Природата дава на всекиго енергия, която е творческа. Тя се

Природата дава на всекиго сила, която е креативна. Тя се трансформира в разрушителна единствено тогава, когато бъде възпрепятствана, когато не се разрешава никакъв натурален поток.

Първата спънка: Себесъзнание – Себесъзнанието е болест.

Съзнанието е здраве, себесъзнанието е болест – нещо е сбъркано. Себесъзнанието е мъка. Себесъзнанието е замръзнало положение, блокирано. Така че първото нещо, което би трябвало да се разбере, е разликата сред себесъзнанието и съзнанието. Съзнанието няма никаква концепция за „ Аз “, за его. То няма концепция за отделеността на индивида от съществуванието. То не познава никакви бариери, никакви граници. То е едно със съществуванието, в положение на надълбоко единение.Няма спор сред самостоятелното и цялото.Човек просто тече в цялото и цялото тече в него. То е като дишането: вдишваш, издишваш – когато вдишваш, цялото влиза в теб, когато издишваш, ти влизаш в цялото. Това е един непрекъснат поток, непрекъснато шерване.

Цялото непрестанно ти дава и ти непрестанно даваш на цялото. Балансът в никакъв случай не се губи. Но у себесъзнателния човек има нещо сбъркано. Той взема, само че в никакъв случай не дава. Той не стопира да натрупа и е станал некадърен да споделя. Той непрекъснато издига граници към себе си, тъй че никой да не може да ги пресича. Той непрекъснато поставя табели към своето създание: „ Преминаването неразрешено “.

Да си себесъзнателен значи да си неволен. Този абсурд би трябвало да се разбере: да си себесъзнателен значи да си неволен – себесъзнанието не е отношение на себеотдаване, а на спор, на борба, на битка. Ако се бориш със съществуванието, ти ще си себесъзнателен, и несъмнено, ще бъдеш побеждаван все още веднъж и още веднъж и още веднъж. Всяка стъпка ще бъде стъпка към все по-голямо и по-голямо проваляне. Обезсърчението ти ще е несъмнено, ти си жертван още през цялото време, тъй като не можеш да поддържаш това „ себе “ против вселената. Невъзможно е, не можеш да съществуваш настрана. Наблюдавай личния си живот – доста от нещата, които правиш, са единствено поради егото. Егото не е нищо друго с изключение на всички напрежения, които си основал към себе си.

Истинското Аз е непознато – то в никакъв случай не става безусловно познато – то си остава тайнственост, остава си неизразимо, неопределимо. Истинското Аз е толкоз обстойно, че не можеш да го дефинираш, и толкоз мистериозно, че не можеш да проникнеш в самата му вътрешност. Истинското Аз е Азът на цялото. За човешкия разсъдък не е допустимо да проникне в него, да мисли за него, да го съзерцава. Да познаеш същинското аз е доста мъчно – човек би трябвало да пътува дълго, с цел да дойде вкъщи.

Втората спънка: Перфекционизъм – Егото е невроза.

И още едно нещо би трябвало да се помни: егото постоянно желае да бъде напълно. Егото е доста перфекционистко. Егото постоянно желае да е по-висше и по-добро от другите – отсам и перфекционизмът. Но перфекционизмът в никакъв случай не е вероятен посредством егото, по тази причина и усилието е неуместно. Перфекционизмът е вероятен единствено тогава, когато егото го няма – само че тогава човек въобще в никакъв случай не мисли за перфекционизъм. Ако имаш някакъв блян и в случай че не можеш да се смяташ за идеален, до момента в който не осъществиш този блян, по какъв начин можеш да бъдеш повсеместен в своите дейности? Егото е като камък на шията ти. Когато егото го няма, ти си безтегловен.

Третата спънка: Интелект – Интелектът е единствено една игра на мозъка. Той не може да бъде креативен.

Интелигентността съставлява едно изцяло друго измерение. Тя няма нищо общо с главата, а има връзка със сърцето. Интелектът е в главата, а интелигентността е положение на бодрост на сърцето. Когато сърцето ти е будно, когато сърцето ти танцува е дълбока признателност, когато сърцето ти е настроено към съществуванието, в естетика със съществуванието, творчеството произтича от тази естетика.

Не може да съществува каквото и да било интелектуално творчество. То може да създаде отпадък – то е продуктивно, може да създава – само че не може да твори. А каква е разликата сред производство и творене? Произвеждането е механична активност. Производство значи повтарящо се упражнение: ти правиш все още веднъж и още веднъж това, което към този момент е било направено. Творчество значи да внесеш нещо ново в съществуванието, да направиш път на непознатото да проникне в познатото, да направиш път на небето да слезе на земята.

Интелектуалната интензивност може да ви направи специалисти в избрани неща – потребни, ефикасни. Но интелектът напипва в тъмното. Той няма очи, тъй като още не е медитативен. Интелектът е заимстван, той няма лично просветление. Експертът, познавачът, интелектуалецът няма свое просветление. Той се осланя на заимствано познание, на традицията, на обичая. Той носи в главата си цели библиотеки, голям товар, само че няма своя визия. Той знае доста, без да познава каквото и да било. И защото животът в никакъв случай не е същият – той непрекъснато се трансформира, във всеки миг е нов – специалистът постоянно изостава, отговорът му е постоянно несъответстващ. Той може единствено да реагира, не може да откликва, тъй като не е импровизиран.

Той към този момент си е направил заключенията, към този момент носи готовите отговори – а въпросите, които животът повдига, са постоянно нови. Освен това животът не е нещо разумно, а интелектуалецът живее посредством логиката – заради това той в никакъв случай не подхожда на живота и животът в никакъв случай не му подхожда. От това животът, несъмнено, не губи, самият интелектуалец губи. Той постоянно се усеща като новобранец – не че животът го е изгонил, той самият е решил да остане отвън живота. Ако се придържаш прекалено много към логиката, в никакъв случай няма да можеш да бъдеш част от живия развой, който съставлява съществуванието. Каквото и да правиш посредством интелекта, то ще е единствено заключение. То не е прекарване на истината, само че единствено заключение, учредено на логиката – а вашата логичност си е ваше откритие.

Интелигентността е пробуждане, а до момента в който не се събудиш изцяло, каквото и да решиш, ще бъде неверно по един или различен метод. Не може да не е по този начин, при всяко състояние ще е неверно, тъй като е извод, изработен от неволен разум. За да внесеш просветеност в действието, ти нямаш потребност от повече информация, а от повече медитация. Трябва да бъдеш по-тих, да се изпразниш от мисли.

Трябва да станеш по-малко разум и повече сърце.

Трябва да осъзнаеш магията, която те заобикаля – магията, която е живот, която е Бог, която е в зелените дървета и в алените цветя, магията, която е в очите на хората. Магията се случва на всички места! Всичко е магическо, само че заради своя разсъдък ти си оставаш затворен вътре в себе си, държейки се за своите глупави заключения, направени в безсъзнание, или получени от други, които са толкоз безсъзнателни, колкото си и ти.

Но интелигентността несъмнено е креативна, тъй като вкарва в деяние твоята целокупност – а освен част, една дребна част: главата. Интелигентността кара цялото твое създание да вибрира – всяка клетка от твоето създание, всяка фибра от твоя живот стартира да танцува и да изпада в една фина естетика с цялото. Ето това е творчество: да пулсираш в безспорна естетика с цялото. Нещата стартират да се случват от единствено себе си. Сърцето ти стартира да излива песни на наслада, ръцете ти стартират да трансформират нещата. Докосваш калта и тя се трансформира в лотус. Можеш да бъдеш алхимик. Но това е допустимо единствено посредством едно велико пробуждане на интелигентността, на сърцето.

Четвъртата спънка: Вярване – Творецът не носи със себе си доста вярвания – в действителност той не носи никакви вярвания.

Той носи единствено своите лични прекарвания. А хубостта на прекарването е в това, че то е постоянно отворено, тъй като е налично за по-нататъшно проучване. Но вярването е постоянно затворено, то стига до своя край. Вярването е постоянно приключено. Преживяването в никакъв случай не е приключено, то остава незавършено. Докато живееш, по какъв начин би могло прекарването ти да е приключено? То израства, трансформира се, движи се. То непрекъснато се движи от познатото в непознатото и от непознатото в непознаваемото. И помнете: прекарването има хубост, тъй като то е незавършено. Някои всред най-великите песни са тези, които са незавършени. Някои от най-великите книги са незавършените. Част от най-великата музика е тази, която е останала незавършена. Незавършеното има хубост.

Никоя история не може да бъде прелестна, в случай че е изцяло приключена. Тя би била изцяло мъртва. Преживяването постоянно остава отворено – това значи незавършено. Вярването е постоянно приключено и завършено. Първото качество на прекарването е отвореността. Умът съставлява всичките ти вярвания, събрани дружно. Отвореност значи не-ум; отвореност значи да оставиш мозъка настрани и да си подготвен да гледаш в живота все още веднъж и още веднъж по нов метод, а не със старите очи.

Умът ти дава старите очи, той още веднъж ти дава хрумвания: „ Погледни през това. “ Но тогава нещото се оцветява, тогава ти въобще не гледаш, тогава ти проектираш някаква концепция върху това. Тогава истината се трансформира в екран, на който ти проектираш. Погледни през не-ума, погледни през нищото – шуяята. А истината освобождава. Всичко друго основава обязаност, единствено истината освобождава. Рано или късно ще пристигна ден, когато ще гледаш без да имаш никакъв разум. Няма да гледаш нещо съответно, а просто ще гледаш.

Творчеството е качество, което внасяш в това, което вършиш. То е отношение, вътрешен метод – по какъв начин гледаш на нещата. Така че първото нещо, което би трябвало да се помни, е следното: недей да ограничаваш творчеството до нещо съответно. Човекът е този, който е креативен – а в случай че един човек е креативен, тогава каквото и да прави той, даже и когато върви, ти можеш да видиш в походката му творчество. Дори и когато седи в тишина и не прави нищо – даже и неправенето ще бъде креативен акт. Веднъж щом схванеш това – че ти, индивидът, си този, който е креативен или нетворчески – тогава казусът с това, че се чувстваш нетворчески, ще изчезне.

Обичай това, което правиш. Бъди медитативен, когато го правиш – каквото и да е то! – без значение какво е то. Тогава ще схванеш, че даже и чистенето може да бъде творчество. И то с каква обич! Вътрешно напряко пееш и танцуваш. Ако чистиш пода с такава обич, ти си направил една невидима картина. Ти си изживял този миг в такава приятност, че той ти е дал някакво вътрешно израстване. След един креативен акт ти не можеш да останеш същият. Творчество значи да обичаш това, което правиш – да му се наслаждаваш, да го празнуваш!

Но в случай че вярваш, че си нетворчески, ти ставаш нетворчески човек – тъй като вярването не е просто поверие. То отваря порти – то затваря порти. Ако имаш неправилно поверие, то ще витае към теб като някаква затворена врата. Ако вярваш, че си нетворчески, ти ще станеш подобен, тъй като това поверие ще пречи, ще отхвърля непрестанно всички благоприятни условия да течеш свободно. Когато навлезе упоритостта, творчеството изчезва – тъй като амбициозният човек не може да е креативен, амбициозният човек не може да обича която и да е активност поради нея самата.

Колкото по-велик е един човек, толкоз повече време е належащо за хората да го признаят – тъй като когато се роди един популярен човек, няма критерии, по които да съдят за него, няма карти, с които той да бъде открит. Той би трябвало да сътвори свои лични полезности и до момента в който ги сътвори, към този момент си е отишъл. Необходими са стотици години да бъде приет един креативен човек, и то отново не е несъмнено. Има доста креативен хора, които в никакъв случай не са били приети. Един креативен човек може да успее единствено по случайност. Докато за нетворческия, деструктивния човек това е по-сигурно. Така че в случай че в името на творчеството търсиш нещо друго, остави концепцията за съзидателност. Поне умишлено, преднамерено прави това, което искаш да вършиш. Никога не се крий зад маски.

Ако в действителност искаш да си креативен, тогава няма да става въпрос за пари, за триумф, за авторитет, за почитание – тогава, се наслаждавай на своята активност, тогава всяко деяние ще има вътрешно присъща полезност. Ще танцуваш, тъй като обичаш да танцуваш; ще танцуваш, тъй като се наслаждаваш на танца. Ако някой го оцени, добре – ще се чувстваш признателен. Ако никой не го оцени, не ти влиза в работата да се тревожиш за това. Ти си танцувал, насладил си се – към този момент си се осъществил.

Петата спънка: Играта на ориста – Структурата на целия ни живот е такава, че нас ни учат, че до момента в който не получим самопризнание, ние сме никои, безполезни.

Не е значима работата, а признанието. А това слага нещата надолу с главата. Работата би трябвало да е значима – да е приятност сама за себе си. Трябва да работиш не поради признанието, а тъй като се наслаждаваш на това да проявяваш творчество и да обичаш работата поради нея самата. Това би трябвало да е методът, по който да се гледа на нещата – работиш, тъй като ти харесва. Недей да искаш самопризнание. Ако то пристигна, приеми го умерено, в случай че пък не пристигна, не мисли за него. Твоето реализиране би трябвало да е в самата работа. И в случай че всеки научи това просто изкуство да обича своята работа, каквато и да е тя, да й се любува без да желае някакво самопризнание, ние бихме имали един по-прекрасен и празнуващ свят.

Защо би трябвало да се притесняваш за някакво самопризнание? Да се тревожиш за самопризнание има смисъл единствено в случай че не обичаш своята работа – тогава има смисъл, тогава то е някакъв сурогат. Мразиш работата си, не я харесваш, само че я вършиш, тъй като ще има самопризнание, ще те оценят, ще те одобряват. Наместо да мислиш за самопризнание, преразгледай своята работа. Обичаш ли я? – значи с това се завършва. Ако не я обичаш, тогава я смени! Научи едно главно нещо: прави това, което искаш да правиш, което обичаш да правиш, и в никакъв случай не искай самопризнание. Това е милостиня. Защо би трябвало човек да желае самопризнание? Защо би трябвало да копнее за самопризнание? Вгледай се надълбоко вътре в себе си, погледни. Може би не харесваш това, което правиш, може би се страхуваш, че си на неверния коловоз. Приемането ще ти помогне да почувстваш, че си прав.

Признанието ще те накара да почувстваш, че вървиш към вярната цел. Въпросът е в твоите лични вътрешни усеща, той няма нищо общо с външния свят. И за какво да зависиш от другите? Всички тези неща зависят от другите – ти самият ставаш подвластен.

Всеки, който има някакво възприятие за своята лична характерност, живее от своята обич, от своята работа, без въобще да се грижи какво другите мислят за това. Колкото по-ценна е твоята работа, толкоз по-малка е опцията да получиш някакво почитание поради нея. За да бъдеш почитан от идиоти, ти би трябвало да се държиш съгласно техните обноски, съгласно техните упования. За да бъдеш почитан от това болно човечество, ти би трябвало да си по-болен от тях. Тогава те ще те почитат. Но какво ще спечелиш ти? Ще загубиш душата си, а няма да спечелиш нищо.

Всеки човек идва на света с несъмнено предопределение -той би трябвало да реализира нещо, би трябвало да съобщи някакво обръщение, би трябвало да свърши някаква работа. Ти не си тук инцидентно – има огромен смисъл да бъдеш тук. Има някаква цел зад теб. Цялото има желание да направи нещо посредством теб.

Откъс от книгата “За творчеството ” от Ошо