Ван Гог: от пълен неудачник до баща на немската модерна живопис - Нашите автори
През 1889 година в писмо до бъдещата си брачна половинка братът на Винсент ван Гог написа: „ Както знаеш, от дълго време е завършил с всичко, което обичайните показа изискват от нас. Начинът му на обличане и необикновеното му поведение незабавно демонстрират, че е невероятен човек и от години всеки, който го види, споделя „ този е вманиачен “… Дори в метода му на говорене има нещо, заради което или биваш мощно впечатлен, или не можеш да го понасяш. Неспособен е да поддържа връзка равнодушно. “ Теодор ван Гог (Тео) разказва по този начин своя брат. В фамилията единствен той има вяра в гения му. Останалите членове смятат Винсент за неуспех.
Само 10 години е времето, обещано на Винсент ван Гог, с цел да се реализира като художник. Превръщат се в 10 години протест. Десет години всеобщо недоумение. Неразбиране, не съумяло обаче да спре холандеца да рисува света, както единствено той го вижда и осъзнава. Съвремието не оставя тази независимост ненаказана. Живее в беднотия. До самата си гибел зависи от издръжката на по-малкия с 4 година Тео. Тео му набира даже материалите, които са му нужни, с цел да рисува. Без тази ежемесечна финансова поддръжка художникът Винсент Ван Гог и преломът в модерната живопис е нямало да се случат.
Винсент ван Гог „ Върби по залез “, 1888 година
Появата на талант постоянно е нещо вълнуващо. Простосмъртен изненадва с обръщение към света, което и през генерации не губи отминалост. А, че такива пророчества са неразбрани от своето време, е очевидно един от признаците за талантливост. Както и фактът, че геният рядко осъзнава себе си като подобен. За разлика от повярвали си „ ВИП-ове “ на деня – мимолетките на тегнещата непреходна баналност… До 27-та си година Винсент Ван Гог се лута в търсене на себе си. Не намира нито специалност, нито предопределение. Дори опитът му с цялата отдаденост, на която е кадърен, да стане християнски просветител, приключва с отчаяние. Рано излиза наяве, че е неприспособим за порядките на материалния свят. Пречат угризения на мечтател. Пречи особняшки манталитет. И животът му става опълчване. Опълчване против порядки. Опълчване против потисничества. Опълчване против несправедливости. Борба за свободата да живее себе си вместо внушения на другите. Всъщност без това геният вероятен ли е…? Сила за битката със своето време намира в личната вътрешен глас. До нея – не както нормално до „ общоприетото “ – се допитва, кое е истина, кое неистина. Кое е свястно, кое не. А интуицията като че ли му подсказва, че без правота няма смисленост…
Винсент ван Гог „ Дъжд – Овер “, 1890 година
От биографията на опърничавия холандец не проличава да се е плашел от предвидими неволи по пътя на своя протест. Поне първоначално. Нерядко даже са му предизвикателство - креативен тласък. Нито тялото, нито духът обаче са готови за това, което следва. Самота. Бедност. Неразбиране - а на моменти и пренебрежение - от страна на съвременниците. В края на живота му всичко това свършва с психиатрично разстройство. Извършва именитата в историята на изкуството автоагресия. Сам отрязва лявото си ухо. Околните са уплашени. Правят подписка за изселването му. Колко неясен е Винсент за съвременниците си, демонстрира следната история. Младият доктор Феликс Рей се притичва, с цел да го избави след самонараняването. Ван Гог му се отблагодарява, като рисува негов портрет. Подарява му го. Лекарят обаче не смята картината за полезност. Използва я … за задръстване на дупка в кокошарника си. След това я подарява. В момента портретът на доктор Рей е изложен в музея Пушкин в Москва. Оценен е на над $50 млн. …
Винсент ван Гог „ Портрет на доктор Феликс Рей, 1889 година
Властите, научили за отрязаното ухо, упорстват за психиатрично лекуване. В последна сметка и Винсент осъзнава, че има потребност от помощ. Постъпва в клиника за душевно заболели. Прекарва там поредна тъжна година. Сред пациентите е изцяло самичък. Крепи го рисуването. Вярата в личния гений. Усеща, че има несравним почерк. Че оставя диря в изкуството. Рисуването прави самотата търпима. Картините са събеседниците, с които и в които споделя терзания и прозрения. Неговото самоспасение.
Единствено Тео продължава да има вяра в брат си. Между септември 1889 година и април 1890 година изпраща негови картини за присъединяване в три наложени изложения за авангардно изкуство. Творчеството на Винсент за пръв път доближава необятна аудитория. Критиките са окуражаващи. Сякаш личи светлина в тунела. През януари 1890 година младият критик Габриел-Албер Орие разгласява в списание Меркюр дьо Франс рецензията си „ Самотниците: Винсент ван Гог “. За пръв път Винсент е наименуван талант. В обявата четем: „ Възможно ли е да разбираем „ Сеячът “ без да вземем под внимание фикс-идеята, обладала мозъка [на Винсент ван Гог, б. а.] …, за неизбежното пришествие на Човека, на спасителя, на сеячa на истина, който ще възроди дементното ни изкуство и може би малоумното ни индустриално общество? “ Винсент обаче е изгубил религия, че в миналото ще може да живее от изкуството си. А повече не желае да тежи на джоба на Тео, който неотдавна се е оженил и би трябвало да се грижи за семейство. На 27.07.1890 година трийсет и седем годишният Винсент Ван Гог стреля в гърдите си. Два дни по-късно умира.
Винсент ван Гог „ Сеячът по залез слънце “, 1888 година
Само 6 месеца след Винсент, на 33 година умира и Тео - от сифилис. Малко преди гибелта си съумява да подреди в жилището си възпоменателна галерия на своя брат. Неочаквано ползата е огромен. Импровизираната галерия на Тео освен притегля внимание върху изкуството на Винсент, само че му печели и фенове. Следват голям брой изложения. Митът Винсент Ван Гог стартира да се случва. За което не дребна заслуга има младата вдовица на Тео. Само на 28 години Йохана се впуска в преписка с галеристи и търговци на изкуство в цяла Европа. Особено елементарно пробива в Германия. Там умели журналисти осъзнават, че холандският художник има всичко, което е нужно, с цел да задоволи упованията за избавител на прага на 20-ти век. С изявления за живота и творчеството му печелят популярност и веществен триумф. Митът за гения-мъченик разпалва въображението на съвременниците. Особено в средите на изкуството, само че и надалеч отвън тях. Обществеността счита, че е разкрила воин, който ѝ се коства да е надмогнал хомота на живота. Да е надмогнал диктата на суетата. Култът към Ван Гог става фетиш към непостижимата креативна независимост.
Изложби на ван Гог в Германия 1901 -1914 година
Този фетиш не стихва и до наши дни. Едва ли изкуството помни по-митичен художник. Филми, книги и изложения поддържат легендата за неразбрания талант, живеещ на границата с лудостта. Този облик в началото се извайва към 1900 година - най-много в Германия. Основно посредством книгите на рецензия Юлиус Майер-Грефе, който е и търговец на изкуство. Майер-Грефе научава за ван Гог от текстове, оповестени във Франция приживе или малко след гибелта му. Осъзнава находката си. За пръв път загатва холандския художник в своя публикация от 1898 година През 1904 година му отделя цяла глава в книгата си " История на модерното изкуство ". Няколко години по-късно написа биографичния разказ " Винсент ", който, след няколко издания е преименуван " Роман за търсача на Бог ". В комбинация от обстоятелства и нереалност Майер-Грефе стилизира холандския художник като гений-мъченик, деятел на изкуството, пожертвал се по образеца на Христос. Легендата покачва цените за произведения на Ван Гог. Майер-Грефе печели двойно – от книгите си по тематиката, които са станали шлагер, както и от експертни оценки.
Винсент ван Гог „ Жителка на Арл “, 1888 година
Преди две години и половина франкфуртският музей Щедел заложи на тематиката, представяйки изложбата „ Making Van Gogh – Geschichte einer deutschen Liebe / Как Ван Гог се трансформира в това, което е – история на една немска обич “. За последните две десетилетия бе най-мащабното показване на холандския занаятчия в немскоезична Европа. Кураторството бе поверено на опитните изкуствоведи доктор Александър Айлинг, началник на секцията съвременно изкуство в „ Щедел “, и доктор Феликс Кремер, шеф на музея „ Кунстпаласт “ в Дюселдорф. Те оповестиха, че нямат за цел да репликират стотиците поклоннически изложения, постоянно редени в музеите по света. Вместо това сложиха акцент върху възникването на мита Ван Гог. Във фокуса на изложбата надлежно бяха критици, галеристи, колекционери и шефове на музеи, които първи – още в интервала 1900 – 1914 година - постановат Ван Гог в Германия. Показани бяха и произведения на немски художници – например на групата „ Die Brücke/(Мостът) “ от Дрезден и „ Der Blaue Reiter/Синият конник “ от Мюнхен, които Ван Гог въодушевява за поредна гражданска война в изкуството. Само 15 година след гибелта си холандецът е в основата на повратен миг в модерното немско изкуство. Като предтеча на експресионизма става един от основателите на класическата модерност. През 1910 година дрезденският журналист Фридрих Авенариус написа: " Ван Гог е мъртъв, само че живи са вангогците. И какъв брой са витални единствено! Навсякъде вангогство. " В диалога ми с Феликс Кремер за концепцията на изложбата получих от него следното разяснение: „ Без Ван Гог историята на немското изкуство през 20 в. щеше да има радикално друго развиване. Групите художници „ Die Brücke “ и „ Der Blaue Reiter “ почерпиха ентусиазъм главно от картините на Ван Гог. Целта на изложбата е да покажем тази връзка и изобщо основополагащото значение на Ван Гог за модерното изкуство в Германия. “
Винсент ван Гог „ Огюстин Ролен “, 1889 година
Паула Модерзон-Бекер „ Старица от подслон със стъклено кълбо и мак “, 1907 година
Алексей декор Явленски „ Картина на момиче “, 1909 година
Историята на изкуството е развой на взаимно въздействие и осмисляне. На заместничество и наследодаване. На постоянно търсене на по-добри способи за постигане и обрисуване на значителното. Самият ван Гог в търсене на своя жанр минава през разнообразни въздействия, маркиращи стилови интервали в творчеството му. Отначало рисува реалистично - с рембрандски, земни цветове. След 1886 година в Париж се среща с техниките на импресионизма и поантилизма. Започва да опитва с контрасти от комплементарни цветове: оранжево-синьо, жълто-виолетово, червено-зелено. Стилът му се трансформира. Палитрата изсветлява. Става по-цветна. В картините му от време на време проличават и смесени въздействия - от импресионизъм и поантилизъм, през японско изкуство, до марсилския художник Адолф Монтичели, чийто платна се отличават с наслоение на боите. Известно време, повлиян от японски техники и плоската комбинация на Пол Гоген, рисува и в жанр клоазонизъм. Когато през 1888 година се мести в Прованс, открива искрящите цветове на юга. Това дефинитивно му оказва помощ да реализира виталната цветност от зрелия си интервал. Пулсиращи цветни линии са „ непокътнатата му марка “. В приложения автопортрет употребява цветови техники, присъщи за неоимпресионизма. Фонът е поантилистично построен - с точици. Лицето е рисувано с деликатно нанесени по-дълги линии.
Винсент ван Гог „ Автопортрет “, 1887 година
Неведоми са пътищата а съдбата…! С течение на времето култът към Ван Гог прераства в пазарна нервност. Цените на картините експлодират. На 15.05.1990 година портретът на доктор Гаше, който художникът рисува малко преди гибелта си, е продаден в Ню Йорк от аукционната къща „ Кристис /Christie’s “ за сумата от $82.5 млн. (днес към $161.4 млн.). Към оня миг това е най-скъпата картина на всички времена. Постигнатата цена е не просто рекордна. Тя е с цели $30 млн. по-висока от предходния връх. Каква подигравка! Приживе Ван Гог не продава съвсем нищо. Въпреки че като младеж четири години е обучаван в Goupil & Cie - по това време една от най-известните галерии в Европа - за … търговец на изкуство. Брат му Тео доближава до служба шеф на един от филиалите ѝ. И той като галерист на Винсент не съумява да наложи картините на брат си даже в галерията, която ръководи. Прекалено революционен е стилът за усета на тогавашната аудитория. Винсент ван Гог живее и умира в мизерия.
Винсент ван Гог „ Портрет на лекар Гаше “, 1890 година
" Сега работя по портет на доктор Гаше “, написа ван Гог до Гоген малко преди гибелта си. „ Лицето му има тъжното изражение на нашето време. “ Интересна е историята на този портрет. Още през 1911 година музеят „ Щедел “ го купува. Тогавашният шеф осъзнава цената на творбата. Стилистично тя е на границата сред изкуството на 19 в. и класическата модерност. През 1937 година обаче портретът на доктор Гаше става жертва на варварска акция на нацистите. Творби на модерни художници, не последващи баналната хармония на академизма, са оповестени за „ дегенерирало изкуство/Entartete Kunst “. Стотици скъпи художествени творби са конфискувани. Някои от тях са разпродадени в чужбина, други унищожени. По разпореждане на Гьобелс нацистки служители изнасят портрета на доктор Гаше от музея „ Щедел “. Продават го в чужбина. С това музеят губи едно от най-ценните си притежания. А през днешния ден може би и най-скъпото. По време на изложбата празна рамка на изчезналата картина припомня за непрежалимата загуба…
-------------------------------
Иво Алексиев е самостоятелен журналист. Широката вероятност слага над теснозрението на тясната специализация.
Следва в Съединени американски щати философия, история и стопанска система в основания от Томас Джефърсън лицей Алигени колидж. Завършва стопанска система в университета Георг Аугуст в гр. Гьотинген, Германия, където учи също по този начин философия и политология.
Само 10 години е времето, обещано на Винсент ван Гог, с цел да се реализира като художник. Превръщат се в 10 години протест. Десет години всеобщо недоумение. Неразбиране, не съумяло обаче да спре холандеца да рисува света, както единствено той го вижда и осъзнава. Съвремието не оставя тази независимост ненаказана. Живее в беднотия. До самата си гибел зависи от издръжката на по-малкия с 4 година Тео. Тео му набира даже материалите, които са му нужни, с цел да рисува. Без тази ежемесечна финансова поддръжка художникът Винсент Ван Гог и преломът в модерната живопис е нямало да се случат.
Винсент ван Гог „ Върби по залез “, 1888 година
Появата на талант постоянно е нещо вълнуващо. Простосмъртен изненадва с обръщение към света, което и през генерации не губи отминалост. А, че такива пророчества са неразбрани от своето време, е очевидно един от признаците за талантливост. Както и фактът, че геният рядко осъзнава себе си като подобен. За разлика от повярвали си „ ВИП-ове “ на деня – мимолетките на тегнещата непреходна баналност… До 27-та си година Винсент Ван Гог се лута в търсене на себе си. Не намира нито специалност, нито предопределение. Дори опитът му с цялата отдаденост, на която е кадърен, да стане християнски просветител, приключва с отчаяние. Рано излиза наяве, че е неприспособим за порядките на материалния свят. Пречат угризения на мечтател. Пречи особняшки манталитет. И животът му става опълчване. Опълчване против порядки. Опълчване против потисничества. Опълчване против несправедливости. Борба за свободата да живее себе си вместо внушения на другите. Всъщност без това геният вероятен ли е…? Сила за битката със своето време намира в личната вътрешен глас. До нея – не както нормално до „ общоприетото “ – се допитва, кое е истина, кое неистина. Кое е свястно, кое не. А интуицията като че ли му подсказва, че без правота няма смисленост…
Винсент ван Гог „ Дъжд – Овер “, 1890 година От биографията на опърничавия холандец не проличава да се е плашел от предвидими неволи по пътя на своя протест. Поне първоначално. Нерядко даже са му предизвикателство - креативен тласък. Нито тялото, нито духът обаче са готови за това, което следва. Самота. Бедност. Неразбиране - а на моменти и пренебрежение - от страна на съвременниците. В края на живота му всичко това свършва с психиатрично разстройство. Извършва именитата в историята на изкуството автоагресия. Сам отрязва лявото си ухо. Околните са уплашени. Правят подписка за изселването му. Колко неясен е Винсент за съвременниците си, демонстрира следната история. Младият доктор Феликс Рей се притичва, с цел да го избави след самонараняването. Ван Гог му се отблагодарява, като рисува негов портрет. Подарява му го. Лекарят обаче не смята картината за полезност. Използва я … за задръстване на дупка в кокошарника си. След това я подарява. В момента портретът на доктор Рей е изложен в музея Пушкин в Москва. Оценен е на над $50 млн. …
Винсент ван Гог „ Портрет на доктор Феликс Рей, 1889 година
Властите, научили за отрязаното ухо, упорстват за психиатрично лекуване. В последна сметка и Винсент осъзнава, че има потребност от помощ. Постъпва в клиника за душевно заболели. Прекарва там поредна тъжна година. Сред пациентите е изцяло самичък. Крепи го рисуването. Вярата в личния гений. Усеща, че има несравним почерк. Че оставя диря в изкуството. Рисуването прави самотата търпима. Картините са събеседниците, с които и в които споделя терзания и прозрения. Неговото самоспасение.
Единствено Тео продължава да има вяра в брат си. Между септември 1889 година и април 1890 година изпраща негови картини за присъединяване в три наложени изложения за авангардно изкуство. Творчеството на Винсент за пръв път доближава необятна аудитория. Критиките са окуражаващи. Сякаш личи светлина в тунела. През януари 1890 година младият критик Габриел-Албер Орие разгласява в списание Меркюр дьо Франс рецензията си „ Самотниците: Винсент ван Гог “. За пръв път Винсент е наименуван талант. В обявата четем: „ Възможно ли е да разбираем „ Сеячът “ без да вземем под внимание фикс-идеята, обладала мозъка [на Винсент ван Гог, б. а.] …, за неизбежното пришествие на Човека, на спасителя, на сеячa на истина, който ще възроди дементното ни изкуство и може би малоумното ни индустриално общество? “ Винсент обаче е изгубил религия, че в миналото ще може да живее от изкуството си. А повече не желае да тежи на джоба на Тео, който неотдавна се е оженил и би трябвало да се грижи за семейство. На 27.07.1890 година трийсет и седем годишният Винсент Ван Гог стреля в гърдите си. Два дни по-късно умира.
Винсент ван Гог „ Сеячът по залез слънце “, 1888 година
Само 6 месеца след Винсент, на 33 година умира и Тео - от сифилис. Малко преди гибелта си съумява да подреди в жилището си възпоменателна галерия на своя брат. Неочаквано ползата е огромен. Импровизираната галерия на Тео освен притегля внимание върху изкуството на Винсент, само че му печели и фенове. Следват голям брой изложения. Митът Винсент Ван Гог стартира да се случва. За което не дребна заслуга има младата вдовица на Тео. Само на 28 години Йохана се впуска в преписка с галеристи и търговци на изкуство в цяла Европа. Особено елементарно пробива в Германия. Там умели журналисти осъзнават, че холандският художник има всичко, което е нужно, с цел да задоволи упованията за избавител на прага на 20-ти век. С изявления за живота и творчеството му печелят популярност и веществен триумф. Митът за гения-мъченик разпалва въображението на съвременниците. Особено в средите на изкуството, само че и надалеч отвън тях. Обществеността счита, че е разкрила воин, който ѝ се коства да е надмогнал хомота на живота. Да е надмогнал диктата на суетата. Култът към Ван Гог става фетиш към непостижимата креативна независимост.
Изложби на ван Гог в Германия 1901 -1914 година
Този фетиш не стихва и до наши дни. Едва ли изкуството помни по-митичен художник. Филми, книги и изложения поддържат легендата за неразбрания талант, живеещ на границата с лудостта. Този облик в началото се извайва към 1900 година - най-много в Германия. Основно посредством книгите на рецензия Юлиус Майер-Грефе, който е и търговец на изкуство. Майер-Грефе научава за ван Гог от текстове, оповестени във Франция приживе или малко след гибелта му. Осъзнава находката си. За пръв път загатва холандския художник в своя публикация от 1898 година През 1904 година му отделя цяла глава в книгата си " История на модерното изкуство ". Няколко години по-късно написа биографичния разказ " Винсент ", който, след няколко издания е преименуван " Роман за търсача на Бог ". В комбинация от обстоятелства и нереалност Майер-Грефе стилизира холандския художник като гений-мъченик, деятел на изкуството, пожертвал се по образеца на Христос. Легендата покачва цените за произведения на Ван Гог. Майер-Грефе печели двойно – от книгите си по тематиката, които са станали шлагер, както и от експертни оценки.
Винсент ван Гог „ Жителка на Арл “, 1888 година
Преди две години и половина франкфуртският музей Щедел заложи на тематиката, представяйки изложбата „ Making Van Gogh – Geschichte einer deutschen Liebe / Как Ван Гог се трансформира в това, което е – история на една немска обич “. За последните две десетилетия бе най-мащабното показване на холандския занаятчия в немскоезична Европа. Кураторството бе поверено на опитните изкуствоведи доктор Александър Айлинг, началник на секцията съвременно изкуство в „ Щедел “, и доктор Феликс Кремер, шеф на музея „ Кунстпаласт “ в Дюселдорф. Те оповестиха, че нямат за цел да репликират стотиците поклоннически изложения, постоянно редени в музеите по света. Вместо това сложиха акцент върху възникването на мита Ван Гог. Във фокуса на изложбата надлежно бяха критици, галеристи, колекционери и шефове на музеи, които първи – още в интервала 1900 – 1914 година - постановат Ван Гог в Германия. Показани бяха и произведения на немски художници – например на групата „ Die Brücke/(Мостът) “ от Дрезден и „ Der Blaue Reiter/Синият конник “ от Мюнхен, които Ван Гог въодушевява за поредна гражданска война в изкуството. Само 15 година след гибелта си холандецът е в основата на повратен миг в модерното немско изкуство. Като предтеча на експресионизма става един от основателите на класическата модерност. През 1910 година дрезденският журналист Фридрих Авенариус написа: " Ван Гог е мъртъв, само че живи са вангогците. И какъв брой са витални единствено! Навсякъде вангогство. " В диалога ми с Феликс Кремер за концепцията на изложбата получих от него следното разяснение: „ Без Ван Гог историята на немското изкуство през 20 в. щеше да има радикално друго развиване. Групите художници „ Die Brücke “ и „ Der Blaue Reiter “ почерпиха ентусиазъм главно от картините на Ван Гог. Целта на изложбата е да покажем тази връзка и изобщо основополагащото значение на Ван Гог за модерното изкуство в Германия. “
Винсент ван Гог „ Огюстин Ролен “, 1889 година
Паула Модерзон-Бекер „ Старица от подслон със стъклено кълбо и мак “, 1907 година
Алексей декор Явленски „ Картина на момиче “, 1909 година
Историята на изкуството е развой на взаимно въздействие и осмисляне. На заместничество и наследодаване. На постоянно търсене на по-добри способи за постигане и обрисуване на значителното. Самият ван Гог в търсене на своя жанр минава през разнообразни въздействия, маркиращи стилови интервали в творчеството му. Отначало рисува реалистично - с рембрандски, земни цветове. След 1886 година в Париж се среща с техниките на импресионизма и поантилизма. Започва да опитва с контрасти от комплементарни цветове: оранжево-синьо, жълто-виолетово, червено-зелено. Стилът му се трансформира. Палитрата изсветлява. Става по-цветна. В картините му от време на време проличават и смесени въздействия - от импресионизъм и поантилизъм, през японско изкуство, до марсилския художник Адолф Монтичели, чийто платна се отличават с наслоение на боите. Известно време, повлиян от японски техники и плоската комбинация на Пол Гоген, рисува и в жанр клоазонизъм. Когато през 1888 година се мести в Прованс, открива искрящите цветове на юга. Това дефинитивно му оказва помощ да реализира виталната цветност от зрелия си интервал. Пулсиращи цветни линии са „ непокътнатата му марка “. В приложения автопортрет употребява цветови техники, присъщи за неоимпресионизма. Фонът е поантилистично построен - с точици. Лицето е рисувано с деликатно нанесени по-дълги линии.
Винсент ван Гог „ Автопортрет “, 1887 година Неведоми са пътищата а съдбата…! С течение на времето култът към Ван Гог прераства в пазарна нервност. Цените на картините експлодират. На 15.05.1990 година портретът на доктор Гаше, който художникът рисува малко преди гибелта си, е продаден в Ню Йорк от аукционната къща „ Кристис /Christie’s “ за сумата от $82.5 млн. (днес към $161.4 млн.). Към оня миг това е най-скъпата картина на всички времена. Постигнатата цена е не просто рекордна. Тя е с цели $30 млн. по-висока от предходния връх. Каква подигравка! Приживе Ван Гог не продава съвсем нищо. Въпреки че като младеж четири години е обучаван в Goupil & Cie - по това време една от най-известните галерии в Европа - за … търговец на изкуство. Брат му Тео доближава до служба шеф на един от филиалите ѝ. И той като галерист на Винсент не съумява да наложи картините на брат си даже в галерията, която ръководи. Прекалено революционен е стилът за усета на тогавашната аудитория. Винсент ван Гог живее и умира в мизерия.
Винсент ван Гог „ Портрет на лекар Гаше “, 1890 година
" Сега работя по портет на доктор Гаше “, написа ван Гог до Гоген малко преди гибелта си. „ Лицето му има тъжното изражение на нашето време. “ Интересна е историята на този портрет. Още през 1911 година музеят „ Щедел “ го купува. Тогавашният шеф осъзнава цената на творбата. Стилистично тя е на границата сред изкуството на 19 в. и класическата модерност. През 1937 година обаче портретът на доктор Гаше става жертва на варварска акция на нацистите. Творби на модерни художници, не последващи баналната хармония на академизма, са оповестени за „ дегенерирало изкуство/Entartete Kunst “. Стотици скъпи художествени творби са конфискувани. Някои от тях са разпродадени в чужбина, други унищожени. По разпореждане на Гьобелс нацистки служители изнасят портрета на доктор Гаше от музея „ Щедел “. Продават го в чужбина. С това музеят губи едно от най-ценните си притежания. А през днешния ден може би и най-скъпото. По време на изложбата празна рамка на изчезналата картина припомня за непрежалимата загуба…
-------------------------------
Иво Алексиев е самостоятелен журналист. Широката вероятност слага над теснозрението на тясната специализация.
Следва в Съединени американски щати философия, история и стопанска система в основания от Томас Джефърсън лицей Алигени колидж. Завършва стопанска система в университета Георг Аугуст в гр. Гьотинген, Германия, където учи също по този начин философия и политология.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ