Отвъд границите: Димитрина Ланг - мисията да представляваш непредставените
През 2017 година Димитрина Ланг беше определена за ръководител на миграционния съвет към общината на град Мюнхен. Българката през днешния ден съставлява ползите на чужденците в баварската столица, които по нейни думи са над 40% от популацията на града. Пътят на Димитрина е дълъг и изпълнен с обрати – тя отпътува, с цел да работи в областта на гастрономията, само че намира своето предопределение в обществената сфера.
“Дойдох в Мюнхен през ноември 1999 година. Идвам от Бургас, там приключих “Туризъм ”. В Германия се търсеха фрагменти в гастрономията, имаше дефицит на личен състав и ние бяхме много мечтани служащи. Първата ми цел беше Мюнхен, тук и останах. ”
Димитрина се качва на рейса със слаби знания по немски език. Учила го е от четвърти до осми клас. Тръгва с нейна другарка, с която се среща на изявлението за работа. Пътуват над 30 часа преди да доближат Мюнхен - първия град в чужбина, който Димитрина посещава и мястото, което 20 години по-късно тя назовава собствен дом.
Как изглеждаше Мюнхен в края на XX-и век и какъв брой се е трансформирал до през днешния ден?
Мюнхен се разрасна много. Той стана значителен град, в който живеят сега над 190 националности. От всяка една страна, която познаваме по света, има хора, които можеш да намериш тук. Мюнхен стана един огромен и доста пъстър град. Но първоначално всичко ми се струваше ново и широко. Когато започнах да работя, разбрах, че би трябвало да науча езика, записах натоварен курс в университета и много бързо, за шест месеца, съумях да завърша курса и да знам немски на равнище, задоволително, с цел да последвам тук.
Имаше ли българска общественост тогава?
Не, тогава може да се каже, че се брояхме на пръсти. Когато отидох в службата за записване на живеещите в града, бях попитала какъв брой са българите. Отговориха ми, че са към 2000 души, от които по-голямата част са студенти. В момента българите в Мюнхен са към 15 000.
Какви бяха главните компликации тогава?
Ние тръгнахме с краткотрайни работни визи, които трябваше да удължим тук. Целият административен развой, подаване на молба за виза, застраховки, цялата документи – това бяха неща, които нямаше кой да ти каже. Помагахме си един на различен, кой каквото е дочул. Спомням си, че когато започнах да изучавам в университета, визите се подновяваха на шест месеца. Имаше хора, които ги получаваха за две години, само че имаше и такива като мен, които получаваха единствено за шест месеца. Новият дом и носталгията “Първите две години не се бях прибирала въобще. Нямаше тези директни полети и автобусни линии, които през днешния ден пътуват всеки ден. Имаше една автобусна компания, която пътуваше един път в седмица или два пъти в месеца. ”
Казва, че изначало най-вече ѝ е липсвало фамилията, както и възприятието, че познаваш ситуацията. Спомня си, че даже табелите по улиците в Мюнхен, които е трябвало да я упътват, са ѝ се коствали непознати. А какво ѝ липсва през днешния ден? – “Морето! ”.
Спомняш ли си първата Коледа в Германия?
Аз имам рожден ден малко преди Коледа и си го припомням доста добре. Бяхме се събрали в общежитието, дружно с всички останали. На някои им се плачеше, други се веселяха и радваха, че са пристигнали в Германия. Много разнообразни бяха възприятията.
Кога стартира да се чувстваш в свои води?
Почувствах се вкъщи си, когато започнах да служа си добре с немския език, към две години, откакто дойдох. Осъзнах, че положителното притежаване на езика е майка на триумфа. Не можеш да успееш в друга страна, без значение какъв брой добре приказваш британски, без да знаеш локалния език. Когато хората ме слушаха и споделяха: “Тя знае добре немски, може добре да приказва ”. Тогава се почувствах добре и започнах да имам цели и упоритости да остана тук и да реализира нещо. Езикът е най-важното, мога да го подчертая.
Призванието “Исках да изучавам туризъм или стопанска система, само че не ме одобриха първата година и започнах да последвам “Социална педагогика ”, с цел да не изгубя една година ”
Трябва й малко време, с цел да откри, че е попаднала в вярната компетентност. През 2002 година стартира да следва, 2 години по-късно към този момент работи, а след още две съумява и да приключи.
С какво се занимава един обществен възпитател?
В момента работя в службата за протекция на деца. Когато учех, започнах практиката си в “Каритас ” (една от най-големите благотворителни организации в света – б.а.) като обществен асистент, бях виновна за развиването на нови концепции за помощ на възрастни хора. Бях очарована от метода, по който се работеше там. Работих пет години в организацията преди да стартира да работя към общината.
Каква е работата ти в службата за протекция на деца?
Започнах в тази работа през 2009 година. Бяхме виновни за контакта със фамилиите и децата. В случай, че имаше сигнали за похищения или за деца, които са в някаква рискова среда, трябваше да работим със фамилиите с децата.
В България сериозен интерес провокира тематиката за норвежката работа за отбрана на деца “Барневернет ”. Проследи ли случая, какво е твоето мнение, по какъв начин се работи в Германия?
Както в България, по този начин и в Германия и Норвегия, насилието над деца е неразрешено. Ако в България насилието е задоволително за повече хора, това е културен проблем. Относно случая с Норвегия съм доста скептична, аз наблюдавах тематиката. Всеки един от случаите е самостоятелен, би трябвало да се преглежда настрана, не може да се приказва общо. Ние имаме продан с други служби в други страни и не съм сигурен дали нещата са протекли тъкмо по този начин, както се показва. Относно нашата система – когато получим някакъв сигнал за принуждение над дете, първата стъпка е да се обърнем към родителите. В извънредно редки случаи се взима дете без родителя да се предизвести. Първо се приказва с родителя, изяснява се какъв е казусът и оттова нататък към този момент се преценя дали детето е в заплаха. Ако получим сигнал, отидем в дома на някое семейство и забележим, че детето в действителност е пребито, първата ни работа е да го защитим. Чак по-късно може да се приказва със фамилията. Но това са извънредно редки случаи. На мен такова нещо не ми се е случвало.
Какви уроци си изведе ти персонално от случаите на проблематични фамилии, с които си работила?
Няма рецепта за идеално семейство. Децата би трябвало да се научат на всичко. За мен като обществен възпитател урокът, който съм научила, е да не се гледат нещата под общ знаменател. Всяка обстановка е доста друга. Важното е едно дете да живее без принуждение. Всеки един родител има някаква граница, която може да бъде премината, само че той би трябвало да откри своя извор, от който да черпи самообладание. Да представляваш непредставените “ През 2010 година влезнах в съвета. Аз не знаех за съществуването му, което демонстрира един огромен минус на този съвет до ден сегашен, който аз се пробвам да трансформира, че той не е доста прочут, макар че има огромна тежест в политическите процеси в този град. ”
На едно събитието се среща с тогавашния ръководител на съвета, който я кани да се кандидатира за негов член. Седем години по-късно е определена за ръководител на съвета.
Какво те стимулира да се включиш?
Тогава България към този момент беше част от Европейския съюз и от ден на ден българи идваха в Мюнхен. В Германия стартира да се приказва от ден на ден за българи и румънци. Имаше отрицателни истории в пресата, свързани с източването на банкови карти и така нататък Моята цел беше да кажа, че има и други българи.
С какво се занимава съветът?
Най-точно мога да го опиша като общински съвет, само че единствено за чужденци. Избира се непосредствено от чужденците в града. На всеки шест години има избори. Съветът е мост сред задграничното население на Мюнхен и ръководството на града. Нашата работа е да сме един тип консултанти на общинския съвет по въпросите, свързани с имигрантите в града.
Колко индивида сте и по какъв начин тъкмо ви избират?
Ние сме 40 индивида, които се избират непосредствено от тези 45-46% задгранично население на града. За първи път през последния интервал се избраха хора от 19 националности. Аз съм единствената българка. Най-големият % е от Турция, над половината, имаме представители от Гърция, Китай, от Африка. Осем от местата са квотирани – две от Африка, две от Южна Америка и четири от Азия с изключение на Турция. За първи път имаме представител от Австрия, който не се взима тъкмо за чужденец (смее се). За да гласуваш, изискванията са да имаш задграничен паспорт, двойно поданство, както при мен, или да си станал немски жител преди не повече от 12 години. Работата е доброволческа. Ние се ангажираме в свободното си време без възнаграждение.
Какво те кара да се ангажираш с отстояването на правата на чужденците?
Един от главните претекстове е това, което претърпях аз. Знам какъв брой ми беше мъчно и с какви неща съм се сблъсквала. Искам да опитам да направя пътя на хората след мен по-лек. В Мюнхен да вземем за пример един от главните проблеми е жилищата. Не единствено, че са скъпи, само че е доста мъчно да се намерят жилища. Опитваме се да приказваме с институциите и да ги мотивираме да дават повече жилища и да обръщат повече внимание на чужденците, които от време на време даже поради езиковата преграда не могат да си намерят жилище. Това е един образец, само че проблемите са доста – дали ще е намирането на жилище или на детската градина, намирането на работа и така нататък Почти половината от популацията на града не е родено в Германия, а в администрацията на Мюнхен чужденците са доста малко. Говорим за това, че евентуално не се дава опция на чужденците да бъдат част от администрацията на града.
С коя политика най-вече се гордееш?
Успяхме да разтеглим консултациите за българи в Мюнхен. Ние като миграционен съвет се застъпихме за това да има повече обществени съвещания за българи. Създаде се и така нататък Kälteschutz (от немски – „ протекция от студа “). Това е една стратегия за хора, които спят на улицата, да могат най-малко през зимата да има къде да пренощуват.
Еднакви проблеми ли срещат чужденците от другите страни?
Да, идентични са. Има някои националности, които са по-добре интегрирани като да вземем за пример австрийците, тъй като за тях няма езикова преграда. Но другояче проблемите са сходни. Най-големите групи тук са от Турция и от страните от някогашна Югославия. Основният проблем е, че те нямат право да гласоподават на локални избори, макар че от години и от генерации са тук. Чужденците от страни от Европейския съюз могат да гласоподават, само че тези общности нямат сходна опция. Как можем да спечелим тези хора да са дейни в случай, че те даже нямат право да гласоподават. Те единствено заплащат налози тук. Заради този проблем този съвет (Миграционният съвет към общината в Мюнхен – б.а.) съществува. Не може един общински съвет да съставлява всички в случай, че 40% даже нямат право да гласоподават. От 46 години нашият съвет съществува, само че този проблем продължава да съществува. Знам, че няма да го разгадаем и в моя мандат, само че ще продължаваме да се борим.
“Банкова карта и паспорт стигат ”
Докъде беше последното ти пътешестване?
До България, в Бургас. Бургас ме изненадва постоянно с това, че става все по-хубав. Хората са станали по-отворени, имам възприятието, че в България има ново въодушевление и че младежите стартират да се разсънват. Че стартират да желаят повече от това, което имат. Може би тази вълна навлезе около това, че България е в Европейския съюз. Имам и другари от Варна, които живяха в Германия дълги години и в този момент се прибраха, започнаха отначало. Те ми споделиха: “Моля те, върни се, има работа, само че нямаме фрагменти ”. Има благоприятни условия, само че може би хората би трябвало да го осъзнаят и да бъдат по-упорити. Надявам се някой ден България да е на такова равнище, че ние да мечтаем да се върнем.
Коя е мечтаната дестинация?
Източна Азия - Тайланд, Китай. Привличат ме като просвета, цивилизация.
Кое е най-далечното място, на което си била?
Египет. Беше си културен потрес за мен. Това беше страната, в която почувствах, че е нещо радикално друго.
Нещо, което постоянно слагаш в куфара си?
Нося си една дребна икона. Вярваща съм, знам от родителите, от баба и дядо, че би трябвало да си носиш нещо, което да те пази. Иначе всякога като потеглям нанякъде, ми би трябвало една банкова карта, паспорт и всичко останало не е значимо, тъй като с тези две неща постоянно ще мога да стигна до идната точка.
За какво мечтаеш?
В професионален проект – бях нараснала преди няколко месеца и работя над един план, който желая да се реализира. Надявам се с него да подпомогнем децата на чужденците. Става въпрос за това, че преди да влязат в учебно заведение, децата тук в Германия би трябвало да минат през лекарски обзор. Самото стигане до прегледа е мъчно, тъй като на фамилиите им се написа няколко пъти, само че те не го схващат. Искаме да улесним този развой посредством осведомителни акции и директни диалози с тях. Това е близка цел, само че другояче като цяло желая този миграционен съвет и политиките, които вършим, да бъдат видени. Не оценени, а видени, желая да има отзив. Политиците да одобряват като действителност, че има една огромна група от хора, които живеят в този град, само че не са по никакъв метод включени в решенията им. Искам това да бъде чуто.
“Дойдох в Мюнхен през ноември 1999 година. Идвам от Бургас, там приключих “Туризъм ”. В Германия се търсеха фрагменти в гастрономията, имаше дефицит на личен състав и ние бяхме много мечтани служащи. Първата ми цел беше Мюнхен, тук и останах. ” Димитрина се качва на рейса със слаби знания по немски език. Учила го е от четвърти до осми клас. Тръгва с нейна другарка, с която се среща на изявлението за работа. Пътуват над 30 часа преди да доближат Мюнхен - първия град в чужбина, който Димитрина посещава и мястото, което 20 години по-късно тя назовава собствен дом.
Как изглеждаше Мюнхен в края на XX-и век и какъв брой се е трансформирал до през днешния ден?
Мюнхен се разрасна много. Той стана значителен град, в който живеят сега над 190 националности. От всяка една страна, която познаваме по света, има хора, които можеш да намериш тук. Мюнхен стана един огромен и доста пъстър град. Но първоначално всичко ми се струваше ново и широко. Когато започнах да работя, разбрах, че би трябвало да науча езика, записах натоварен курс в университета и много бързо, за шест месеца, съумях да завърша курса и да знам немски на равнище, задоволително, с цел да последвам тук.
Имаше ли българска общественост тогава?
Не, тогава може да се каже, че се брояхме на пръсти. Когато отидох в службата за записване на живеещите в града, бях попитала какъв брой са българите. Отговориха ми, че са към 2000 души, от които по-голямата част са студенти. В момента българите в Мюнхен са към 15 000.
Какви бяха главните компликации тогава?
Ние тръгнахме с краткотрайни работни визи, които трябваше да удължим тук. Целият административен развой, подаване на молба за виза, застраховки, цялата документи – това бяха неща, които нямаше кой да ти каже. Помагахме си един на различен, кой каквото е дочул. Спомням си, че когато започнах да изучавам в университета, визите се подновяваха на шест месеца. Имаше хора, които ги получаваха за две години, само че имаше и такива като мен, които получаваха единствено за шест месеца. Новият дом и носталгията “Първите две години не се бях прибирала въобще. Нямаше тези директни полети и автобусни линии, които през днешния ден пътуват всеки ден. Имаше една автобусна компания, която пътуваше един път в седмица или два пъти в месеца. ”
Казва, че изначало най-вече ѝ е липсвало фамилията, както и възприятието, че познаваш ситуацията. Спомня си, че даже табелите по улиците в Мюнхен, които е трябвало да я упътват, са ѝ се коствали непознати. А какво ѝ липсва през днешния ден? – “Морето! ”.
Спомняш ли си първата Коледа в Германия?
Аз имам рожден ден малко преди Коледа и си го припомням доста добре. Бяхме се събрали в общежитието, дружно с всички останали. На някои им се плачеше, други се веселяха и радваха, че са пристигнали в Германия. Много разнообразни бяха възприятията.
Кога стартира да се чувстваш в свои води?
Почувствах се вкъщи си, когато започнах да служа си добре с немския език, към две години, откакто дойдох. Осъзнах, че положителното притежаване на езика е майка на триумфа. Не можеш да успееш в друга страна, без значение какъв брой добре приказваш британски, без да знаеш локалния език. Когато хората ме слушаха и споделяха: “Тя знае добре немски, може добре да приказва ”. Тогава се почувствах добре и започнах да имам цели и упоритости да остана тук и да реализира нещо. Езикът е най-важното, мога да го подчертая.
Призванието “Исках да изучавам туризъм или стопанска система, само че не ме одобриха първата година и започнах да последвам “Социална педагогика ”, с цел да не изгубя една година ”
Трябва й малко време, с цел да откри, че е попаднала в вярната компетентност. През 2002 година стартира да следва, 2 години по-късно към този момент работи, а след още две съумява и да приключи.
С какво се занимава един обществен възпитател?
В момента работя в службата за протекция на деца. Когато учех, започнах практиката си в “Каритас ” (една от най-големите благотворителни организации в света – б.а.) като обществен асистент, бях виновна за развиването на нови концепции за помощ на възрастни хора. Бях очарована от метода, по който се работеше там. Работих пет години в организацията преди да стартира да работя към общината.
Каква е работата ти в службата за протекция на деца?
Започнах в тази работа през 2009 година. Бяхме виновни за контакта със фамилиите и децата. В случай, че имаше сигнали за похищения или за деца, които са в някаква рискова среда, трябваше да работим със фамилиите с децата.
В България сериозен интерес провокира тематиката за норвежката работа за отбрана на деца “Барневернет ”. Проследи ли случая, какво е твоето мнение, по какъв начин се работи в Германия?
Както в България, по този начин и в Германия и Норвегия, насилието над деца е неразрешено. Ако в България насилието е задоволително за повече хора, това е културен проблем. Относно случая с Норвегия съм доста скептична, аз наблюдавах тематиката. Всеки един от случаите е самостоятелен, би трябвало да се преглежда настрана, не може да се приказва общо. Ние имаме продан с други служби в други страни и не съм сигурен дали нещата са протекли тъкмо по този начин, както се показва. Относно нашата система – когато получим някакъв сигнал за принуждение над дете, първата стъпка е да се обърнем към родителите. В извънредно редки случаи се взима дете без родителя да се предизвести. Първо се приказва с родителя, изяснява се какъв е казусът и оттова нататък към този момент се преценя дали детето е в заплаха. Ако получим сигнал, отидем в дома на някое семейство и забележим, че детето в действителност е пребито, първата ни работа е да го защитим. Чак по-късно може да се приказва със фамилията. Но това са извънредно редки случаи. На мен такова нещо не ми се е случвало.
Какви уроци си изведе ти персонално от случаите на проблематични фамилии, с които си работила? Няма рецепта за идеално семейство. Децата би трябвало да се научат на всичко. За мен като обществен възпитател урокът, който съм научила, е да не се гледат нещата под общ знаменател. Всяка обстановка е доста друга. Важното е едно дете да живее без принуждение. Всеки един родител има някаква граница, която може да бъде премината, само че той би трябвало да откри своя извор, от който да черпи самообладание. Да представляваш непредставените “ През 2010 година влезнах в съвета. Аз не знаех за съществуването му, което демонстрира един огромен минус на този съвет до ден сегашен, който аз се пробвам да трансформира, че той не е доста прочут, макар че има огромна тежест в политическите процеси в този град. ”
На едно събитието се среща с тогавашния ръководител на съвета, който я кани да се кандидатира за негов член. Седем години по-късно е определена за ръководител на съвета.
Какво те стимулира да се включиш?
Тогава България към този момент беше част от Европейския съюз и от ден на ден българи идваха в Мюнхен. В Германия стартира да се приказва от ден на ден за българи и румънци. Имаше отрицателни истории в пресата, свързани с източването на банкови карти и така нататък Моята цел беше да кажа, че има и други българи.
С какво се занимава съветът?
Най-точно мога да го опиша като общински съвет, само че единствено за чужденци. Избира се непосредствено от чужденците в града. На всеки шест години има избори. Съветът е мост сред задграничното население на Мюнхен и ръководството на града. Нашата работа е да сме един тип консултанти на общинския съвет по въпросите, свързани с имигрантите в града.
Колко индивида сте и по какъв начин тъкмо ви избират?
Ние сме 40 индивида, които се избират непосредствено от тези 45-46% задгранично население на града. За първи път през последния интервал се избраха хора от 19 националности. Аз съм единствената българка. Най-големият % е от Турция, над половината, имаме представители от Гърция, Китай, от Африка. Осем от местата са квотирани – две от Африка, две от Южна Америка и четири от Азия с изключение на Турция. За първи път имаме представител от Австрия, който не се взима тъкмо за чужденец (смее се). За да гласуваш, изискванията са да имаш задграничен паспорт, двойно поданство, както при мен, или да си станал немски жител преди не повече от 12 години. Работата е доброволческа. Ние се ангажираме в свободното си време без възнаграждение.
Какво те кара да се ангажираш с отстояването на правата на чужденците?
Един от главните претекстове е това, което претърпях аз. Знам какъв брой ми беше мъчно и с какви неща съм се сблъсквала. Искам да опитам да направя пътя на хората след мен по-лек. В Мюнхен да вземем за пример един от главните проблеми е жилищата. Не единствено, че са скъпи, само че е доста мъчно да се намерят жилища. Опитваме се да приказваме с институциите и да ги мотивираме да дават повече жилища и да обръщат повече внимание на чужденците, които от време на време даже поради езиковата преграда не могат да си намерят жилище. Това е един образец, само че проблемите са доста – дали ще е намирането на жилище или на детската градина, намирането на работа и така нататък Почти половината от популацията на града не е родено в Германия, а в администрацията на Мюнхен чужденците са доста малко. Говорим за това, че евентуално не се дава опция на чужденците да бъдат част от администрацията на града.
С коя политика най-вече се гордееш?
Успяхме да разтеглим консултациите за българи в Мюнхен. Ние като миграционен съвет се застъпихме за това да има повече обществени съвещания за българи. Създаде се и така нататък Kälteschutz (от немски – „ протекция от студа “). Това е една стратегия за хора, които спят на улицата, да могат най-малко през зимата да има къде да пренощуват.
Еднакви проблеми ли срещат чужденците от другите страни?
Да, идентични са. Има някои националности, които са по-добре интегрирани като да вземем за пример австрийците, тъй като за тях няма езикова преграда. Но другояче проблемите са сходни. Най-големите групи тук са от Турция и от страните от някогашна Югославия. Основният проблем е, че те нямат право да гласоподават на локални избори, макар че от години и от генерации са тук. Чужденците от страни от Европейския съюз могат да гласоподават, само че тези общности нямат сходна опция. Как можем да спечелим тези хора да са дейни в случай, че те даже нямат право да гласоподават. Те единствено заплащат налози тук. Заради този проблем този съвет (Миграционният съвет към общината в Мюнхен – б.а.) съществува. Не може един общински съвет да съставлява всички в случай, че 40% даже нямат право да гласоподават. От 46 години нашият съвет съществува, само че този проблем продължава да съществува. Знам, че няма да го разгадаем и в моя мандат, само че ще продължаваме да се борим.
“Банкова карта и паспорт стигат ” Докъде беше последното ти пътешестване?
До България, в Бургас. Бургас ме изненадва постоянно с това, че става все по-хубав. Хората са станали по-отворени, имам възприятието, че в България има ново въодушевление и че младежите стартират да се разсънват. Че стартират да желаят повече от това, което имат. Може би тази вълна навлезе около това, че България е в Европейския съюз. Имам и другари от Варна, които живяха в Германия дълги години и в този момент се прибраха, започнаха отначало. Те ми споделиха: “Моля те, върни се, има работа, само че нямаме фрагменти ”. Има благоприятни условия, само че може би хората би трябвало да го осъзнаят и да бъдат по-упорити. Надявам се някой ден България да е на такова равнище, че ние да мечтаем да се върнем.
Коя е мечтаната дестинация?
Източна Азия - Тайланд, Китай. Привличат ме като просвета, цивилизация.
Кое е най-далечното място, на което си била?
Египет. Беше си културен потрес за мен. Това беше страната, в която почувствах, че е нещо радикално друго.
Нещо, което постоянно слагаш в куфара си?
Нося си една дребна икона. Вярваща съм, знам от родителите, от баба и дядо, че би трябвало да си носиш нещо, което да те пази. Иначе всякога като потеглям нанякъде, ми би трябвало една банкова карта, паспорт и всичко останало не е значимо, тъй като с тези две неща постоянно ще мога да стигна до идната точка.
За какво мечтаеш?
В професионален проект – бях нараснала преди няколко месеца и работя над един план, който желая да се реализира. Надявам се с него да подпомогнем децата на чужденците. Става въпрос за това, че преди да влязат в учебно заведение, децата тук в Германия би трябвало да минат през лекарски обзор. Самото стигане до прегледа е мъчно, тъй като на фамилиите им се написа няколко пъти, само че те не го схващат. Искаме да улесним този развой посредством осведомителни акции и директни диалози с тях. Това е близка цел, само че другояче като цяло желая този миграционен съвет и политиките, които вършим, да бъдат видени. Не оценени, а видени, желая да има отзив. Политиците да одобряват като действителност, че има една огромна група от хора, които живеят в този град, само че не са по никакъв метод включени в решенията им. Искам това да бъде чуто.
Източник: bnt.bg
КОМЕНТАРИ