Бъди цел за себе си, а не средство за целите на другите хора - ЕРИХ ФРОМ
През 30-те години на предишния век, Ерих Фром емигрира от Германия в Съединени американски щати. В Германия практикува като психоаналитик, в Съединени американски щати постъпва в Чикагския университет и развива мощна школа.
Според Фром биологичните потребности са общи за всички живи същества, само че това, което разграничава хората от животните, както и самите хора един от различен, са обществените потребности.
Най-прекрасните и най-ужасните човешки склонности или характерности на човешката природа са обществен развой, изграждащ човешкия субект.
Характерно за живота на индивида е така наречен дихотомия на съществуването, което значи, че индивидът има доста евентуални благоприятни условия, само че не е в положение да ги реализира в късите граници на човешкия живот.
Фром преглежда индивида като част от обществото, с което обаче не може да реализира цялостна естетика, тъй като в това време е и обособена характерност.
Заради това несъгласие, когато бъде прекомерно засилено, личността си построява защитни механизми:
1.Садизъм – блян към приемане на неограничена власт над другите, без асортимент на средствата.
2.Мазохизъм – бягство от свободата посредством покоряване на другите, отказване на личната същина.
3.Деструктивизъм – „ Разрушавам света, с цел да не унищожи света мен “.
4.Конформизъм – блян към цялостно единодушие със обществените правила /търсене на безопаност в групата/.
И от самия Ерих Фром в резюме за психическите механизми на доброволното заробване – по какъв начин се трансформираме в плебеи на самите себе си и/или в плебеи на близките:
За това по какъв начин се трансформираме в плебеи на личните си недостатъци из „ Отвъд веригите на илюзиите “:
В най-широкия смисъл всяка невроза може да бъде обсъждана като разследване от отчуждението. Това е по този начин, тъй като неврозата се характеризира с това, че една пристрастеност (напримр към парите, властта, дамите и т.н.) става преобладаваща и се обособява от цялостната персона, като се трансформира за индивида в негов стопанин.
Тази пристрастеност е негов кумир, на който той се подчинява, дори в случай че може рационално да изясни природата на своя кумир и да му даде разнородни и звучни имена. В този случай човек се ръководи от едно отчасти предпочитание, на което той придвижва всичко изгубено, и колкото по-слаб е индивидът, толкоз по-силно е това предпочитание. Той е отчужден от самия себе си таман поради това, че се е трансформирал в плебей на една част от самия себе си.
В труда си „ Душевно здравото общество ” Фром коментира най-простичкия метод да се превърнеш в плебей на близките:
Механизмът, посредством който анонимната власт оперира, е конформизмът. Аз би трябвало да върша това, което всеки прави, затова аз би трябвало да бъда съгласно останалите, да не бъда друг, да не се „ отделям ”; би трябвало да бъда подготвен и да искам да се трансформира според измененията в образеца; не би трябвало да се запитвам дали съм прав, или не, а дали съм се приспособил, дали не съм друг. Единственото нещо, което е непрекъснато в мен, е тъкмо тази подготвеност за смяна. Никой няма власт над мен с изключение на стадото, на което съм част и на което в това време съм зависещ.
В книгата си „ Бягство от свободата “ изяснява какво в действителност значи „ свободен човек “ и каква е психическата причина за това, че множеството от нас отхвърлят правото си на независимост и автономност:
Има една опция, продуктивно решение за взаимоотношения на индивидуализирания човек със света: неговата дейна взаимност с всички хора и неговата спонтанна интензивност, обич и работа, които го сплотяват още веднъж със света, само че с първоначални връзки, като свободен и самостоятелен индивид…
Обаче, в случай че икономическите, обществените и политически условия не оферират основа за реализацията на характерността в смисъла, в който беше упомената, до момента в който по същото време хората губят връзките си, които им дават сигурност, това закъснение от руслото на живота прави свободата нетърпим товар.
Тя тогава става идентична със подозрение, с метод на живот, в който липсват значение и направление.
Тогава пораждат могъщи трендове за бягство от този тип независимост в послушание или някакъв тип взаимодействие с хората и света, което дава обещание облекчение на несигурността, даже и в случай че това лишава индивида от свободата му.
В „ Душата на индивида и нейната дарба за положително и зло “ Фром продължава да прави точни, само че неприятни за близките констатации:
За множеството хора разсъдъкът и действителността не са нищо друго с изключение на публичен консенсус. Няма по какъв начин човек да си „ загуби мозъка “, в случай че безстопанствен разум не се разграничава от неговия личен.
Онова, което множеството хора намират за „ рационално “, е нещото, по отношение на което има единодушие – в случай че не всеобщо, то най-малко измежду забележителен брой хора; за множеството „ разумност “ няма нищо общо с разсъдъка, а с единомислието.
