Един ден желанието ще си отиде - и към вещите, и към хората
Преди доста години, когато към момента беше жива моята баба, един ден тя сподели на мен и мама, до момента в който слагахме нови щори за Великден, нещо, което запомних вечно.
Щорите бяха за тези времена някаква нова мода, изобретение: с асиметрични ресни, пискюли, и всевъзможни други джаджи… а не желаеха и не желаеха да се закрепят.
Падаха ни непрекъснато на главите… ние се ядосвахме, ругаехме, качвахме се, слизахме, още веднъж се захващахме за работа…
– Съвсем до наскоро аз бих скачала до тавана, в случай че ми се появяха такива щори, – рече баба, – а в този момент нито зрънце желание… То си отива, момичета… желанието си отива. За всичко. И към нещата, и към хората…
Правете всичко, стига да имате предпочитание за това.
Пръскайте пари за нелепости – не се скъпете!
Глупостите постоянно подаряват наслада, а трупането – не. За къде пестите? За погребението? Все още никой непогребан не са оставили…
Радвайте се, до момента в който има радост… Обичайте, до момента в който ви се иска…
Настъпва време, когато даже и топлината на различен човек не ви се иска… Нищо към този момент не ви се иска…
Вероятно природата прави това, с цел да сме по-спокойни, когато си тръгнем от този свят, без да се вкопчваме нито в нелепости като движимости, нито в хора…
Ето, и аз към този момент съм подготвена да си тръгна… А в случай че в този момент можех да се върна на вашите години, то бих живяла за мига и бих се радвала на всяко свое желание…
Баба от дълго време я няма. А аз пребивавам тъкмо по този начин: за деня, за момента и се веселя на всяко свое предпочитание.
Автор: Лиля Град
