Случаят от родилното. На масата имаше бележка, написана с много болка от една майка…
През 1992 година влязох в болница и чаках второто си дете – момиче. Големият ми наследник към този момент беше на 11 години. Втората бременност беше късна, родих на 40 години.
Разбира се, беше ужасно и доста притеснително, тъй като към този момент не бях първа младост. И по този начин, попаднах в болничното заведение, в стаята до мен лежеше момиче, чакаше близнаци.
По това време бременните дами се ревизираха с ултразвук, само че той беше на практика недосегаем за нас, девойките от провинцията. Само по признаците и формата на корема определяхме какво ще родим. Говорихме си с моята съседка по стая и се опознахме. Казваше се Мария.
Момичето сподели, че ще има цезарово сечение същия ден, сутринта.
Лекарят пристигна, поговори с нас и ни изпрати на проучвания. Чак след това ме уведомиха, че раждането на новата ми другарка нещо не минало по проект – родило едно крепко бебе и друго, на което му имало нещо и не можело да се развива обикновено.
Второто бебе не оживяло, през цялата бременност се хранело единствено със соковете от нейното тяло.
Моето раждане мина добре, родих щерка. След раждането на щерка ми имах опция да я срещна Мария във фоайето на болничното заведение. Разбира се, тя беше доста смутена, само че момичето се държеше смело, смело… какво да правиш, по този начин се случило.
На другия ден коридорът на болничното заведение беше изпълнен с звук и писъци. Исках да схвана какво се е случило. Оказа се, че една от родилките е изоставила новороденото си дете и е изчезнала в незнайна посока. Просто „ избягала “, оставяйки на масата записка, че се отхвърля от бебето.
Бях удивена. Как можеш да изоставиш личната си кръв в родилното поделение, по какъв начин по-късно ще има мир в живота ти.
Мария и аз стояхме във фоайето на болничното заведение и обсъждахме тази тематика. Млечните жлези на Мария, спрямо моите, бяха цялостни с мляко и тя помоли личния състав да й доведат това изоставено бебе за хранене. Тя същински го съжаляваше. Майчината кърма е незаменима.
Когато ни изписаха, с Мария се сбогувахме като най-хубави другари. Мен ме изписаха след седмица, а нея след девет дни, тъй като е имала цезарово сечение.
Прибрах се у дома, само че постоянно си спомнях Марето поради нейния доста благ и експресивен взор.
Когато щерка ни Ани навърши три години, брачният партньор ми и аз измислихме подарък; трябваше да вземем щерка си с нас. Планът ни беше да й подарим колело или количка за кукли, с цел да може да бута куклите в нея.
В магазина за играчки имаше толкоз народ – игла нямаше къде да падне. За злощастие, щерка ни избяга някъде. Уплаших се и се втурнах да я диря, като тичах през всички отдели на магазина.
Изведнъж чух зов:
— Зоя, здравей!
Като се обърнах, пред очите ми се появи Мария, моята другарка.
— Мария! Виж ти каква среща.
Прегърнахме се и започнахме диалог за децата си, въпреки всичко бяха родени едновременно.
Някакво момченце ненадейно дотича до Мария и дръпна ръба на палтото й.
— Мамо, мамо!
— Кажи, Жорко? Какво искаш? Избра ли си към този момент подарък?
Стоях вцепенена на място и отворих уста от изненада. Когато Жорко се отдалечи, просто погледнах въпросително Мария.
Тя отговори, че това е същото момче, което беше изоставено от майка си.
— Не желаех да оставя момчето на произвола на ориста. Със брачна половинка ми се посъветвахме и взехме решение да вземем момчето и не скърбя. Съдбата въпреки всичко е отредила да си потегли с две бебета от болничното заведение.
— Боже, Мария! Че по какъв начин да съжаляваш за такова прелестно решение! Ти си просто страхотна, ти си ангел!
Оттогава минаха към 30 години и до през днешния ден не сме изгубили връзка между тях, поддържаме връзка с Мария. Намерихме се в обществените мрежи. Децата ни пораснаха.
Не скрихме от Жоро, че е осиновен, само че той не е търсил биологичната си майка и не съжалява ни минимум.
Мария се гордее със сина си; той се изучи и стана почитан доктор. Дъщеря й си откри брачен партньор и роди внуци на баба си. Всичко в фамилията й се разви прелестно.
