Излезе вярно, че Турция е нашата родина
Председателят на Движение за права и свободи Мустафа Карадайъ се сконфузи, че е изплюл камъчето пред турския президент Реджеп Ердоган. Завалията споделил, че Турция е неговата татковина, а след това се поправи, че я счита за прародина, въпреки тя да съществува едвам от стотина години като приемник на друга страна - Османската империя. За Карадайъ няма за какво да се чудим, че сърцето му приказва едно, а разсъдъкът - друго. Но същото се отнася и до водачите на останалите " систематични партии " от по-предишния парламент. В момента медиите усещат последствията от единомислещото гласоподаване малко преди Коледа на ремонти в Закона за радиото и малкия екран (ЗРТ), които възродиха най-унизителния за българите неписан османски закон " диш хакъ ".
Когато депутатите гласоподават, без да се разделят на ръководещи и съпротива, най-вероятно става дума за посягане над свободата на словото. Така минаха всички законодателни инициативи на фантомния народен представител от " опозицията " Делян Пеевски, който не виждаше проблеми като медиен магнат да обслужва ръководещите. Всяка партия се бори за власт и знае, че щом се докопа до нея, ще се усеща по-комфортно, в случай че завари медиите с окачен оглавник. Това е наследство, което си предават без стеснение.
Детската фантазия на всички партии
е да управляват всички медии, когато станат управляващи. Досега управляващите можеха да ръководят единствено държавните медии и медиите, които се лицензират от тях. Това ставаше директно от Народното събрание (спрямо БТА) и непряко посредством Съвета за електронни медии и Комисията за контролиране на известията (спрямо радио и телевизионните оператори). Но посредством тях страната не доближаваше до вестниците и разните уеб сайтове. Тя имаше остра потребност да удължи ръцете си, тъй като вестниците, които по принцип не се лицензират, започнаха да си връщат известността след тежката рецесия на хартиените си издания, като се трансфораха в мултимедии в интернет. От години се търсеше метод по какъв начин да ги оплете в паяжината си, само че по този начин, че паякът да придобие по-невидим за обществото вид. Следвайки неговата тактика, властта се нуждаеше от прикритие и го откри в признатата през 2018 година Директива на Европейски Съюз от 14 ноември 2018 година за изменение на Директивата от 2010 година за аудио-визуалните медийни услуги. По-старата инструкция категорично посочваше, че не се отнася до електронните вестници, а по-новата се опря на практиката на Съда на Европейски Съюз, който през 2015 година се произнесе по австрийско дело със мнение, че когато електронните издания имат видеосегмент, той влиза в конкуренция с малките екрани. Следователно попада в обсега на директивата за аудио-визуалните медийни услуги.
Тъй като в днешно време мултимедиите в интернет могат да излъчват по едно и също време текстове, движещи се облици и тон, съчетават техническите благоприятни условия на обичайните медии в едно. Това е малката врата, където ръководещите видяха
златен късмет да натикан крайник,
с цел да стартират да се разпореждат като надзиратели на всички медии. Самата инструкция не им дава такива изключителни компетенции, тъй като смисълът на всяка инструкция е да бъде обща тенденция, която да се трансформира в съответни правила посредством транспонирането й в националното законодателство. Това обаче отваря шир и за извратено пояснение, каквото нееднократно е проявявано от българските законодатели, когато са употребявали за заслон европейските документи във връзка с медиите.
Такъв бе казусът с изменението на Закона за отбрана на персоналните данни въз основа на Общия правилник на Европейски Съюз от 2016 година за отбрана на персоналните данни. Въпреки че регламентите за разлика от директивите са директно използвани в националните правни системи, нашите депутати го дописаха под предлог да осъвременят съществуващия народен закон и прибавиха 10 индикатора, по които да надзирават медиите през Комисията за отбрана на персоналните данни. Гласуваха й право да ги санкционира с санкции до 20 млн. евро. По този метод сътвориха цензурен орган, накичен в европейски одежди. Номерът не мина, тъй като след разразилия се скандал Конституционният съд анулира законодателното недоносче през ноември 2019 година
За да не повторят тази неточност,
депутатите преносиха идната си цензурска рожба
Те трябваше да транспонират до 19 септември 2020 г. Директивата от 2018 година за аудио-визуалните медийни услуги, само че дълго се помайваха, без да обяснят за какво. Сформираха три работни групи към Народното събрание и Министерството на културата, които имаха за цел да основават усещането за необятно ангажиране на експерти, каквото в действителност нямаше. Поправките в Закон за радиото и телевизията минаха в Народното събрание през ноември 2020 година небрежно на първо четене, като депутатите се оправдаха с изпуснатия период, а по-късно бяха гласувани още веднъж единомислещо и без диспути на второ четене, с цел да бъдат оповестени на 22 декември 2020 година в " Държавен вестник ", тъкмо преди Коледа.
Самата инструкция не е неприятна, тъй като изисква и в предаванията по поръчка (в интернет), както и в малките екрани и радиото (т.нар. линейни предавания) да не се предизвиква тероризъм, да не се разпалва език на омразата, да се демонстрира грижа за децата, да се контролира рекламата, ориентирана към нездравословни привички. Всичко това го има в Закон за радиото и телевизията, има го и в Етичния кодекс на българските медии от 2004 година, подписан от стотици издания (много повече от обхванатите в обсега на ЗРТ). Те самите непринудено са се натоварили с това обвързване според правилата на саморегулацията. Държавата обаче има потребност от регулация и по тази причина се стреми да дублира саморегулацията посредством свръхрегулация. Така тя задейства автоцензурата, която е по-всеобхватна даже от директната цензура.
Резултатът е, че Съвет за електронни медии стартира да изпраща писма на електронните медии да се записват в неговия обществен указател, с цел да получат уверение за регистриране. Не го ли сторят, са застрашени с санкция от 2000 до 5000 лева, като при наново нарушаване имуществената глоба е в двоен размер. Но това не е неволя. В крайна сметка медиите са обществени и няма проблем да се запишат в който и да е обществен указател. Такъв прочее към този момент съществува към Министерството на културата според Закона за наложително складиране на печатни и други творби. Проблемът е в друго. Поправката вменява на интернет изданията да заплащат
" годишна такса за контрол ",
в незнаен размер. Тъй като Съвет за електронни медии няма задоволително огромен щат да следи наличието на стотици и хиляди електронни медии, страната е измислила издръжката им да се поеме от самите издания като " такса за надзираване ". Ето това е османският " диш хакъ " - зъбен налог, плащан от домакина, че " правоверният " си е хабил зъбите с неговата " гяурска " (друговерска) храна. Съвет за електронни медии ще гризе кокалите на медиите, а те ще му заплащат, че си хаби зъбите поради тях, с цел да устоят неговия в допълнение раздуван щат. Освен това въобще не е ясно по какви критерии ще бъде осъществяван надзорът и какво ще следва от него. Което отваря необятно вратата за цензура.
- напълно нов Закон за радиото и малкия екран (който прочее сега се състои от 60 кръпки) и нов Съвет за електронни медии със наложителна социална квота в него. Информацията е публично благо и не трябва да се оставя на политически зурли да ровят в него.
Когато депутатите гласоподават, без да се разделят на ръководещи и съпротива, най-вероятно става дума за посягане над свободата на словото. Така минаха всички законодателни инициативи на фантомния народен представител от " опозицията " Делян Пеевски, който не виждаше проблеми като медиен магнат да обслужва ръководещите. Всяка партия се бори за власт и знае, че щом се докопа до нея, ще се усеща по-комфортно, в случай че завари медиите с окачен оглавник. Това е наследство, което си предават без стеснение.
Детската фантазия на всички партии
е да управляват всички медии, когато станат управляващи. Досега управляващите можеха да ръководят единствено държавните медии и медиите, които се лицензират от тях. Това ставаше директно от Народното събрание (спрямо БТА) и непряко посредством Съвета за електронни медии и Комисията за контролиране на известията (спрямо радио и телевизионните оператори). Но посредством тях страната не доближаваше до вестниците и разните уеб сайтове. Тя имаше остра потребност да удължи ръцете си, тъй като вестниците, които по принцип не се лицензират, започнаха да си връщат известността след тежката рецесия на хартиените си издания, като се трансфораха в мултимедии в интернет. От години се търсеше метод по какъв начин да ги оплете в паяжината си, само че по този начин, че паякът да придобие по-невидим за обществото вид. Следвайки неговата тактика, властта се нуждаеше от прикритие и го откри в признатата през 2018 година Директива на Европейски Съюз от 14 ноември 2018 година за изменение на Директивата от 2010 година за аудио-визуалните медийни услуги. По-старата инструкция категорично посочваше, че не се отнася до електронните вестници, а по-новата се опря на практиката на Съда на Европейски Съюз, който през 2015 година се произнесе по австрийско дело със мнение, че когато електронните издания имат видеосегмент, той влиза в конкуренция с малките екрани. Следователно попада в обсега на директивата за аудио-визуалните медийни услуги.
Тъй като в днешно време мултимедиите в интернет могат да излъчват по едно и също време текстове, движещи се облици и тон, съчетават техническите благоприятни условия на обичайните медии в едно. Това е малката врата, където ръководещите видяха
златен късмет да натикан крайник,
с цел да стартират да се разпореждат като надзиратели на всички медии. Самата инструкция не им дава такива изключителни компетенции, тъй като смисълът на всяка инструкция е да бъде обща тенденция, която да се трансформира в съответни правила посредством транспонирането й в националното законодателство. Това обаче отваря шир и за извратено пояснение, каквото нееднократно е проявявано от българските законодатели, когато са употребявали за заслон европейските документи във връзка с медиите.
Такъв бе казусът с изменението на Закона за отбрана на персоналните данни въз основа на Общия правилник на Европейски Съюз от 2016 година за отбрана на персоналните данни. Въпреки че регламентите за разлика от директивите са директно използвани в националните правни системи, нашите депутати го дописаха под предлог да осъвременят съществуващия народен закон и прибавиха 10 индикатора, по които да надзирават медиите през Комисията за отбрана на персоналните данни. Гласуваха й право да ги санкционира с санкции до 20 млн. евро. По този метод сътвориха цензурен орган, накичен в европейски одежди. Номерът не мина, тъй като след разразилия се скандал Конституционният съд анулира законодателното недоносче през ноември 2019 година
За да не повторят тази неточност,
депутатите преносиха идната си цензурска рожба
Те трябваше да транспонират до 19 септември 2020 г. Директивата от 2018 година за аудио-визуалните медийни услуги, само че дълго се помайваха, без да обяснят за какво. Сформираха три работни групи към Народното събрание и Министерството на културата, които имаха за цел да основават усещането за необятно ангажиране на експерти, каквото в действителност нямаше. Поправките в Закон за радиото и телевизията минаха в Народното събрание през ноември 2020 година небрежно на първо четене, като депутатите се оправдаха с изпуснатия период, а по-късно бяха гласувани още веднъж единомислещо и без диспути на второ четене, с цел да бъдат оповестени на 22 декември 2020 година в " Държавен вестник ", тъкмо преди Коледа.
Самата инструкция не е неприятна, тъй като изисква и в предаванията по поръчка (в интернет), както и в малките екрани и радиото (т.нар. линейни предавания) да не се предизвиква тероризъм, да не се разпалва език на омразата, да се демонстрира грижа за децата, да се контролира рекламата, ориентирана към нездравословни привички. Всичко това го има в Закон за радиото и телевизията, има го и в Етичния кодекс на българските медии от 2004 година, подписан от стотици издания (много повече от обхванатите в обсега на ЗРТ). Те самите непринудено са се натоварили с това обвързване според правилата на саморегулацията. Държавата обаче има потребност от регулация и по тази причина се стреми да дублира саморегулацията посредством свръхрегулация. Така тя задейства автоцензурата, която е по-всеобхватна даже от директната цензура.
Резултатът е, че Съвет за електронни медии стартира да изпраща писма на електронните медии да се записват в неговия обществен указател, с цел да получат уверение за регистриране. Не го ли сторят, са застрашени с санкция от 2000 до 5000 лева, като при наново нарушаване имуществената глоба е в двоен размер. Но това не е неволя. В крайна сметка медиите са обществени и няма проблем да се запишат в който и да е обществен указател. Такъв прочее към този момент съществува към Министерството на културата според Закона за наложително складиране на печатни и други творби. Проблемът е в друго. Поправката вменява на интернет изданията да заплащат
" годишна такса за контрол ",
в незнаен размер. Тъй като Съвет за електронни медии няма задоволително огромен щат да следи наличието на стотици и хиляди електронни медии, страната е измислила издръжката им да се поеме от самите издания като " такса за надзираване ". Ето това е османският " диш хакъ " - зъбен налог, плащан от домакина, че " правоверният " си е хабил зъбите с неговата " гяурска " (друговерска) храна. Съвет за електронни медии ще гризе кокалите на медиите, а те ще му заплащат, че си хаби зъбите поради тях, с цел да устоят неговия в допълнение раздуван щат. Освен това въобще не е ясно по какви критерии ще бъде осъществяван надзорът и какво ще следва от него. Което отваря необятно вратата за цензура.
- напълно нов Закон за радиото и малкия екран (който прочее сега се състои от 60 кръпки) и нов Съвет за електронни медии със наложителна социална квота в него. Информацията е публично благо и не трябва да се оставя на политически зурли да ровят в него.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ