Избирателите предупредиха за последно политиците
Преди много години, когато гласоподавателите, отиващи до урните, започнаха осезаемо да понижават, мнозина твърдяха, че това се случва, тъй като българите са заживели по-добре. Нещата в страната вървят, политиката се възстановява, хората не се вълнуват от идеологии и по тази причина по-малко гласоподават – по този начин се говореше. Е, в този момент страната изпада от рецесия в рецесия, политиката се трансформира в зверилник, а жителите се интересуват от изборите по-малко от всеки път. Така че тази догадка не устоя.
Ето какви са сухите обстоятелства. На парламентарните избори през 2009 година – последните за първото десетилетие на века – гласоподаваха 60.20 % от гласоподавателите. На вотовете през идващите 10 години интензивността се движеше към 50 на 100: през 2013 година – 51.33 процента; през 2014 година – 48.66 %, а през 2017 година – 54.07 %. Изглеждаше, че трайно ще се задържим към такива стойности. Това като че ли се удостовери на първите избори за депутати за тази година на 4 април, когато гласоподаваха 50.61 %.
На втория избор на 11 юли обаче пристигна огромната изненада – гласоподавателите се смъкнаха до 42.19 %. А след изборите на 14 ноември, когато участваха единствено 40.23 на 100, стартира да се обрисува наклонност – към 60 % от българите не желаят да гласоподават. Това се повтори даже на президентските избори, от които нормално чакаме по-широко присъединяване – нали разрешават на жителите да изберат съответен претендент, а не партиен анонимник.
Защо се получава по този начин? Може би поради коронавирус?
Изборите са огромни обществени инициативи. В подготовката и провеждането им вземат участие доста хора – гласоподаватели, претенденти, уредници, наблюдаващи. А вирусът плъзва елементарно на всички места, където има скупчвания. Нормално е човек да се тревожи, че би трябвало да се реди на опашка в затворено място, до момента в който към него кихат и кашлят. Не това обаче е повода българите да не вървят до секциите. Ако има нещо, което твърдо доказахме, откогато се развихри коронавирус, това е, че не ни пука от инфекцията. Много от българите живеят по този начин, като че ли заболяването не съществува (а мнозина дори уверено го твърдят). Тогава за какво да се тормозят, че могат да прихванат нещо в секцията?
Ако коронавирус не възпира гласоподавателите, тогава може би го вършат машините?
Тук към този момент напипваме нещо. Всички познаваме хора, които се отхвърлиха да гласоподават от боязън, че няма да се оправят. Проблемът е сериозен. Наскоро излезе отчет на Европейската комисия, съгласно който единствено един от трима българи има съществени цифрови умения. А незнанието поражда боязън от машините. Опитът демонстрира, че тази страхливост се преодолява елементарно. Трябва единствено човек да се опитва с устройството. За това обаче са нужни необятни и продължителни обучителни акции – задача, с която родните управляващи не се оправят добре.
Тук стигаме до нещо по-лошо. Притесненията на хората умишлено се експлоатираха от някои политици. Преди всичко от експремиера Бойко Борисов и партията му ГЕРБ. Направо е удивително каква мощна черна акция организираха някогашните ръководещи против машинния избор. Заплашваха ни, че колумбийци и венецуелци ще ни вършат изборите; че с укрити машини ще се отчетат стотици хиляди подправени гласове; че всякакви надълбоко законспирирани манипулатори ще вършат измами през софтуера на устройствата. Заговорническите схеми, с които Борисов и хората му заливаха публиката, бяха жестоко стъкмени, лишени от доказателства, а от време на време даже от логичност. На мнозина у нас обаче, така и така недоверчиво настроени към новата технология, тези тайни теорийки подействаха като прояснение. Дори и рационално мислещи хора, след цялата тази безумна олелия, си споделиха: „ Тука има нещо подозрително. ”
И никой не видя, че в седмицата след 14 ноември Борисов ненадейно замлъкна. Не оспори резултатите, не изиска анулиране на изборите, не се обади да каже, че съперниците ще изманипулират машините на балотажа за президент. Беше ясно какъв ще бъде идващият парламент и цялата патърдия, която подвигна към машинния избор, към този момент не му беше потребна. Щетата върху общественото доверие към изборите обаче беше нанесена. И тя е тежка, въобще да не се съмняваме в това.
Политическата отговорност за нежеланието на хората да гласоподават обаче
надалеч не се изчерпва с герберските спекулации.
За една година организирахме на три пъти парламентарни избори. Първият беше постоянен, т.е. изцяло оневинен. И вторият, и третият обаче бяха непотребни. Да бъде ясно – жителите не са глупави, нито неинформирани. Те доста добре видяха какво се случва сред политиците, от които се очакваше да сформират постоянно държавно управление и парламентарно болшинство. Видяха група арогантни, амбициозни и властолюбиви хора, подготвени с лека ръка да пожертват стабилността и ресурсите на страната в изискванията на огромна, многоизмерна рецесия. И това единствено тъй като не могат да се схванат кой да стои отпред на трапезата. Тези хора претендираха, че са виновни към обществото. Но изоставиха държавния транспортен съд да се люшка безотговорно в бурята, до момента в който натъкмят политическите си сметки.
Гражданите видяха това. И множеството от тях просто отхвърлиха да вземат участие в партийната игра. Даже появяването на следващите месии в лицето на Кирил Петков и Асен Василев не промени това. А групировката им се издигна на гребена на вълната, поддържана от отчаяли се поддръжници на другите обединения, не като притегли всеобщо нови гласоподаватели.
Бъдещето наподобява извънредно нестабилно и идващите избори, за всеобщо страдание, може да дойдат още следващата година. Ако рецесията продължи и политиците още веднъж се провалят, до секциите ще отидат единствено партийните водачи и шепа от най-закоравелите им поддръжници. При такова развиване българската политическа система е застрашена да остане без своята основа – гласоподавателите, които й дават демократична легитимност. Кой ще може да каже, че Народното събрание и държавното управление ръководят от името на суверена, в случай че са дали своят вот 30-ина %? А до какво може да докара сходна обстановка, напряко е плашещо да се замисли човек.
Ето какви са сухите обстоятелства. На парламентарните избори през 2009 година – последните за първото десетилетие на века – гласоподаваха 60.20 % от гласоподавателите. На вотовете през идващите 10 години интензивността се движеше към 50 на 100: през 2013 година – 51.33 процента; през 2014 година – 48.66 %, а през 2017 година – 54.07 %. Изглеждаше, че трайно ще се задържим към такива стойности. Това като че ли се удостовери на първите избори за депутати за тази година на 4 април, когато гласоподаваха 50.61 %.
На втория избор на 11 юли обаче пристигна огромната изненада – гласоподавателите се смъкнаха до 42.19 %. А след изборите на 14 ноември, когато участваха единствено 40.23 на 100, стартира да се обрисува наклонност – към 60 % от българите не желаят да гласоподават. Това се повтори даже на президентските избори, от които нормално чакаме по-широко присъединяване – нали разрешават на жителите да изберат съответен претендент, а не партиен анонимник.
Защо се получава по този начин? Може би поради коронавирус?
Изборите са огромни обществени инициативи. В подготовката и провеждането им вземат участие доста хора – гласоподаватели, претенденти, уредници, наблюдаващи. А вирусът плъзва елементарно на всички места, където има скупчвания. Нормално е човек да се тревожи, че би трябвало да се реди на опашка в затворено място, до момента в който към него кихат и кашлят. Не това обаче е повода българите да не вървят до секциите. Ако има нещо, което твърдо доказахме, откогато се развихри коронавирус, това е, че не ни пука от инфекцията. Много от българите живеят по този начин, като че ли заболяването не съществува (а мнозина дори уверено го твърдят). Тогава за какво да се тормозят, че могат да прихванат нещо в секцията?
Ако коронавирус не възпира гласоподавателите, тогава може би го вършат машините?
Тук към този момент напипваме нещо. Всички познаваме хора, които се отхвърлиха да гласоподават от боязън, че няма да се оправят. Проблемът е сериозен. Наскоро излезе отчет на Европейската комисия, съгласно който единствено един от трима българи има съществени цифрови умения. А незнанието поражда боязън от машините. Опитът демонстрира, че тази страхливост се преодолява елементарно. Трябва единствено човек да се опитва с устройството. За това обаче са нужни необятни и продължителни обучителни акции – задача, с която родните управляващи не се оправят добре.
Тук стигаме до нещо по-лошо. Притесненията на хората умишлено се експлоатираха от някои политици. Преди всичко от експремиера Бойко Борисов и партията му ГЕРБ. Направо е удивително каква мощна черна акция организираха някогашните ръководещи против машинния избор. Заплашваха ни, че колумбийци и венецуелци ще ни вършат изборите; че с укрити машини ще се отчетат стотици хиляди подправени гласове; че всякакви надълбоко законспирирани манипулатори ще вършат измами през софтуера на устройствата. Заговорническите схеми, с които Борисов и хората му заливаха публиката, бяха жестоко стъкмени, лишени от доказателства, а от време на време даже от логичност. На мнозина у нас обаче, така и така недоверчиво настроени към новата технология, тези тайни теорийки подействаха като прояснение. Дори и рационално мислещи хора, след цялата тази безумна олелия, си споделиха: „ Тука има нещо подозрително. ”
И никой не видя, че в седмицата след 14 ноември Борисов ненадейно замлъкна. Не оспори резултатите, не изиска анулиране на изборите, не се обади да каже, че съперниците ще изманипулират машините на балотажа за президент. Беше ясно какъв ще бъде идващият парламент и цялата патърдия, която подвигна към машинния избор, към този момент не му беше потребна. Щетата върху общественото доверие към изборите обаче беше нанесена. И тя е тежка, въобще да не се съмняваме в това.
Политическата отговорност за нежеланието на хората да гласоподават обаче
надалеч не се изчерпва с герберските спекулации.
За една година организирахме на три пъти парламентарни избори. Първият беше постоянен, т.е. изцяло оневинен. И вторият, и третият обаче бяха непотребни. Да бъде ясно – жителите не са глупави, нито неинформирани. Те доста добре видяха какво се случва сред политиците, от които се очакваше да сформират постоянно държавно управление и парламентарно болшинство. Видяха група арогантни, амбициозни и властолюбиви хора, подготвени с лека ръка да пожертват стабилността и ресурсите на страната в изискванията на огромна, многоизмерна рецесия. И това единствено тъй като не могат да се схванат кой да стои отпред на трапезата. Тези хора претендираха, че са виновни към обществото. Но изоставиха държавния транспортен съд да се люшка безотговорно в бурята, до момента в който натъкмят политическите си сметки.
Гражданите видяха това. И множеството от тях просто отхвърлиха да вземат участие в партийната игра. Даже появяването на следващите месии в лицето на Кирил Петков и Асен Василев не промени това. А групировката им се издигна на гребена на вълната, поддържана от отчаяли се поддръжници на другите обединения, не като притегли всеобщо нови гласоподаватели.
Бъдещето наподобява извънредно нестабилно и идващите избори, за всеобщо страдание, може да дойдат още следващата година. Ако рецесията продължи и политиците още веднъж се провалят, до секциите ще отидат единствено партийните водачи и шепа от най-закоравелите им поддръжници. При такова развиване българската политическа система е застрашена да остане без своята основа – гласоподавателите, които й дават демократична легитимност. Кой ще може да каже, че Народното събрание и държавното управление ръководят от името на суверена, в случай че са дали своят вот 30-ина %? А до какво може да докара сходна обстановка, напряко е плашещо да се замисли човек.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ