Безпричинната доброта
Преди години прочетох романа на Ъруин Шоу „ Хляб по водите “ и там – знаменателното библейско обръщение: „ Пущай хляба си по водите, тъй като след доста дни отново ще го намериш “. То стана за мен синоним на безпричинната добрина. Нейният хубав и бездънен смисъл е точно в това - правиш положително, без да очакваш нищо отсреща. То отплува в незнайното, само че по извечния честен закон, че всичко рано или късно се връща, и сторената доброта някой ден ще те откри. Или може би ни се желае да е по този начин.
Харесва ми изразът „ безпричинна добрина “ – сторена ей така от нищото и за нищо, без каквито и да са подсъзнателни сметки. Макар че, не рядко и в сякаш най-безкористната ни постъпка има мъничко нарцисизъм. Или вяра да получим „ компенсация “. Помагаме на падналия на улицата човек, само че надълбоко в нас проблясва мисъл – нека да има кой да помогне и на мен, в случай че изпадна в миналото в сходна обстановка. Навремето, когато всеки наследник ставаше боец, постоянно родители вземаха на стоп непознати войничета и си признаваха чистосърдечно – нека и моето дете, когато е на път, да получи такава помощ от чужд.
В най-чистия си тип безпричинната добрина е плисък от крилата на оня паднал ангел, само че въпреки всичко ангел, който живее във всеки от нас. Банална истина е, че ние хората в множеството случаи не сме нито грешници, нито светци. Доброто и злото съжителстват у нас къде по-мирно, къде по-драматично и ту едното, ту другото взема превес.
Тъжно е, че положителният човек нормално минава за малоумен или слаб. Той е уязвим. Хитреци и измамници злоупотребяват с добротата му и даже са перверзно горди от това. Вярно е и противоположното - постоянно слабохарактерността минава за добрина. А същински положителното изисква и храброст – то е деяние против общоприетото еснафско държание, което е най-често на правилото „ don't disturb “ /англ. не ме безпокойте/, „ не ми разваляйте мъничкия персонален безгрижен “.
Безпричинната добрина е ентусиазъм, ентусиазъм. Тя е помощ, непоискана и непредизвикана. Постъпваш по този начин, тъй като ти се желае, по този начин го чувстваш. Тя е усмивката измежду и макар множеството смръщените лица. Тя е в дребни, ежедневни дребни положителни действия към човек, който виждаш за пръв път и в никакъв случай повече няма да срещнеш – да го упътиш; да преведеш беззащитен през кръстовището-лудница; да пропуснеш на опашката бързащия, когато ти не търчиш за никъде; да погалиш дете; да се затичаш след чужд, не запомнил нещо свое на пейката; даже да купиш закуска на омърляния скитник. Всъщност, като изтупаме рекламния и най-много стилния прахуляк от така наречен „ висящи кафета “ и прочие „ висящи “ материални богатства – ето, те са добър образец за безпричинна добрина.
Наградата е в тихата и светла наслада, която остава вътре в теб. И толкова. Хлябът е пуснат по водата. Тя го отнася там, където имат потребност. Светът е станал малко по-уютно и човечно място. Уж единствено за момент, а в действителност за доста такива мигове, в които други непознати там някъде са пуснали хляба и той се е понесъл накъдето би трябвало.
Харесва ми изразът „ безпричинна добрина “ – сторена ей така от нищото и за нищо, без каквито и да са подсъзнателни сметки. Макар че, не рядко и в сякаш най-безкористната ни постъпка има мъничко нарцисизъм. Или вяра да получим „ компенсация “. Помагаме на падналия на улицата човек, само че надълбоко в нас проблясва мисъл – нека да има кой да помогне и на мен, в случай че изпадна в миналото в сходна обстановка. Навремето, когато всеки наследник ставаше боец, постоянно родители вземаха на стоп непознати войничета и си признаваха чистосърдечно – нека и моето дете, когато е на път, да получи такава помощ от чужд.
В най-чистия си тип безпричинната добрина е плисък от крилата на оня паднал ангел, само че въпреки всичко ангел, който живее във всеки от нас. Банална истина е, че ние хората в множеството случаи не сме нито грешници, нито светци. Доброто и злото съжителстват у нас къде по-мирно, къде по-драматично и ту едното, ту другото взема превес.
Тъжно е, че положителният човек нормално минава за малоумен или слаб. Той е уязвим. Хитреци и измамници злоупотребяват с добротата му и даже са перверзно горди от това. Вярно е и противоположното - постоянно слабохарактерността минава за добрина. А същински положителното изисква и храброст – то е деяние против общоприетото еснафско държание, което е най-често на правилото „ don't disturb “ /англ. не ме безпокойте/, „ не ми разваляйте мъничкия персонален безгрижен “.
Безпричинната добрина е ентусиазъм, ентусиазъм. Тя е помощ, непоискана и непредизвикана. Постъпваш по този начин, тъй като ти се желае, по този начин го чувстваш. Тя е усмивката измежду и макар множеството смръщените лица. Тя е в дребни, ежедневни дребни положителни действия към човек, който виждаш за пръв път и в никакъв случай повече няма да срещнеш – да го упътиш; да преведеш беззащитен през кръстовището-лудница; да пропуснеш на опашката бързащия, когато ти не търчиш за никъде; да погалиш дете; да се затичаш след чужд, не запомнил нещо свое на пейката; даже да купиш закуска на омърляния скитник. Всъщност, като изтупаме рекламния и най-много стилния прахуляк от така наречен „ висящи кафета “ и прочие „ висящи “ материални богатства – ето, те са добър образец за безпричинна добрина.
Наградата е в тихата и светла наслада, която остава вътре в теб. И толкова. Хлябът е пуснат по водата. Тя го отнася там, където имат потребност. Светът е станал малко по-уютно и човечно място. Уж единствено за момент, а в действителност за доста такива мигове, в които други непознати там някъде са пуснали хляба и той се е понесъл накъдето би трябвало.
Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ