Преди няколко години млада австралийка дойде при мен в манастира

Преди няколко години млада австралийка пристигна при мен в манастира в Пърт. Хората постоянно търсят съвета на монасите, може би тъй като имат сметка от нас — нали в никакъв случай не вземаме пари. Жената се измъчваше от възприятие за виновност. Около половин година преди този момент тя работела в отдалечена миньорска общественост в северната част на Западна Австралия. Работели крепко и парите били положителни, само че нямали особени занимания. Ето за какво един неделен следобяд тя предложила на най-хубавата си другарка и нейното гадже да отидат с колата отвън града. На никого от двамата не му се ходело, само че защото сама нямало да й е прелестно, дамата ги увещавала, упорствала и не ги оставила на мира, до момента в който не се предали.
Разходката приключила с злополука — колата се преобърнала на някакъв черен път. Приятелката й починала, момчето останало парализирано. Идеята за пътуването била на младата жена, а тя не получила и драскотина.
С изпълнен с болежка взор тя ми сподели:
— Ако не ги бях принудила да тръгнат, тя щеше да е жива, а той щеше да се движи. Не трябваше да ги карам. Чувствам се извънредно. Чувствам се толкоз отговорна.
Първата мисъл, която ми мина през главата, бе да я успокоя, да й кажа, че не е отговорна. Тя не бе възнамерявала злополуката. Не бе имала желание да аргументи нищо неприятно на приятелите си. Такива неща се случват. Трябваше да не помни за това. Да не се усеща отговорна. В идващия миг обаче ми хрумна: „ Сигурен съм, че това го е чувала и преди, най-малко 100 пъти, и очевидно не е подействало “. Затова направих пауза, вгледах се по-дълбоко в обстановката и й споделих, че с право се усеща отговорна.
Изражението й се промени от печално на ненадейно, от ненадейно — на облекчено. За пръв път чуваше това: че би трябвало да се усеща отговорна. Предположението ми се оказа вярно. Жената се усещаше отговорна за това, че се усеща отговорна. Чувстваше се отговорна, а всички й споделяха, че не би трябвало. Изпитваше „ двойна виновност “ — поради злополуката и поради това, че се усеща отговорна. Така действа комплицираният човешки разум.
Едва когато се справихме с първия слой виновност и установихме, че е изцяло обикновено да се усеща по този начин, можехме да продължим със идващия стадий на решението: Какво може да се направи по въпроса?
Една мъдра будистка сентенция споделя: „ Вместо да се оплакваш от тъмното, по-добре възпламени свещ “.
Винаги можем да създадем нещо, вместо да се разстройваме — даже в случай че това е просто да поседим спокойно и безшумно, без да се оплакваме.
Да се чувстваш отговорен е нещо напълно друго от разкаянието. В нашата просвета „ отговорен “ е присъда, която след дълго обсъждане съдията постановява с удар на чукчето в правосъдната зала. А в случай че никой различен не ни санкционира, ще се постараем да се самонакажем по един или различен метод. Вината е наказване надълбоко в душeвността ни.
Жената имаше потребност от самоналожено наказване, което да я освободи от възприятието за виновност. Щеше да е безсмислено да й споделям, че би трябвало да не помни и да продължи да живее; по тази причина й предложих да работи на доброволни начала в рехабилитационното поделение на локалната болница, с цел да оказва помощ на жертвите на пътни произшествия. Според мен възприятието за виновност последователно щеше да се заличи от хубавичко работа там и също така, както нормално се случва при доброволческата работа, тя самата щеше да получи голяма помощ от тези, на които помагаше.

Из "Отвори сърцето си ",

Аджам Брам