При децата съществуват пет главни групи душевни разстройства: Умствено непълноценни

При децата съществуват пет основни групи душевни разстройства:

Умствено непълноценни деца. Най-честият случай е имбецилността (слабоумието), която се характеризира основно с ниска просветеност и обща некадърност за схващане.

Най-очебийният вид е флегматичното, постепенно и неуместно дете. След тези случаи има и такива, които при огромна беднотия на интелекта се отличават с благосъстоянието на сърцето, а точно честност, обвързаност, безрезервност, надеждност и дарба за всеотдайност. По-редкият и сложен за различаване вид на имбецилност е елементарно възбудимото и раздразнително дете. Умствената некадърност е безспорна, както и в първия случай, само че постоянно се демонстрира едностранчиво.

От тези вродени, на практика нелечими, та даже и неподдаващи се на образование форми би трябвало да се разграничи детето с изостанало умствено развиване. Развитието му е доста постепенно, на моменти съвсем незабележимо, и постоянно се постанова да се сложи експертна диагноза от умел психиатър, с цел да се реши, дали е налице идиотия или не. Много постоянно такива деца реагират прочувствено като имбецили. Веднъж се съветваха с мен за шестгодишно момче, страдащо от внезапни пристъпи на гняв, в които чупело играчките си и надали не съществено застрашавало родителите си, също така „ не желало да приказва “, както ми го показаха родителите. Това бе малко, добре гледано хлапе, само че изключително съмнително, злобно, вироглаво и негативистично. То очевидно беше имбецил и просто не можеше да приказва. Ала неговото малоумие не беше толкоз тежко, че да изясни неспособността му да приказва. Общото му държание показваше, че има невроза. Винаги, когато при малко дете открием признаци на невроза, не би трябвало да губим прекомерно доста време за проучване на несъзнаваното. Трябва да стартираме следствието от друго място – на първо време от майката, тъй като родителите по предписание съвсем постоянно са непосредствените причинители на неврозата, или най-малкото са най-важната й съставка. Майката бе честолюбива, своенравна жена, която се обиди, когато  споделих, че синът й не е естествен. Тя съзнателно бе изтласкала това, че знае за недъга на момчето; то просто трябваше да бъде интелигентно – а в случай че не може, значи не желае от зла воля или злостен дебелоглав.

Естествено детето не бе научило безусловно нищо, макар че щеше да е способно да схване най-малко нещо, в случай че беше имало шанса да има рационална майка. Нещо повече, то се бе поддало на това, което майчиното самолюбие му беше наложило, а точно завист и оригиналничене. Понеже не разбирало нищо и било затворено в себе си, пристъпите на гняв при него се развили просто от обезсърчение.

Изоставането в умственото развиване се среща нерядко при първите деца или при деца, чиито родители са се отчуждили между тях заради душевни несъответствия; то може да бъде и разследване на болести на майката по време на бременността, или протрахирано раждане, или дисторция на черепа и кръвоизливи при раждането. Ако такива деца не бъдат погубени от честолюбието на възпитателя си, постоянно в течение на годините доближават по натурален път до относителна умствена зрялост, въпреки и по-късно от връстниците си.

Морално непълноценните деца. При случаите на морално малоумие разстройството е или вродено, или породено от увреждане на части на основния мозък, от пострадвания или болести. Такива случаи са нелечими. Понякога тези хора правят закононарушения и носят в себе си наченките на професионалния нарушител.

От тази група би трябвало деликатно да се отграничи детето със задръжки на моралното развиване, болестният автоеротичен вид. При тези случаи постоянно се открива надали не злокобно струпване на егоцентризъм, коравосърдечие, неблагонадеждност, безсърдечност, фалш, предивременна полова интензивност и така нататък

Нерядко това са деца, които в никакъв случай или единствено частично са имали щастието да вкусят от душевната атмосфера, която основават същинските родители. Тези деца фактически страдат от съвсем органична липса на нещо, от което всяко дете витално се нуждае, а точно от душевен „ подхранващото “ внимание на родителите и по-специално на майката.

Ако постоянно срещаната невероятна необузданост, към която са склонни такива деца, е обвързвана с добра просветеност и още не е настъпил безвъзвратен раздор с обществото, те могат да се откажат изцяло от незаконните си пристрастености посредством разсъдъка. Все отново би трябвало да имаме поради, че разсъдъкът е слаба бариера против патологичните склонности.

Епилептичното дете. За страдание тези случаи не са редки. Естествено, разгърнатият епилептичен пристъп се разпознава елементарно, само че това, което се назовава „ petit mal “ (малък припадък), постоянно съставлява изключително неразбираемо и объркано положение: тук няма забележими припадъци, а единствено доста особени, от време на време съвсем незабележими промени на съзнанието, които все пак минават в присъщата за епилептика психологична смяна с неговата нервност, свирепост и лакомия, с неговата лепкава прочувственост, болестна обич към справедливостта, неговия нарцисизъм и неговия ограничен кръг на ползи.

Невротичните деца. Тук откриваме всичко сред абнормното неприятно държание и изразените хистерични пристъпи и припадъци. Разстройството може да бъде видимо телесно, да вземем за пример хистерична тресчица, абнормно ниска температура, конвулсии, парализи, болки, нарушавания на храносмилателната система и така нататък, или може да бъде психологично и морално под формата на възбуденост или меланхолия, лъжливост, крадливост и т.н.  Наблюдавах случай на доста младо момиче, което от първата година на живота си страдаше от извънредно противен запек. То към този момент бе подлагано на всички телесни лекувания, които може да си показа човек.

Всичко било на вятъра, тъй като лекарят не обърнал внимание на един значим фактор при детето, а точно майката. Когато видях майката, разбрах, че същинската причина е тя, и й предложих да я церя, като в същото време я посъветвах за известно време да повери грижите за детето на някой различен. Друго лице зае мястото на майката и още на идващия ден нарушаването при детето изчезна. Решаването на този проблем бе извънредно просто. Момиченцето беше най-малкото дете, същинската фаворитка на една невротична майка. Майката проецирала всички свои уплахи върху детето и го обграждала с толкоз тревожна угриженост, че момиченцето в никакъв случай не се освободило от положението на натегнатост, а знае се, че такова положение постоянно се отразява неподходящо върху храносмилателната система.

Психоза. Макар че при децата такива случаи не са чести, въпреки всичко тук могат да се открият първите стадии на това болестно психологично развиване, което по-късно, след пубертета, води до шизофрения във всичките й многообразни форми. По предписание такива деца демонстрират необичайно и причудливо поведение; те са неразбираеми, постоянно недостъпни, свръхчувствителни, затворени, с абнормна емоционалност – или безчувствени, или извънредно прочувствени по незначителни мотиви.

За педагога несъмнено е извънредно значимо да познава приноса на актуалната логика на психиката за разбирането на детската душeвност. Анализирането на деца е извънредно мъчно и внимателно начинание. Условията, при които би трябвало да се работи в такива случаи, са доста разнообразни от тези при анализиране на възрастни. Детето има самобитна логика на психиката. Както през ембрионалния живот неговото тяло съставлява част от майчиното тяло, по този начин и неговият дух в течение на доста години е част от духовната родителска атмосфера. Това изяснява за какво доста детски неврози по-скоро са признаци на душевното положение на родителите, в сравнение с същинско заболяване на детето. Детето има лична логика на психиката единствено частично, в по-голямата си част тя към момента зависи от тази на родителите. Подобна взаимозависимост е естествена и нарушаването й е нездравословно за естественото израстване на детската душeвност.

Когато учим историята на човешкия дух, сме непрестанно под усещането на обстоятелството, че развиването на духа напредва дружно с разширението на обсега на съзнанието и че всяка крачка напред е изключително мъчително и трудно завладяване. Вероятно дори бихме могли да кажем, че за индивида няма нищо по-омразно от това да се откаже даже от най-мъничката част от своето несъзнавано. Той изпитва мощен боязън от непознатото. Попитайте за това хора, които са си сложили за задача да прокарат нови хрумвания! Щом даже зрели на тип възрастни се боят от непознатото, за какво едно дете да би трябвало да навлезе в него без съмнение?

Всъщност лекуването би трябвало да стартира още от майката, или по-скоро от отношението сред майката и бащата. Мисля, че всестранното осъзнаване на обстановката и нейните последици би имало благотворно влияние. Осъзнаването предотвратява нездравословното въздействие на премълчаването, неосмислянето, игнорирането на мъчителния обект, в резюме – предотвратява изтласкването на мъчителното наличие.

И въпреки да наподобява, че това е по-мъчително за индивида, в този момент страданието му е най-малко осмислено и от нещо действително. Изтласкването има привидното преимущество, че избавя съзнанието от грижи и освобождава духа от старания. Но за сметка на това косвено поражда страдалчество от нещо нереално, с други думи – неврозата.

Невротичното страдалчество е несъзнателна машинация и няма морална стойност като страданието за действителните неща. Независимо, че предизвиква невроза, изтласканата причина за страданието оказва и други въздействия: тя се излъчва по загадъчен метод и върху близките, и в случай че там има деца, заразява и тях. Така невротичните положение постоянно се повличат от потомство на потомство като проклинание.

Заразяването на децата става индиректно, тъй като те инстинктивно заемат позиция против психологичното положение на родителите: или се бранят от тях посредством безмълвен, (а от време на време и доста шумен) митинг, или стават жертва на парализиращо и наложително подражателство. И в двата случая са принудени да работят, усещат и живеят, като че ли не са те, а родителите им.

Колкото по-„ внушителни “ са родителите и колкото по-малко признават личната си проблемност (често точно „ поради децата “), толкоз по-дълго и повече децата би трябвало да носят неизживения живот на родителите си и принудително да извършват това, което те са изтласкали и неумишлено пазят.

Въпросът не е в това, че родителите би трябвало да бъдат съвършени, с цел да не оказват нездравословно влияние върху децата. Ако те в действителност бяха съвършени, това щеше да бъде същинска злополука за децата, тъй като тогава за тях не би останало към този момент нищо друго с изключение на морална малоценност – в случай че не предпочетат, несъмнено, да хвърлят по тях личните им камъни, т.е. да им подражават. Но този трик единствено измества разплатата за третото потомство.

Изтласканите проблеми и спестените с тази машинация премеждия в живота основават загадка отрова, която прониква в душата на детето и през най-дебелите стени на мълчанието и най-разкрасените гробове посредством неистина, блаженство и изопачаване.

Детето, напълно безпомощно, е оставено на произвола на психологичното влияние на родителите и би трябвало да копира тяхното самозалъгване, неискреност, двуличие, малодушна плашливост, егоистичния рахатлък и самонадеяност по този начин, както восъкът копира върху себе си печата.

Единственото, което може да защищити детето от неестествената щета, са напъните на родителите да не заобикалят душевните компликации на живота посредством заблуждаващи маневри или изкуствено опазване на неосъзнатостта, а в противен случай – да ги възприемат най-сериозно като задача да бъдат колкото е допустимо по-честни пред самите себе си и да осветят добросъвестно тъмните кътчета на своята душа. Ако могат да се изповядат пред разбиращо ухо, това ще бъде преимущество. Ако не могат – заради външни или вътрешни аргументи – ще бъде единствено усложнение, само че не и беда; в действителност това даже е преимущество, тъй като тогава ще би трябвало да се оправят сами с най-трудното.

Както знаем, изповедта може да се употребява за самозаблуда. Колкото по-интелигентен и просветен е човек, толкоз по-рафинирано може да лъже себе си. Никой от малко малко образован човек не се преценя като светец или като виновник. И двете биха били съзнателна неистина. Той срамежливо ще пази безмълвие за своите морални качества, и постоянно ще помни, от една страна, своята безкрайна прегрешение, и своето похвално смирено просветление за това безнадеждно положение на нещата, от друга. Всичко, което младият Блумхарт споделил на един мой прочут след неговата съкрушителна изповед на греховете, било: „ Мислиш ли, че Бог се интересува от твоята нечистотия? “ Блумхат явно е забелязал уловката, която прави салонната изповед толкоз целесъобразна.

И по този начин, въпросът не е в това, че родителите не би трябвало да позволяват неточности – това би било над човешките благоприятни условия – а че би трябвало да си признаят, че са неточности. Трябва де се лимитира не животът, а несъзнаваното; преди всичко несъзнаваното на възпитателя, т.е. личното, тъй като всеки, за положително или зло, е педагог на близък си. Защото хората са по този начин морално свързани между тях, че един лидер води водените, а водените подвеждат лидера.

Карл Густав Юнг, „ За развиването на личността “, изд. Леге Артис
Снимки: wikipedia