Последната муза на Хемингуей
През есента на 1948-а Ърнест Хемингуей и четвъртата му брачна половинка посещават за пръв път Венеция, която очарова писателя. Тогава той е съвсем на 50 и не е разгласил разказ от цяло десетилетие. И ето, че освен градът сграбчва сърцето му, само че и негова жителка – Адриана Иванчич, красива венецианка, преди малко приключила гимназия. Връзката им - по изказване и на двамата чисто платонична – продължава дълги години, през които Адриана въодушевява с 3 десетилетия по-възрастния Хемингуей да приключи великите си финални произведения. Всичко това разкрива увлекателната книга на Андреа ди Робилант, която по-скоро се чете като разказ, в сравнение с като биография. В нея срещаме любовници, някогашни съпруги, другари, издатели и даже изцяло непознати хора, които Папа увлича в своите чествания, мании и драми.
Андреа ди Робилант е роден в Италия, получил е образованието си в Колумбийския университет, където специализира „ Международни връзки “. Автор е на „ Венецианска обич “, „ Лучия: венецианският живот в епохата на Наполеон “, „ Неустоимият север: от Венеция до Гренландия по следите на братята Зен “ и „ В гонене на розата “. Живее в Рим. Той дава превъзходен старт на новата литературна година, като ни повежда към Венеция с тази спираща дъха история за Хемингуей и неговата последна муза. Самият създател ще показа творбата си в София на 22 януари в Casa Libri с вход свободен. Ето и фрагмент от пролога на „ Есен във Венеция “.
„ През есента на 1948 година Ърнест Хемингуей и четвъртата му брачна половинка Мери Уелш пътуват до Северна Италия и за пръв път посещават Венеция. Не са го възнамерявали по този начин: първичното им желание, когато отплават от Куба, е да слязат на сушата в Южна Франция, да пътуват с кола през Прованс и да се насочат към Париж. Но механична щета ги принуждава да спрат в пристанището на Генуа. Хемингуей добре е опознал града през младостта си: таман от Генуа той отплава към дома на борда на „ Джузепе Верди “ след Първата международна война и на два пъти се завръща там през двайсетте години – един път със задача като млад кореспондент и повторно на отмора с първата си брачна половинка Хадли Ричардсън.
Когато Хемингуей стъпва на италианска земя, старите мемоари се разсънват и той се поддава на копнежа още веднъж да види страната. Двамата с Мери поемат на подбудено от случайността пътешестване, което ги води в езерната област в Ломбардия, след това до Доломитите и най-после във Венето и Фосалта ди Пиаве, където Хемингуей е гледал гибелта в лицето вечерта на 8 юли 1918 година като дръзновен малчуган от Оук Парк, Илинойс, и са оставали две седмици до деветнайсетия му рожден ден.
Фосалта е на не повече от двайсет и пет километра по права линия от Венеция. Младият Хемингуей в никакъв случай не е имал опция да посети този град – ранен е единствено дни, откакто се озовава на фронтовата линия. Накрая съумява да го види 30 години по-късно – идват там с Мери в ясна лунна вечер. Венеция надвишава очакванията му – тя е „ безусловно демонски прелестна “.
На Хемингуей му остава по-малко от година до петдесетия му рожден ден. Не е издавал разказ от близо десетилетие и се бори с неопределен ръкопис. Критиците го считат за създател от предишното, в този момент цялото внимание е за новите млади писатели, основали си име след Втората международна война. Бракът му не предлага изключително доста удоволствия. Всъщност пътуването до Европа най-малко частично е опит да се съживи един креещ съюз.
В това отношение първите няколко седмици в Италия наподобяват обещаващи: Хемингуей е в отлична форма и Мери рядко е виждала брачна половинка си в такова прелестно въодушевление. Но при започване на декември нещата вземат непредвиден поврат. По време на лов на патици в лагуната Хемингуей среща Адриана Иванчич, впечатляваща 18-годишна госпожица, преди малко приключила гимназия, и се влюбва в нея. По-късно Хемингуей написа, че когато видял Адриана за пръв път, изпитал чувството че е „ изумен от мълния “ – факсимиле, което евентуално в никакъв случай не би употребявал с изключение на в истинския митологичен смисъл, с цел да опише своята беззащитност пред каприза на боговете.
Прелестната, прелъстителна и палава Адриана става муза на Хемингуей в най-класическия смисъл на тази дума. Тя внася наслада в живота му, въодушевява го, кара го да се усеща още веднъж млад – от време на време даже дете, в случай че се съди по игривите му приумици. И най-важното, нейното наличие напълва пресъхналия бунар на креативните му сокове и го води към незабравим книжовен подем в късния сезон на живота му.
Плод на първото пътешестване на Хемингуей във Венеция през 1948–1949 година е „ Отвъд реката, измежду дърветата “, мистериозен и надълбоко автобиографичен разказ. Следва „ Старецът и морето “, съвършената новела, написана от него в блажения интервал, когато Адриана му гостува в Куба. Докато е в плен на нейното обаяние, Хемингуей написа огромна част от „ Безкраен празник “ и напредва с два романа, вехнали с години и издадени посмъртно – „ Острови на течението “ и „ Райската градина “. Любовта към Адриана дава на Хемингуей креативен напредък, убягвал му от години, какъвто Мери при цялата си лоялност към своя непреодолим брачен партньор не всеки път е способна да извика. Много е изговорено и писано за това дали Хемингуей и Адриана са били любовници. Няма спор, че връзките им са носели мощен полов заряд през цялото време – писмата им свидетелстват за това. Имало е моменти на огромна фамилиарност посред им – във Венеция, в Париж, в Куба, когато границата може да е била прекосена. Но аз имам вяра, както Адриана постоянно е твърдяла, че връзката им е останала всъщност платонична. Самият Хемингуей е гледал на нея като на идиличен съюз, изцяло обособен от земния живот. Понякога я е назовавал с испанския израз „ una cosa sagrada “ – нещо свещено, което всички, даже брачната половинка му, трябвало да почитат и закрилят. Разбира се, да придава святост на любовта си към Адриана е било още един метод да снеме напрежението и отговорността от нея. Но това не трансформира обстоятелствата: той е женен мъж, трансферирал петдесет, към този момент попрецъфтял, безнадеждно вдлъбнат по два пъти по-младо от него момиче.
Хемингуей намерено разисква с Адриана желанието си да напусне Мери и да се ожени за нея. Но Адриана твърди, че в никакъв случай не е гледала съществено на сходна опция, а я е приемала като чиста фикция – тя произлиза от консервативно католическо семейство и живее в страна, където разводът даже не стои за разискване. Самият Хемингуей е наясно, че това в никакъв случай не е било действителна опция, само че му е доставяло наслаждение да си бленува.
Междувременно клюкарските вестници и списания не млъкват по тематиката. Скандалът е щръкнал над Адриана през цялото време и с времето става все по-отровен. Хемингуей е пределно наясно каква щета нанася на репутацията ѝ (може би не чак толкоз добре осъзнава психическите последици в дълготраен план). Но угризенията му в никакъв случай не са чак толкоз мощни, че да го накарат да постави завършек на тази двусмислена и неловка обстановка, та даже и това да значи вероятно да съсипе живота на обичаната от него млада жена...
Като юноша – тогава живеех в Ню Йорк – научих, че Адриана сама е лишила живота си след продължителна битка с меланхолия. Погребана беше в малко гробище покрай къщата ни. Надгробната плоча бе красиво издялана от „ пеперино “, тъмносив камък, характерен за региона; надписът бе на немски с готически букви: Адриана, графиня декор Рекс. Когато и да минех около гробището, виждах, че гробът е добре поддържан и 9 вечнозелените средиземноморски шубраци са грижливо подрязани.
70 години по-късно венецианците още приказват за това, като че ли е клюката на сезона. Един ден отидох да посетя Джанфранко, по-големия брат на Адриана – бил е като по-малък брат на Хемингуей и дълги години е живял с него в Куба. Джанфранко бе неотдавна трансферирал деветдесет и не беше в доста добра форма. Но бях заинтересован да науча, че наскоро е продал последния си набор писма до Хемингуей на библиотеката „ Джей Еф Кей “ в Бостън, където се обитава „ Колекцията на Хемингуей “.
Андреа ди Робилант е роден в Италия, получил е образованието си в Колумбийския университет, където специализира „ Международни връзки “. Автор е на „ Венецианска обич “, „ Лучия: венецианският живот в епохата на Наполеон “, „ Неустоимият север: от Венеция до Гренландия по следите на братята Зен “ и „ В гонене на розата “. Живее в Рим. Той дава превъзходен старт на новата литературна година, като ни повежда към Венеция с тази спираща дъха история за Хемингуей и неговата последна муза. Самият създател ще показа творбата си в София на 22 януари в Casa Libri с вход свободен. Ето и фрагмент от пролога на „ Есен във Венеция “.
„ През есента на 1948 година Ърнест Хемингуей и четвъртата му брачна половинка Мери Уелш пътуват до Северна Италия и за пръв път посещават Венеция. Не са го възнамерявали по този начин: първичното им желание, когато отплават от Куба, е да слязат на сушата в Южна Франция, да пътуват с кола през Прованс и да се насочат към Париж. Но механична щета ги принуждава да спрат в пристанището на Генуа. Хемингуей добре е опознал града през младостта си: таман от Генуа той отплава към дома на борда на „ Джузепе Верди “ след Първата международна война и на два пъти се завръща там през двайсетте години – един път със задача като млад кореспондент и повторно на отмора с първата си брачна половинка Хадли Ричардсън.
Когато Хемингуей стъпва на италианска земя, старите мемоари се разсънват и той се поддава на копнежа още веднъж да види страната. Двамата с Мери поемат на подбудено от случайността пътешестване, което ги води в езерната област в Ломбардия, след това до Доломитите и най-после във Венето и Фосалта ди Пиаве, където Хемингуей е гледал гибелта в лицето вечерта на 8 юли 1918 година като дръзновен малчуган от Оук Парк, Илинойс, и са оставали две седмици до деветнайсетия му рожден ден.
Фосалта е на не повече от двайсет и пет километра по права линия от Венеция. Младият Хемингуей в никакъв случай не е имал опция да посети този град – ранен е единствено дни, откакто се озовава на фронтовата линия. Накрая съумява да го види 30 години по-късно – идват там с Мери в ясна лунна вечер. Венеция надвишава очакванията му – тя е „ безусловно демонски прелестна “.
На Хемингуей му остава по-малко от година до петдесетия му рожден ден. Не е издавал разказ от близо десетилетие и се бори с неопределен ръкопис. Критиците го считат за създател от предишното, в този момент цялото внимание е за новите млади писатели, основали си име след Втората международна война. Бракът му не предлага изключително доста удоволствия. Всъщност пътуването до Европа най-малко частично е опит да се съживи един креещ съюз.
В това отношение първите няколко седмици в Италия наподобяват обещаващи: Хемингуей е в отлична форма и Мери рядко е виждала брачна половинка си в такова прелестно въодушевление. Но при започване на декември нещата вземат непредвиден поврат. По време на лов на патици в лагуната Хемингуей среща Адриана Иванчич, впечатляваща 18-годишна госпожица, преди малко приключила гимназия, и се влюбва в нея. По-късно Хемингуей написа, че когато видял Адриана за пръв път, изпитал чувството че е „ изумен от мълния “ – факсимиле, което евентуално в никакъв случай не би употребявал с изключение на в истинския митологичен смисъл, с цел да опише своята беззащитност пред каприза на боговете.
Прелестната, прелъстителна и палава Адриана става муза на Хемингуей в най-класическия смисъл на тази дума. Тя внася наслада в живота му, въодушевява го, кара го да се усеща още веднъж млад – от време на време даже дете, в случай че се съди по игривите му приумици. И най-важното, нейното наличие напълва пресъхналия бунар на креативните му сокове и го води към незабравим книжовен подем в късния сезон на живота му.
Плод на първото пътешестване на Хемингуей във Венеция през 1948–1949 година е „ Отвъд реката, измежду дърветата “, мистериозен и надълбоко автобиографичен разказ. Следва „ Старецът и морето “, съвършената новела, написана от него в блажения интервал, когато Адриана му гостува в Куба. Докато е в плен на нейното обаяние, Хемингуей написа огромна част от „ Безкраен празник “ и напредва с два романа, вехнали с години и издадени посмъртно – „ Острови на течението “ и „ Райската градина “. Любовта към Адриана дава на Хемингуей креативен напредък, убягвал му от години, какъвто Мери при цялата си лоялност към своя непреодолим брачен партньор не всеки път е способна да извика. Много е изговорено и писано за това дали Хемингуей и Адриана са били любовници. Няма спор, че връзките им са носели мощен полов заряд през цялото време – писмата им свидетелстват за това. Имало е моменти на огромна фамилиарност посред им – във Венеция, в Париж, в Куба, когато границата може да е била прекосена. Но аз имам вяра, както Адриана постоянно е твърдяла, че връзката им е останала всъщност платонична. Самият Хемингуей е гледал на нея като на идиличен съюз, изцяло обособен от земния живот. Понякога я е назовавал с испанския израз „ una cosa sagrada “ – нещо свещено, което всички, даже брачната половинка му, трябвало да почитат и закрилят. Разбира се, да придава святост на любовта си към Адриана е било още един метод да снеме напрежението и отговорността от нея. Но това не трансформира обстоятелствата: той е женен мъж, трансферирал петдесет, към този момент попрецъфтял, безнадеждно вдлъбнат по два пъти по-младо от него момиче.
Хемингуей намерено разисква с Адриана желанието си да напусне Мери и да се ожени за нея. Но Адриана твърди, че в никакъв случай не е гледала съществено на сходна опция, а я е приемала като чиста фикция – тя произлиза от консервативно католическо семейство и живее в страна, където разводът даже не стои за разискване. Самият Хемингуей е наясно, че това в никакъв случай не е било действителна опция, само че му е доставяло наслаждение да си бленува.
Междувременно клюкарските вестници и списания не млъкват по тематиката. Скандалът е щръкнал над Адриана през цялото време и с времето става все по-отровен. Хемингуей е пределно наясно каква щета нанася на репутацията ѝ (може би не чак толкоз добре осъзнава психическите последици в дълготраен план). Но угризенията му в никакъв случай не са чак толкоз мощни, че да го накарат да постави завършек на тази двусмислена и неловка обстановка, та даже и това да значи вероятно да съсипе живота на обичаната от него млада жена...
Като юноша – тогава живеех в Ню Йорк – научих, че Адриана сама е лишила живота си след продължителна битка с меланхолия. Погребана беше в малко гробище покрай къщата ни. Надгробната плоча бе красиво издялана от „ пеперино “, тъмносив камък, характерен за региона; надписът бе на немски с готически букви: Адриана, графиня декор Рекс. Когато и да минех около гробището, виждах, че гробът е добре поддържан и 9 вечнозелените средиземноморски шубраци са грижливо подрязани.
70 години по-късно венецианците още приказват за това, като че ли е клюката на сезона. Един ден отидох да посетя Джанфранко, по-големия брат на Адриана – бил е като по-малък брат на Хемингуей и дълги години е живял с него в Куба. Джанфранко бе неотдавна трансферирал деветдесет и не беше в доста добра форма. Но бях заинтересован да науча, че наскоро е продал последния си набор писма до Хемингуей на библиотеката „ Джей Еф Кей “ в Бостън, където се обитава „ Колекцията на Хемингуей “.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ