Тя видяла как джипът с трите й деца полетял към скала. Без да мисли се хвърлила под гумите…
През 1999 година майка на име Джой Верон избавила децата си, като се хвърли;а пред джипа си, който напредвал към канара.
Инцидентът я оставил с ужасяващи пострадвания и след 10 години рехабилитация тя беше принудена да признае, че в никакъв случай повече няма да може да върви.
Джой Верон, 30-годишна учителка от Тексас, била на отмора в планините на Колорадо със фамилията си, подготвяйки се за последна разходка, преди да се прибере в Тексас.
Трите дребни деца на Джой, по това време на възраст сред две и седем, останали в фамилния джип, който бил паркиран до канара, водеща към бездънен каньон. Двигателят на колата работел. Няколко мига по-късно колата превключила скоростите и стартира да се движи…
Майката разказала историята си по малкия екран:
Просто се уплаших. Спомням си какъв брой огромни бяха дребните им очи в този миг. Погледнаха ме и викаха безмълвно: „ Помогни ми, направеи нещо “.
Не можех да оставя децата ми да умрат, по тази причина незабавно застанах сред джипа и каньона. Упорито се пробвах да спра колата, даже когато стартира да ме отнася под колелата. Просто се хвърлих под колата, с цел да има нещо на пътя й…
„ Опитах се да спра джипа с ръце, което, несъмнено, не оказа помощ. И тогава си припомням по какъв начин той към този момент беше почнал да минава през мен. Паднах. Предното колело на колата закачи краката ми и направих салто под колата. Разбрах, че гръбнакът ми е строшен. Бях на 30 години и целият ми живот остана в миналото…
Жертвата ми обаче не беше безрезултатна, с тялото си забавих придвижването на джипа задоволително, с цел да разреша на брачна половинка ми да изтича и да задейства спирачките. Децата бяха в сигурност. Това беше значимото.
След случая отпътувах за Португалия, с цел да се подложа на интензивна рехабилитация. Имах трансплантация на стволови кафези и интервенция, с цел да мога да вървя още веднъж. Но не ми оказа помощ.
Раните ми бяха толкоз съществени, че всички мислеха, че ще умра. Задното колело смачка всичко: дробовете ми, ребрата, ключицата. Успях единствено да наклоня главата си и това ми избави живота, когато колелото мина през мен.
Спомням си по какъв начин всички се затичаха при моя зов и ме откриха зад колата.
В оня ден децата ми стояха над мен и плачеха, когато се обадиха на 911.
Не виждах, тъй като кръвоносните съдове бяха спукани от натиска… Тогава споделих, че не желая да пребивавам, споделих, че съм сляпа и съм парализирана, просто желая да умра.
Следващото нещо, което си припомням е хеликоптер, който лети нанякъде с мен. Семейството ми… те бяха голяма поддръжка. Ето това ми попречи да умра – тяхната поддръжка. Те ми дадоха предпочитание за живот.
Докато всичко това се случваше, чух глас: „ Имаш избор. Но единствено тук и в този момент. Можеш да си тръгнеш, в случай че искаш да се сбогуваш с децата си, само че в случай че желаете да се бориш, би трябвало да се бориш и би трябвало да го направиш в този момент.
Когато чух виковете на децата си, знаех, че би трябвало да се боря.
Клоуи преди малко приключи Харвард, а Елиът споделя, че съм „ ентусиазъм “.
Дълго време със фамилията ми се опитвахме да облекчим болката след случая, в това число и след развода със брачна половинка ми. Всички се опитвахме да се фокусираме върху позитивните неща в живота.
И знаете ли, мога да се науча да вървя още веднъж. Може би не физически, само че съм подготвена да вървя към живота в бъдещето.
Както споделих по-рано, отидох в Португалия, тъй като в действителност търсех опция да си стъпя още веднъж на краката в същинския смисъл на думата. Това беше съвсем новата ми цел в живота. Имах трансплантация на стволови кафези, претърпях операция… само че не помогна…
Спомням си по какъв начин един ден лежах в леглото си и бях депресирана. Чух децата си да играят на улицата. Спомням си, че си спомних по какъв начин направих своя избор тогава… преди 15 години.
Мислех, че мога да лежа в леглото и да бъда непрекъснато депресирана, само че защо тогава отделих толкоз доста сила и време за това, защо към момента желая да пребивавам? Не желаех повече да съм в това положение. Не желаех моят живот и животът на децата ми да минават някъде там… около мен…
Спомням си, че по време на моята рехабилитация един доктор ми сподели, че 99,2% от браковете завършват, откакто дамата е съществено засегната. И в този момент, след 23 години брак, аз и брачният партньор ми станахме още две жертви на тази статистика.
Децата ми постоянно са ми се възхищавали. Колкото до мъжа ми…боли ме… Мисля, че още първоначално трябваше да се обърнем за помощ към експерти и психолози. Имахме потребност най-малко от съвет. Това би помогнало значително. За страдание не го направихме.
Мисля, че бяхме толкоз ангажирани с моята рехабилитация и се опитвахме да реализираме най-хубавото за мен, че изцяло забравихме за брачна половинка ми… не обърнахме задоволително и належащо внимание на неговите прекарвания и чувства…
Това е животът…
