Поспри, ще се задавиш с оправдания!
Прелюбодействаш с думите, а в постскриптум оставяш дихание, с което караш всяка писмен знак да потръпва. От безсмислие и жестока голота. Не ми ли вярваш?
Думите са толкоз ужасени, когато ги използваш, че към този момент не ти служат.
Излизат през устата ти, като през първата врата, която зърнат, с цел да си тръгнат от теб.
Сами схванаха, че са жалки пешки в слабата ти игра на шах. И на превземки. Даваш им празни очаквания, че в миналото ще бъдат значими.
Но думите ти не значат нищо.
– Това са просто думи – казваш – А аз съм просто човек.
Грешка. Ако бяха просто думи, ти нямаше да си човек. И в случай че не държиш на думата си, ти самият не значиш нищо. Смешно, нали?
Поспри, ще се задавиш с оправдания!
– Съжалявам.
Не я осквернявай.
– Обещавам…
И тази. Замълчи за минута. В памет на мъртвите думи, които невъзмутимо убиваш. С неистини като прострелни рани. С отровно безгрижие.
Погреби ги надълбоко и не ги изричай повече.
Боли ме да слушам… труп.
създател: Надежда Динева
