Приравняването като причина |
Прочетох някъде - както нормално, без да съумея да ревизира източника, че PCR тестванията не били несъмнено доказателство за коронавирусна зараза, най-много тъй като не разграничавали ковид от грипния вирус. И по този начин се оказало, че за 2020-та година в Съединени американски щати от грип са умряли единствено към 600 индивида, до момента в който нормалният брой е, да речем, 100 пъти по-голям.
Тук, естествено, аз не давам тази информация, с цел да я подложа на разискване, а единствено с цел да открия тематиката – (макар че я разгласява във фейсбук журналистка, която доста уважавам).
Прочетох това и побеснях. Казах си: Да, ето, всичко е ясно! Бях уверен, че е по този начин!
Сега ще кажа следното: който побеснява и това продължава повече от минута, би трябвало да отиде или в манастир, или в психиатрия, а има и комбинирана опция – в двора на психиатрията в Курило има и дребен, гиздав манастир. За страдание, из общественото пространство непрестанно виждам хора, които побесняват (или най-малко стартират да изпитват някакво буйно, мощно чувство) и го поддържат изкуствено не с часове, а с дни, даже – с години. Примерно – някое политическо користолюбие.
Те, между другото, извършват един човешки дълг, който аз бих нарекъл в действителност „ човешки капан ”, а точно – да са непрекъснати, да са постоянни, да са избрани, да са неизменчиви, да са предвидими, да СА. Или другояче казано – да имат „ същина ”. Да имат по този начин формована сбирка от качества, усеща, черти, мисли, убеждения, че тя да им прави работа като нещо, което да нарекат „ лична персона ”. Те, сходно, демон да го вземе, на комерсиалните марки правят-струват, само че гледат да имат „ разпознаваемо лого ”, да наподобяват по „ избран метод ”, да са „ разпознаваеми и отличими ” и за другите хора... пък и за самите себе си.
Ах, Мула Садра, споделям си, къде си тръгнал да разправяш на хората, че няма „ същина ”, че екзистенцията предшества есенцията (тоест „ същността ”). Че човек не е нещо несъмнено, а е просто един облак от пъстър газ, който мени формата си, който се „ дефинира ” като ново „ нещо ” с всяка нова своя постъпка. И в случай че допреди минута е бил ангел, след минута може да „ стане ” палач, в случай че извърши ликвидиране!
Тоест човек не е нищо несъмнено. Той прави избори и прави дейности и те го дефинират като подобен или онакъв... само че единствено до идващото деяние. Което може да разкрива „ качества ”, радикално разнообразни от тези, които са обуславяли предходните дейности. Но, както споделих, някои хора напълно неосъзнато я карат по този начин: Аз съм подобен и подобен – значи би трябвало да върша по този начин и по този начин, това и това се чака от мене и аз по тази причина тъкмо това и върша. Капан, да, същински капан.
Щом, примерно, мразиш (заявил си пред всички, да речем) спанак с ориз и към този момент цялостен живот няма да куснеш спанак с ориз! За да не вземеш да разочароваш Всички, като се покажеш Друг, непредвидим, неустойчив, изменчив... т.е. – рисков човек! Заявил ми той, че ненавижда спанак с ориз, а ето – плюска спанак с ориз и му плющят ушите! Не може по този начин! (Така си споделя някъде в етажите на несъзнаваното благият човек.)
Ах, по какъв начин хубаво Сартр разказва тия, които си пазят снимчици от детството и вършат всичко допустимо да опазят една „ неизменима форма ”, да са едни и същи цялостен живот, да се трансформират минимално, да са разпознаваеми от деца до старци, с цел да е комфортно, с цел да го няма дискомфортът на смяната!
А аз се сещам за този ми ти Кацушика Хокусай. И вие се сещате – той е нарисувал фамозната картина (цветна гравюра) Вълната. Цялото заглавие на творбата е Голямата вълна край Канагава. Той е правил по този начин: ставал е прочут. После е сменял името си. Сменял е и стила си. И отново е ставал прочут. И след това отново е сменял и името и стила си, и отново е ставал прочут. Повторил тази процедура към седем пъти. Дали можем и ние по този начин?
Така де. Изговорих всички тези неща, с цел да извърша един от най-важните завещания на писателската специалност – да отваря постоянно и при всеки комфортен случай дума за международната просвета и да ѝ бъде правилен агитатор. И друго, с цел да обясня, че доста държа на своята свещена променчивост. И че с годините започнах от ден на ден да одобрявам способността за смяна на мнението (чувствата, връзките, възгледите, мислите, идеите) като позитивно качество – значително съвпадащо с мъдростта.
И по този начин. Първо се вбесих, споделям ви. И си споделих: Ето, това е доказателство (това, което загатнах за PCR тестванията в първите редове на текста), че пандемията не е била чак толкоз страховита, колкото желаеха да я изкарат... и че репресивните и ограничаващите ограничения са несъответстващи... и така нататък, и така нататък
Но по-късно се замислих за друго: Кое е нещото, което най-силно ме нервира? Кое, в действителност, ме кара още изначало да съм толкоз гневен съперник на всевъзможни „ ограничения ”?
И започвайки своя бърз самоанализ, аз незабавно открих, че в действителност не „ рестриктивните мерки ” и „ наложителните ограничения ” ме нервират и провокират мощно отрицателната ми реакция... а това, че се постановат... и на мен!
Тоест – на мен – като на всички.
И дано обясня: Никога не съм бил срещу дисциплината, срещу коравото, стоическо понасяне на тежестите на битието – изключително когато е за положително!
Друго – постоянно съм знаел, че понасянето на компликации постоянно е за положително – най-малкото тъй като калява волята, тъй като изковава характера подобен, какъвто е най-хубаво да бъде стоманен.
Винаги съм считал, че човек става заслужен, когато живее със стиснати до строшаване зъби. Понасяйки лишенията и теглата с усмивка, даже – с пренебрежение. Дори не с пренебрежение, с лекост! Мъдрост, считал съм аз, е да живееш с лековато и жизнерадостно пренебрежение към своята тежка орис. А всяка орис, щом е човешка, е тежка. Лека ария на уста при 100 тона товар на раменете. Това назовавам заслужен човек. Познавах такива – великият режисьор Рангел Вълчанов правеше японска чайна гала (по шопски и на подбив, естествено), макар че имаше дупка, огромна колкото пестник на гърлото вместо ларинкс. А неговият татко, разказвал ми е той, пък е казвал: Абе бент не знам дали бент се измъчИх с тая болест, но она по какъв начин се измъчИ с мене, не ти е работа!
Но.
Аз вземам решение и нося своите тежести и това ме прави огромен, извънреден, значим и най-много – свободен човек! Всеки човек би трябвало да желае да е това, всеки човек може да е това, всеки човек ще бъде това, в случай че изостави стадото и каже: Аз.
Когато избере персоналната отговорност за персоналния си живот пред груповата безнаказаност за тая глупава абстракция: Живота изобщо.
И по този начин. Аз не съумях още от началото да се усещам воин, т.е. сам-решаващ-кое-е- добре-и кое-не –и настоящ –по-свое-усмотрение!
Но, ще кажат умниците социалисти (тоест – презрителите на Личността), ти не можеш да знаеш... ти не си специалист! Ти би трябвало да бъдеш Пациент, т.е. – кротичък и безропотен, и дисциплиниран, тъй като нищо не разбираш и послушанието ще бъде твоят виновен избор!
Да, ще кажа аз: само че когато те учат, че ти самичък не знаеш и не можеш да взимаш решения за Своя Живот – те те учат на иго.
И си споделям: Човек освен би трябвало да избере самичък кои тегла да носи, само че той би трябвало и това е най-тежкият избор – да избере кои тегла са Добри и кои не са Добри. Казах, че всички са положителни, коригирам се, наложените ти срещу твоето предпочитание, те в никакъв случай не са положителни.
А не можеш ли да си наложиш по този начин, че желанието ти да съвпадне... с рационалния и научнообоснован избор, който ти оферират „ специалистите ”?
И аз отново: Защо на мен – същото като на Минчо, Пенчо и Безименния Никой, който единствено цялостни статистиката? Защо би трябвало да ми бъде показано, че съм също статистика и че съм несъзнателна овца, която би трябвало да бъде... Принудена?
Аз, споделих го, тежести мога да нося. Аз тежести обичам да нося. Но обичам това единствено, когато носенето им ме издига; и ме прави човек и повече от човек! Когато носенето им ме прави безлично говедо и повече от безлично говедо, носенето им ме вбесява.
И по този начин де. Вбесяването ми трае минута–две. След това с лековата и презрителна усмивка махвам с ръка. Аз мисля – това значи, че не мога да бъда пленен. Не в смисъл, че мога да „ рационализирам ” – да обоснова логичен всяка низост, а в смисъл, че мога да избягам; да се измъкна от всеки завоевателен капан. Социалното е капан. Аз мога да избягам в персоналното. От Обществото – в Аз.
Но това ново, пренебрежително отшелничество... до какво ли ще докара? Ако милионите мислещи избягат с презрителна усмивка от робството на Социалното в свободата на Личното какво ще стане със Света?
Ново Средновековие, в което ролята на манастири ще играят чатовете сред отказали се от Обществото самотници?
Ще забележим, ще забележим.
Тук, естествено, аз не давам тази информация, с цел да я подложа на разискване, а единствено с цел да открия тематиката – (макар че я разгласява във фейсбук журналистка, която доста уважавам).
Прочетох това и побеснях. Казах си: Да, ето, всичко е ясно! Бях уверен, че е по този начин!
Сега ще кажа следното: който побеснява и това продължава повече от минута, би трябвало да отиде или в манастир, или в психиатрия, а има и комбинирана опция – в двора на психиатрията в Курило има и дребен, гиздав манастир. За страдание, из общественото пространство непрестанно виждам хора, които побесняват (или най-малко стартират да изпитват някакво буйно, мощно чувство) и го поддържат изкуствено не с часове, а с дни, даже – с години. Примерно – някое политическо користолюбие.
Те, между другото, извършват един човешки дълг, който аз бих нарекъл в действителност „ човешки капан ”, а точно – да са непрекъснати, да са постоянни, да са избрани, да са неизменчиви, да са предвидими, да СА. Или другояче казано – да имат „ същина ”. Да имат по този начин формована сбирка от качества, усеща, черти, мисли, убеждения, че тя да им прави работа като нещо, което да нарекат „ лична персона ”. Те, сходно, демон да го вземе, на комерсиалните марки правят-струват, само че гледат да имат „ разпознаваемо лого ”, да наподобяват по „ избран метод ”, да са „ разпознаваеми и отличими ” и за другите хора... пък и за самите себе си.
Ах, Мула Садра, споделям си, къде си тръгнал да разправяш на хората, че няма „ същина ”, че екзистенцията предшества есенцията (тоест „ същността ”). Че човек не е нещо несъмнено, а е просто един облак от пъстър газ, който мени формата си, който се „ дефинира ” като ново „ нещо ” с всяка нова своя постъпка. И в случай че допреди минута е бил ангел, след минута може да „ стане ” палач, в случай че извърши ликвидиране!
Тоест човек не е нищо несъмнено. Той прави избори и прави дейности и те го дефинират като подобен или онакъв... само че единствено до идващото деяние. Което може да разкрива „ качества ”, радикално разнообразни от тези, които са обуславяли предходните дейности. Но, както споделих, някои хора напълно неосъзнато я карат по този начин: Аз съм подобен и подобен – значи би трябвало да върша по този начин и по този начин, това и това се чака от мене и аз по тази причина тъкмо това и върша. Капан, да, същински капан.
Щом, примерно, мразиш (заявил си пред всички, да речем) спанак с ориз и към този момент цялостен живот няма да куснеш спанак с ориз! За да не вземеш да разочароваш Всички, като се покажеш Друг, непредвидим, неустойчив, изменчив... т.е. – рисков човек! Заявил ми той, че ненавижда спанак с ориз, а ето – плюска спанак с ориз и му плющят ушите! Не може по този начин! (Така си споделя някъде в етажите на несъзнаваното благият човек.)
Ах, по какъв начин хубаво Сартр разказва тия, които си пазят снимчици от детството и вършат всичко допустимо да опазят една „ неизменима форма ”, да са едни и същи цялостен живот, да се трансформират минимално, да са разпознаваеми от деца до старци, с цел да е комфортно, с цел да го няма дискомфортът на смяната!
А аз се сещам за този ми ти Кацушика Хокусай. И вие се сещате – той е нарисувал фамозната картина (цветна гравюра) Вълната. Цялото заглавие на творбата е Голямата вълна край Канагава. Той е правил по този начин: ставал е прочут. После е сменял името си. Сменял е и стила си. И отново е ставал прочут. И след това отново е сменял и името и стила си, и отново е ставал прочут. Повторил тази процедура към седем пъти. Дали можем и ние по този начин?
Така де. Изговорих всички тези неща, с цел да извърша един от най-важните завещания на писателската специалност – да отваря постоянно и при всеки комфортен случай дума за международната просвета и да ѝ бъде правилен агитатор. И друго, с цел да обясня, че доста държа на своята свещена променчивост. И че с годините започнах от ден на ден да одобрявам способността за смяна на мнението (чувствата, връзките, възгледите, мислите, идеите) като позитивно качество – значително съвпадащо с мъдростта.
И по този начин. Първо се вбесих, споделям ви. И си споделих: Ето, това е доказателство (това, което загатнах за PCR тестванията в първите редове на текста), че пандемията не е била чак толкоз страховита, колкото желаеха да я изкарат... и че репресивните и ограничаващите ограничения са несъответстващи... и така нататък, и така нататък
Но по-късно се замислих за друго: Кое е нещото, което най-силно ме нервира? Кое, в действителност, ме кара още изначало да съм толкоз гневен съперник на всевъзможни „ ограничения ”?
И започвайки своя бърз самоанализ, аз незабавно открих, че в действителност не „ рестриктивните мерки ” и „ наложителните ограничения ” ме нервират и провокират мощно отрицателната ми реакция... а това, че се постановат... и на мен!
Тоест – на мен – като на всички.
И дано обясня: Никога не съм бил срещу дисциплината, срещу коравото, стоическо понасяне на тежестите на битието – изключително когато е за положително!
Друго – постоянно съм знаел, че понасянето на компликации постоянно е за положително – най-малкото тъй като калява волята, тъй като изковава характера подобен, какъвто е най-хубаво да бъде стоманен.
Винаги съм считал, че човек става заслужен, когато живее със стиснати до строшаване зъби. Понасяйки лишенията и теглата с усмивка, даже – с пренебрежение. Дори не с пренебрежение, с лекост! Мъдрост, считал съм аз, е да живееш с лековато и жизнерадостно пренебрежение към своята тежка орис. А всяка орис, щом е човешка, е тежка. Лека ария на уста при 100 тона товар на раменете. Това назовавам заслужен човек. Познавах такива – великият режисьор Рангел Вълчанов правеше японска чайна гала (по шопски и на подбив, естествено), макар че имаше дупка, огромна колкото пестник на гърлото вместо ларинкс. А неговият татко, разказвал ми е той, пък е казвал: Абе бент не знам дали бент се измъчИх с тая болест, но она по какъв начин се измъчИ с мене, не ти е работа!
Но.
Аз вземам решение и нося своите тежести и това ме прави огромен, извънреден, значим и най-много – свободен човек! Всеки човек би трябвало да желае да е това, всеки човек може да е това, всеки човек ще бъде това, в случай че изостави стадото и каже: Аз.
Когато избере персоналната отговорност за персоналния си живот пред груповата безнаказаност за тая глупава абстракция: Живота изобщо.
И по този начин. Аз не съумях още от началото да се усещам воин, т.е. сам-решаващ-кое-е- добре-и кое-не –и настоящ –по-свое-усмотрение!
Но, ще кажат умниците социалисти (тоест – презрителите на Личността), ти не можеш да знаеш... ти не си специалист! Ти би трябвало да бъдеш Пациент, т.е. – кротичък и безропотен, и дисциплиниран, тъй като нищо не разбираш и послушанието ще бъде твоят виновен избор!
Да, ще кажа аз: само че когато те учат, че ти самичък не знаеш и не можеш да взимаш решения за Своя Живот – те те учат на иго.
И си споделям: Човек освен би трябвало да избере самичък кои тегла да носи, само че той би трябвало и това е най-тежкият избор – да избере кои тегла са Добри и кои не са Добри. Казах, че всички са положителни, коригирам се, наложените ти срещу твоето предпочитание, те в никакъв случай не са положителни.
А не можеш ли да си наложиш по този начин, че желанието ти да съвпадне... с рационалния и научнообоснован избор, който ти оферират „ специалистите ”?
И аз отново: Защо на мен – същото като на Минчо, Пенчо и Безименния Никой, който единствено цялостни статистиката? Защо би трябвало да ми бъде показано, че съм също статистика и че съм несъзнателна овца, която би трябвало да бъде... Принудена?
Аз, споделих го, тежести мога да нося. Аз тежести обичам да нося. Но обичам това единствено, когато носенето им ме издига; и ме прави човек и повече от човек! Когато носенето им ме прави безлично говедо и повече от безлично говедо, носенето им ме вбесява.
И по този начин де. Вбесяването ми трае минута–две. След това с лековата и презрителна усмивка махвам с ръка. Аз мисля – това значи, че не мога да бъда пленен. Не в смисъл, че мога да „ рационализирам ” – да обоснова логичен всяка низост, а в смисъл, че мога да избягам; да се измъкна от всеки завоевателен капан. Социалното е капан. Аз мога да избягам в персоналното. От Обществото – в Аз.
Но това ново, пренебрежително отшелничество... до какво ли ще докара? Ако милионите мислещи избягат с презрителна усмивка от робството на Социалното в свободата на Личното какво ще стане със Света?
Ново Средновековие, в което ролята на манастири ще играят чатовете сред отказали се от Обществото самотници?
Ще забележим, ще забележим.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ