Джазът кара хората да вярват в бъдещето |
При първата ми среща с проф. Владимир Радулов не знаех кой е, нито какво свири; не подозирах, че го назовават българския Рей Чарлз. След това потърсих записи и изслушах това вълшебно пиано, което стопява всевъзможни езикови бариери, предубеждения и дистанции в километри.
Това пиано прави и още нещо: то въодушевява за живот без угризения, в толерантния свят на прелестния джаз от това споделено минало, което през днешния ден издигаме в фетиш. Но зад огромния гений на професора не стои някаква истерична пищност, нито екстравагантност или фукане. Той е впечатляващо непретенциозен човек, който поддържа връзка с публиката не с очите си, като множеството реализатори, а с душата си. Защото е незрящ.
Роден е през 1945 година в село Вардим, което се намира наоколо до Свищов. При раждането му, както професорът самичък написа в автобиографичната си книга „ Моите два паралелни свята “ (ИК „ Феномен “, 2016), пъпната му шнур била хвърлена в двора на учебното заведение – по концепция на майка му, която доста желала синът ѝ да заобича учението. Точно по този начин се случва по-късно.
Разказва с почитание за родителите си, а за детството, което е цялостно с радостни игри, красиви звуци и омайни миризми – както при всяко дете, – си спомня с известно трогване. В очарователните детски пролети не липсват хвърчилата, катеренето по плодните дървета на съседките и всевъзможните наивни пакости през лятото, а суровите зими не минават без спусканията с шейна по спонтанната пързалка на село и топлия самун със сирене заран.
Един топъл спомен от детските години е по какъв начин двамата братя – Владко и Любчо – разполагат с доста повече връв за изработката на хвърчила в сравнение с техните другари, тъй като татко им е строител и в дома им постоянно се намирали огромни количества канапена шнур. „ Внимавай! Ако не го държиш крепко, ще отиде в Румъния! “, карал се без завист бате Любчо на бъдещия академик. Близостта на родното му село с граничната непозната страна пораждала какви ли не мотиви за закачки.
Не би трябвало да позволяваме мисълта, че в тези години децата са скучаели. Напротив – всяка събота и неделя семейство Радулови поемали на екскурзия до двата дунавски острова наоколо до селото – Малък Вардим и Голям Вардим, където бащата отглеждал пчели. Гребането с лодка, пикникът и къпането в реката доставяли неимоверно наслаждение на децата.
Като дребен професорът пътувал постоянно до София с майка си, където се подлагал на разнообразни форми на лекуване на очното заболяване, с което се ражда. При едно тръгване от столицата, майката му купува детско барабанче от естествена кожа. И Владко с часове свири на него, а от време на време прави ударен дует с майка си или с брат си. „ Ние вършим джаз “, казвал баткото, евентуално без да подозира, че до него на барабанчето стои огромен предстоящ джаз музикант.
През зимата на 1949-1950 година, когато детето още вярвало в Дядо Коледа, белобрадият дъртак му донесъл едно звънче. Това към момента са времена, в които коледари обикалят къщите, пеят коледарски песни и благославят стопаните, които ги подаряват със сезонни храни и дребни монети. Да получиш толкоз звучно звънче за подарък означавало доста за невръстното момче.
„ Природата се пробуждаше. Чувствах това най-много със слуха и обонянието си. Пипах жълтите минзухари и се задавях от аромата на синия синчец “, написа проф. Радулов във връзка на тези първи пролети, посрещнати без ясно зрение. Малко са децата, които се опиват от толкоз естествени неща – измежду актуалните подрастващи, знаем, господстват други полезности.
Да си друг обаче е мъчно във всички времена и се усеща може би най-остро, когато си дребен. Владко доста желал да върви на детска градина – също като братовчедка му Емка. Една заран двамата потеглят дружно – всеки с самун в ръка, тъй като тогава било наложително децата да си носят хляба, – подготвени за завършения в градината. Когато пристигнали, готвачката го приела. Но Емка попитала и учителката: „ Другарко, може ли Владко през днешния ден да си играе с нас? Приемате ли го? “. А учителката дала отговор твърдо с „ Не го одобрявам! “. И момчето се връща вкъщи единствено и разплакано.
В учебно заведение Владимир стартира да се образова по пиано. Прави го с доста възторг и отношение, само че когато бърка, неговият преподавател, – който имал кариера на капелмайстор – го удрял с молива по пръстите и това отблъснало момчето от пианото, с което скъсал за близо две години.
През това време се занимава с цигулка и акордеон и напредва доста. Успехът му обаче не стига, с цел да го одобряват в профилирано музикално учебно заведение и вместо това учи в учебно заведение, което приготвя незрящи деца. Там също има опция да развива своята благозвучност, макар грубите смешки на учителя по кошничарство, което по никакъв начин не се удавало на Владо.
Първият джаз състав, който вижда от близко, е събран и проведен по сходство на тогавашния „ Джазов оркестър на трудовата тегоба “, на който младежите доста се възхищавали. В младежкия бенд влизал и по-големият брат на Владо и дружно с останалите свищовски музиканти свирели мамбо и буги вуги. „ Ключът към джаза, трансформирал се в моята обичана музика, беше дефинитивно открит. Всичко това дължа на моя по-голям брат бате Любчо, на който оставам признателен вечно. Той освен възпита моята обич към тази музика, само че и пробуди моите заложби в джаза “.
В една от октомврийските вечери, до момента в който учи в учебното заведение във Варна – топла и предразполагаща към изискани занимания вечер – бендът, в който Владимир към този момент свири, взе участие в заформилото се неподготвено надсвирване с тромпетистите от Морското учебно заведение. Оркестърът на незрящите и моряците водят самобитен музикантски разговор, редувайки осъществяванията, които вършат едни след други сред терасите, които ги разделят. „ Конго “, „ Галчо “, „ Мамбо джамбо “, „ Мистър Бенджо “ и така нататък – това са настоящи за времето мелодии, с които младежите живеят в сърцата си.
Проф. Радулов споделя и за един противен случай от 1956 година, при който убиват студент в софийския трамвай. Според професора това става мотив политиките на ограничение на западното въздействие в страната да бъдат затегнати.
Но това не възпира Владимир да свири и не щеш ли в междинното учебно заведение той, дружно с още няколко момчета, образуват състав, който бързо се прочува като „ Джаза на гимназията “. В него Владо с акордеона си и останалите младежи с техните принадлежности придават искра на другите тематични вечери, проведени по това време. В тези светли години момчето съумява да срещне и най-хубавия другар в живота си и това става с помощта на общото им въодушевление по изгряващите The Beatles. Няма граници за тяхната лирика, както няма лимит и над човечността; стига да я желаеме.
Скоро обаче Владимир Радулов – благодарение на брат си – се връща към джаза, с цел да не се откъсне от него в никакъв случай. Този път – в последните гимназиални дни – той преоткрива пианото и с жар попива всяка джазова мелодия, която чуе.
Незабравимият студентски празник от 1965-а година, джаз концерти онлайн, бирхалета и другарства – ето това съставлява в резюме, паралелно с процеса по обучаване по Специална педагогика, следването на бъдещия професор. Първото стъпване на софийска сцена е по претекстове на Дюк Елингтън – Владо изсвирва пиесата „ Сий джем блус “ и небрежно събраният състав обира овациите.
Следват няколко години на преподаване на междинния курс в учебното заведение за деца с нарушено зрение – както по-късно е преименувано познатото като „ учебно заведение за слепи деца “. Това дава постоянна основа на Радулов и той с наслада – и макар всички бюрократични пречки – записва докторантура. Успява да посети даже конгрес в Мадрид, а това прекарване, с изключение на научните знания, му носи и доста вдъхновяващи усещания за Запада. Именно там бъдещият професор пробва за пръв път „ Севън ъп “ и „ Фанта “.
Като млад академик Владимир Радулов съумява да внедри нова методика за брайлово ограмотяване и това се оказва стартът в научната му кариера. По негова самодейност в образованието на деца с нарушено зрение са внедрени специфични извършения, които могат да подтикват и усъвършенстват зрителните функционалности. Началото на интегрираното образование също е редно да бъде причислено към триумфите на проф. Владимир Радулов, въпреки и малко по-късно.
Но защото джазът е вторият успореден свят на Радулов и може би отеква в сърцето му по-силно от всичко друго, ще споменем някои значими обстоятелства. Владимир съумява да сбъдне младежката си фантазия да свири в джаз състава „ Студент 5 “ и след някоя и друга година даже го оглавява. Съставът сменя членовете си неколкократно, само че в това време претърпява записи в радиото, изявленията от редица медии, включително и от Rai 1, национални и районни награди и така нататък Оценена е способността на пианиста да научава бързо нови тематики и цели репертоари, и да импровизира акуратно.
С Джаз клуба, който основава, той печели нови другарства и висока оценка; известността на клуба стига до персони като режисьора Леон Даниел, актьора Ицхак Финци, преводача Румен Стоянов, писатели, поети, академични преподаватели и даже стюардеси от самолетната компания „ Балкан “. Лекциите по история на джаза, музиката на „ Студент 5 “ и на гостуващи музиканти, и осъществяванията на международни джазмени, звучащи от магнетофона в залата, вършат срещите на клуба неотразими и запаметяващи се.
После идва времето да бъде учреден Университетския рагтайм-бенд, в който проф. Владимир Радулов свири на пиано. Бендът посещава Москва и даже претърпява едно строшаване на контрабаса в последния момент; няколко студенти по химия го залепят и свиренето продължава, тъй че когато всичко свършва, паралелно до фотосите от Кремъл, бендът си резервира и положителното усещане от Русия. Бендът има участия и в Габрово, Сопот, Дрезден, Саарбрюкен, Болоня и на други места, като за тези 21 години, в които съществува, сменя музикантите си нееднократно. През 1995-та година бендът свири за последно, а по-късно всеки член хваща своя път – ориста на значително музиканти ги води до далечни земи, фериботи и лайнери, непознати чужбини.
Академичната кариера изпраща проф. Радулов в Париж няколко пъти и през 2005 година, запълвайки свободното си време, той попада в джаз клуба на хотел „ Меридиан “. Пианистът на клуба вижда Радулов – ритмичното тактуване на българина го издава, че е музикант. Следват покана да заеме рояла, както и мощното осъществяване на френската пиеса „ Мъртви листа “. Радулов обира овациите и печели признанието на пианиста на „ Меридиан “, който в действителност е впечатлен.
Дълги години проф. Радулов е джаз коментатор и водещ на предаване за джаз музика от програмата на БНР. Преживява и незабравими музикални срещи с Васко Кръпка, Венци Благоев и доста други – да вземем за пример, в столичния бар „ Сам пристигнах “, където и до момента пианистът свири. Пътува до Бордо – за присъединяване в локалния фестивал на джаза и виното. Издава аудио диск със свои осъществявания. И натрупа доста красиви мемоари, звучащи джазово и цветно.
Ето какво споделя за джаз музиката проф. Радулов през днешния ден: „ Джазът значи три неща: независимост, либерализъм и оптимизъм. Джазът постоянно е бил изкуство на свободата; освен тъй като е импровизационно изкуство, а тъй като е бил преследван от всички тоталитарни режими. Демократизъм – тъй като джазът разрешава да се съберат непринудено разнообразни музиканти; когато се прави джем сешън, се случва експерти да свирят с дилетанти – което в множеството случаи не е неприятно. И не на последно място, джазът възпитава в оптимизъм. Когато слушаш джаз, това те кара да вярваш – в положителното, в бъдещето. Да имаш вярата, че нещата ще бъдат по-добри – през днешния ден или на следващия ден. “
За него най-големите музиканти от региона на джаза вечно остават Луис Армстронг – първия огромен солист на класическия джаз; Бени Гудман – с предвоенния суинг; Чарли Паркър – модерния джаз; Джон Колтрейн – лицето на актуалния джаз. Обожава пианистите Ърл Хайнс, незрящият Тейтъм, Оскар Питърсън, Чик Кария и безпределно доста други.
Големият пианист съумява да откри време и предпочитание да оказва помощ – с каквото може – на младите, които с помощта на неговите старания бързо навлизат в джаза. Споделя, че от своя страна в никакъв случай не е имал наставник, а се е борил самичък.
Нека признаем, че това е нещо огромно. Както огромен е светът на джаз музиката. Както огромна е музиката, изпълнена от надарени сърца.
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа " " - свържете се с създателя на адрес:
Това пиано прави и още нещо: то въодушевява за живот без угризения, в толерантния свят на прелестния джаз от това споделено минало, което през днешния ден издигаме в фетиш. Но зад огромния гений на професора не стои някаква истерична пищност, нито екстравагантност или фукане. Той е впечатляващо непретенциозен човек, който поддържа връзка с публиката не с очите си, като множеството реализатори, а с душата си. Защото е незрящ.
Роден е през 1945 година в село Вардим, което се намира наоколо до Свищов. При раждането му, както професорът самичък написа в автобиографичната си книга „ Моите два паралелни свята “ (ИК „ Феномен “, 2016), пъпната му шнур била хвърлена в двора на учебното заведение – по концепция на майка му, която доста желала синът ѝ да заобича учението. Точно по този начин се случва по-късно.
Разказва с почитание за родителите си, а за детството, което е цялостно с радостни игри, красиви звуци и омайни миризми – както при всяко дете, – си спомня с известно трогване. В очарователните детски пролети не липсват хвърчилата, катеренето по плодните дървета на съседките и всевъзможните наивни пакости през лятото, а суровите зими не минават без спусканията с шейна по спонтанната пързалка на село и топлия самун със сирене заран.
Един топъл спомен от детските години е по какъв начин двамата братя – Владко и Любчо – разполагат с доста повече връв за изработката на хвърчила в сравнение с техните другари, тъй като татко им е строител и в дома им постоянно се намирали огромни количества канапена шнур. „ Внимавай! Ако не го държиш крепко, ще отиде в Румъния! “, карал се без завист бате Любчо на бъдещия академик. Близостта на родното му село с граничната непозната страна пораждала какви ли не мотиви за закачки.
Не би трябвало да позволяваме мисълта, че в тези години децата са скучаели. Напротив – всяка събота и неделя семейство Радулови поемали на екскурзия до двата дунавски острова наоколо до селото – Малък Вардим и Голям Вардим, където бащата отглеждал пчели. Гребането с лодка, пикникът и къпането в реката доставяли неимоверно наслаждение на децата.
Като дребен професорът пътувал постоянно до София с майка си, където се подлагал на разнообразни форми на лекуване на очното заболяване, с което се ражда. При едно тръгване от столицата, майката му купува детско барабанче от естествена кожа. И Владко с часове свири на него, а от време на време прави ударен дует с майка си или с брат си. „ Ние вършим джаз “, казвал баткото, евентуално без да подозира, че до него на барабанчето стои огромен предстоящ джаз музикант.
През зимата на 1949-1950 година, когато детето още вярвало в Дядо Коледа, белобрадият дъртак му донесъл едно звънче. Това към момента са времена, в които коледари обикалят къщите, пеят коледарски песни и благославят стопаните, които ги подаряват със сезонни храни и дребни монети. Да получиш толкоз звучно звънче за подарък означавало доста за невръстното момче.
„ Природата се пробуждаше. Чувствах това най-много със слуха и обонянието си. Пипах жълтите минзухари и се задавях от аромата на синия синчец “, написа проф. Радулов във връзка на тези първи пролети, посрещнати без ясно зрение. Малко са децата, които се опиват от толкоз естествени неща – измежду актуалните подрастващи, знаем, господстват други полезности.
Да си друг обаче е мъчно във всички времена и се усеща може би най-остро, когато си дребен. Владко доста желал да върви на детска градина – също като братовчедка му Емка. Една заран двамата потеглят дружно – всеки с самун в ръка, тъй като тогава било наложително децата да си носят хляба, – подготвени за завършения в градината. Когато пристигнали, готвачката го приела. Но Емка попитала и учителката: „ Другарко, може ли Владко през днешния ден да си играе с нас? Приемате ли го? “. А учителката дала отговор твърдо с „ Не го одобрявам! “. И момчето се връща вкъщи единствено и разплакано.
В учебно заведение Владимир стартира да се образова по пиано. Прави го с доста възторг и отношение, само че когато бърка, неговият преподавател, – който имал кариера на капелмайстор – го удрял с молива по пръстите и това отблъснало момчето от пианото, с което скъсал за близо две години.
През това време се занимава с цигулка и акордеон и напредва доста. Успехът му обаче не стига, с цел да го одобряват в профилирано музикално учебно заведение и вместо това учи в учебно заведение, което приготвя незрящи деца. Там също има опция да развива своята благозвучност, макар грубите смешки на учителя по кошничарство, което по никакъв начин не се удавало на Владо.
Първият джаз състав, който вижда от близко, е събран и проведен по сходство на тогавашния „ Джазов оркестър на трудовата тегоба “, на който младежите доста се възхищавали. В младежкия бенд влизал и по-големият брат на Владо и дружно с останалите свищовски музиканти свирели мамбо и буги вуги. „ Ключът към джаза, трансформирал се в моята обичана музика, беше дефинитивно открит. Всичко това дължа на моя по-голям брат бате Любчо, на който оставам признателен вечно. Той освен възпита моята обич към тази музика, само че и пробуди моите заложби в джаза “.
В една от октомврийските вечери, до момента в който учи в учебното заведение във Варна – топла и предразполагаща към изискани занимания вечер – бендът, в който Владимир към този момент свири, взе участие в заформилото се неподготвено надсвирване с тромпетистите от Морското учебно заведение. Оркестърът на незрящите и моряците водят самобитен музикантски разговор, редувайки осъществяванията, които вършат едни след други сред терасите, които ги разделят. „ Конго “, „ Галчо “, „ Мамбо джамбо “, „ Мистър Бенджо “ и така нататък – това са настоящи за времето мелодии, с които младежите живеят в сърцата си.
Проф. Радулов споделя и за един противен случай от 1956 година, при който убиват студент в софийския трамвай. Според професора това става мотив политиките на ограничение на западното въздействие в страната да бъдат затегнати.
Но това не възпира Владимир да свири и не щеш ли в междинното учебно заведение той, дружно с още няколко момчета, образуват състав, който бързо се прочува като „ Джаза на гимназията “. В него Владо с акордеона си и останалите младежи с техните принадлежности придават искра на другите тематични вечери, проведени по това време. В тези светли години момчето съумява да срещне и най-хубавия другар в живота си и това става с помощта на общото им въодушевление по изгряващите The Beatles. Няма граници за тяхната лирика, както няма лимит и над човечността; стига да я желаеме.
Скоро обаче Владимир Радулов – благодарение на брат си – се връща към джаза, с цел да не се откъсне от него в никакъв случай. Този път – в последните гимназиални дни – той преоткрива пианото и с жар попива всяка джазова мелодия, която чуе.
Незабравимият студентски празник от 1965-а година, джаз концерти онлайн, бирхалета и другарства – ето това съставлява в резюме, паралелно с процеса по обучаване по Специална педагогика, следването на бъдещия професор. Първото стъпване на софийска сцена е по претекстове на Дюк Елингтън – Владо изсвирва пиесата „ Сий джем блус “ и небрежно събраният състав обира овациите.
Следват няколко години на преподаване на междинния курс в учебното заведение за деца с нарушено зрение – както по-късно е преименувано познатото като „ учебно заведение за слепи деца “. Това дава постоянна основа на Радулов и той с наслада – и макар всички бюрократични пречки – записва докторантура. Успява да посети даже конгрес в Мадрид, а това прекарване, с изключение на научните знания, му носи и доста вдъхновяващи усещания за Запада. Именно там бъдещият професор пробва за пръв път „ Севън ъп “ и „ Фанта “.
Като млад академик Владимир Радулов съумява да внедри нова методика за брайлово ограмотяване и това се оказва стартът в научната му кариера. По негова самодейност в образованието на деца с нарушено зрение са внедрени специфични извършения, които могат да подтикват и усъвършенстват зрителните функционалности. Началото на интегрираното образование също е редно да бъде причислено към триумфите на проф. Владимир Радулов, въпреки и малко по-късно.
Но защото джазът е вторият успореден свят на Радулов и може би отеква в сърцето му по-силно от всичко друго, ще споменем някои значими обстоятелства. Владимир съумява да сбъдне младежката си фантазия да свири в джаз състава „ Студент 5 “ и след някоя и друга година даже го оглавява. Съставът сменя членовете си неколкократно, само че в това време претърпява записи в радиото, изявленията от редица медии, включително и от Rai 1, национални и районни награди и така нататък Оценена е способността на пианиста да научава бързо нови тематики и цели репертоари, и да импровизира акуратно.
С Джаз клуба, който основава, той печели нови другарства и висока оценка; известността на клуба стига до персони като режисьора Леон Даниел, актьора Ицхак Финци, преводача Румен Стоянов, писатели, поети, академични преподаватели и даже стюардеси от самолетната компания „ Балкан “. Лекциите по история на джаза, музиката на „ Студент 5 “ и на гостуващи музиканти, и осъществяванията на международни джазмени, звучащи от магнетофона в залата, вършат срещите на клуба неотразими и запаметяващи се.
После идва времето да бъде учреден Университетския рагтайм-бенд, в който проф. Владимир Радулов свири на пиано. Бендът посещава Москва и даже претърпява едно строшаване на контрабаса в последния момент; няколко студенти по химия го залепят и свиренето продължава, тъй че когато всичко свършва, паралелно до фотосите от Кремъл, бендът си резервира и положителното усещане от Русия. Бендът има участия и в Габрово, Сопот, Дрезден, Саарбрюкен, Болоня и на други места, като за тези 21 години, в които съществува, сменя музикантите си нееднократно. През 1995-та година бендът свири за последно, а по-късно всеки член хваща своя път – ориста на значително музиканти ги води до далечни земи, фериботи и лайнери, непознати чужбини.
Академичната кариера изпраща проф. Радулов в Париж няколко пъти и през 2005 година, запълвайки свободното си време, той попада в джаз клуба на хотел „ Меридиан “. Пианистът на клуба вижда Радулов – ритмичното тактуване на българина го издава, че е музикант. Следват покана да заеме рояла, както и мощното осъществяване на френската пиеса „ Мъртви листа “. Радулов обира овациите и печели признанието на пианиста на „ Меридиан “, който в действителност е впечатлен.
Дълги години проф. Радулов е джаз коментатор и водещ на предаване за джаз музика от програмата на БНР. Преживява и незабравими музикални срещи с Васко Кръпка, Венци Благоев и доста други – да вземем за пример, в столичния бар „ Сам пристигнах “, където и до момента пианистът свири. Пътува до Бордо – за присъединяване в локалния фестивал на джаза и виното. Издава аудио диск със свои осъществявания. И натрупа доста красиви мемоари, звучащи джазово и цветно.
Ето какво споделя за джаз музиката проф. Радулов през днешния ден: „ Джазът значи три неща: независимост, либерализъм и оптимизъм. Джазът постоянно е бил изкуство на свободата; освен тъй като е импровизационно изкуство, а тъй като е бил преследван от всички тоталитарни режими. Демократизъм – тъй като джазът разрешава да се съберат непринудено разнообразни музиканти; когато се прави джем сешън, се случва експерти да свирят с дилетанти – което в множеството случаи не е неприятно. И не на последно място, джазът възпитава в оптимизъм. Когато слушаш джаз, това те кара да вярваш – в положителното, в бъдещето. Да имаш вярата, че нещата ще бъдат по-добри – през днешния ден или на следващия ден. “
За него най-големите музиканти от региона на джаза вечно остават Луис Армстронг – първия огромен солист на класическия джаз; Бени Гудман – с предвоенния суинг; Чарли Паркър – модерния джаз; Джон Колтрейн – лицето на актуалния джаз. Обожава пианистите Ърл Хайнс, незрящият Тейтъм, Оскар Питърсън, Чик Кария и безпределно доста други.
Големият пианист съумява да откри време и предпочитание да оказва помощ – с каквото може – на младите, които с помощта на неговите старания бързо навлизат в джаза. Споделя, че от своя страна в никакъв случай не е имал наставник, а се е борил самичък.
Нека признаем, че това е нещо огромно. Както огромен е светът на джаз музиката. Както огромна е музиката, изпълнена от надарени сърца.
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа " " - свържете се с създателя на адрес:
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ