопли за лепта и извадя някоя дребна монета, ще ме накачули цялостен грозд от дребни дрипави сополанковци. Така ставаше и във Виетнам, и в Индонезия, и в Хаити... Мизерия! Не можеш да окажеш помощ на всички. Но тук в действителност беше ужасяващо.
Опитах да се скрия от хлапетата в първото магазинче за сувенири от другата страна на улицата. Вече зад стъклената врата се обърнах и погледнах към Джиджи. В едната си ръка тя стискаше парцаливия край от сарито на майка си и смучеше мръсното си пръстче, което единствено преди секунди протягаше към мен. Разделяха ни стъклената врата и десетина метра от улицата. Гледаше ме втренчено, с почтения взор на което и да е петгодишно дете по света.
Видях я и на идващия ден. Предстоеше ми политане в два сутринта и последната вечер хапнах рано с концепция да поспя час-два преди събуждането в 23.00. Беше на здрачаване, само че разграничих силуетите на майката и детето отдалече. Тогава ми пристигна концепция. Бях си купил пет узрели банана от една сергия наоколо. Извадих два и когато минах около тях по тротоара, ги предложих на Джиджи. Хлапето се поколеба, не понечи да ги вземе незабавно. Майката го сгълча. С бананите в ръка Джиджи подвигна очи към мен. А аз съм много висок, стърча най-малко с една глава над тълпата в Индия. Какво ли му мина през мозъка на това мъниче?

* * *

След месец и нещо още веднъж кацнах в Бомбай. На излизане от хотела не ги срещнах, само че към пет часа, когато се прибирах по същия път, изтощен и изплезил език от жегата, за малко да пропусна Джиджи. Защото беше сама.
Раницата ми тежеше, цялостна с книгите, които бях купил за моите синове. А това дете в никакъв случай нямаше да стъпи в учебно заведение, детските книжки сигурно бяха неосъществим за индийчето. Някой го бе „ забил ” на тротоара до хотела, да седи по през целия ден с протегната ръка за няколко рупии, без храна и вода... Преодолях умората и се затътрих обратно да купя банани.
Джиджи ме видя, само че, несъмнено, не ме позна. Държах бананите в лявата си ръка и тя не ги виждаше. Приближих се и тикнах един под носа й. Тя подскочи от изненада, само че лицето й незабавно блестна! Обелих банана. Детето лакомо го захапа. Подадох още един и изчаках да се нахрани. 
Наоколо незабавно се завъртяха няколко хлапета, всичките по-едри от нея. Бях сигурен, че в случай че не остана, те ще сграбчен бананите от ръцете на Джиджи, а можеше и бой да изяде, че е излязла късметлийка.
Така стартира нашата история. Няколко години летях съвсем всеки месец до Бомбай. Знаех, че няма значение дали ще я вали дъжд по време на мусона, или ще я пече жарко слънце през март - тя постоянно просеше на едно и също място. Все там, на ъгъла, до края на хотелската фасада. Растеше пред очите ми. 
После майка й изчезна, повече в никакъв случай не я видях. Но Джиджи беше като закована на този четвърт метър от тротоара. И постоянно ме гледаше втренчено, изключително. Като това афганистанче - Гула, чиято фотография обиколи света с „ Нешънъл Джиографик “. Но вместо с приказните синьозелени очи на момичето от корицата, Джиджи ме фиксираше с със своите - тъмнокафяви, съвсем черни по индийски. Не се опитваше да ме прелъстява с усмивка, само че откакто си получеше бананите, постоянно ме даряваше с почтената си топлина.
Един ден ме попита на негоден британски:
- Как се казваш?
- Джон - отговорих аз. 
Видя ми се най-краткия и понятен псевдоним. Учените хора едвам се оправяха с Йордан или даже единствено с Дан. 
- Джон, ти ме харесваш, а? Дай ми 10 рупии.
- Ако ти дам рупиите, някой незабавно ще ти ги вземе. Затова ти закупувам банани, по този начин най-малко няма да си гладна.
Тя се усмихна хитро:
- Дай ми 10 рупии, апелирам.
Този път ме разнежи и скрито бутнах банкнота в ръката й...

* * *

Видях я за финален път през октомври 2006-а, откакто не знаех какво става с нея за към година и половина. Едва я познах!
Стори ми се източена, разхубавена. Пубертетът беше развихрил хормоните й. От дребното сополиво и немито дете нямаше и диря. Косата й беше вързана с алена лента, носеше рокля - много износена, само че релативно чиста. И все по този начин ходеше боса...
Усмихна ми се:
- Хай, Джон!
- Хай.
- Ела да видиш дребното ми братче.
Момченцето стоеше навръх същото място в ъгъла, където за пръв път видях Джиджи с майка й. То имаше посърнал тип, ребрата му се брояха.
- Джон, апелирам те, купи изсъхнало мляко за братчето ми!
Усмихнах се. Нали ми беше уязвимост, по какъв начин да й откажа!?
На двайсетина метра имаше дюкян от тези, в които продават всичко: от дъвки до презервативи. Тя подвигна братчето си и заприпка натам. Без доста да му мисля, я последвах. Огледах панаира по рафтовете и видях тенекиена кутия изсъхнало мляко от половин кило. Кимнах на продавача.
- 80 рупии, сър.
Извадих парите, платих и й подадох кутията.
Джиджи малко се засуети, нали държеше с две ръце детето. Помолих за найлонова торбичка и сложих кутията вътре. Но вместо да закачи торбичката на пръста си, Джиджи ме изненада. Наведе се, постави братчето си да седне на земята и ми направи поклон. Засмях се от сърце! Цялата история доста ме развесели.
После Джиджи подвигна братчето си и подритвайки леко черната найлонова торбичка с кутията изсъхнало мляко, се насочи към своя ъгъл. А аз потеглих към „ Лиополдс “, с цел да утоля следобедната жадност с бутилка бира „ Кингфишър “.
В този миг се сетих, че би трябвало да купя сари за дамата на един другар и се отбих в магазинчето на ъгъла, против служебния вход на хотела. Докато притежателят трупаше пред мен стоката, аз подвигнах очи и погледнах на открито през витрината. Погледът ми се спря на Джиджи. Тя беше зарязала братчето си на тротоара и отиваше някъде с найлоновата торбичка в ръка. Не се учудих. Все отново тя беше единствено едно малко момиче и всеки можеше да й отнеме скъпата облага. По-добре беше да  прибере някъде кутията. Джиджи се спря пред дюкяна, откъдето единствено преди две минути бях купил млякото. Подаде го на продавача, а той бутна в ръката й двайсетачка. Познах банкнотата по зеления цвят.
Нещо ме жегна. Умно! Но далаверата беше за тариката зад щанда, който прибра съвсем всичко от моите 80 рупии. За Джиджи остана единствено нещо като комисиона... 
Натъжих се. И едно малко парченце от сърцето ми изгоря вечно.