Откъс от Лимонов, Еманюел Карер
Преди да гръмнат Ана Политковская в асансьора на жилищната постройка, в която живее, на 7 октомври 2006 година, единствено хората със специфичен интерес към войните в Чечня знаеха името на тази смела журналистка, изявен критик на политиката на Владимир Путин. Веднага по-късно в западния свят тъжното ѝ и уверено лице се трансформира в икона на свободата на словото. По това време снимах документален филм в един дребен съветски град, постоянно пътувах до Русия, по тази причина незабавно щом се разнесе новината, едно списание ми предложи да взема първия аероплан за Москва. Мисията ми не беше да проверявам убийството на Политковская, а по-скоро да беседвам с хората, които я бяха познавали и обичали. Така прекарах една седмица в редакцията на „ Новая газета “, вестника, в който е била основен наблюдаващ, само че и в офисите на правозащитни асоциации и на комитети, основани от майки на бойци, убити или осакатени в Чечня. Тези офиси бяха дребни, едва осветени, оборудвани със остарели компютри. Активистите, които ме одобряваха в тях, също бяха нерядко възрастни и печално малобройни. Това беше един напълно дребен кръг от хора, в който всички се познават, аз също скоро се срещнах с всички, и този дребен кръг съставлява на процедура демократичната съпротива в Русия.
Освен няколко съветски другари, в Москва познавам различен дребен кръг, формиран от френски преселници, публицисти или предприемачи, и когато вечер им разказвах за визитите си денем, те се усмихваха с известно съчувствие – тези добродетелни демократи, за които им говорех, тези борци за правата на индивида, бяха, несъмнено, почтени за почитание, само че истината беше, че на никого не му пукаше за тях. Те водеха авансово изгубена борба в страна, където малко се интересуват от свободите, стига всеки да има правото да забогатява. Впрочем нищо не развеселяваше или, съгласно характера им, не дразнеше повече приятелите ми преселници от публикуваната измежду френската общност теза, че убийството на Политковская е било поръчано от Федералната работа за сигурност – политическата полиция, наричана по времето на Съветския съюз Комитет за Държавна сигурност (на СССР) – и повече или по-малко от самия Путин.
– Чакай малко – сподели ми Павел, френско-руски академични учител, преквалифицирал се в предприемач, – дай да не приказваме каквото ни пристигна мислено. Знаеш ли какво прочетох в „ Нувел Обсерватьор “, мисля? Било въпреки всичко необичайно, че Политковская е убита сякаш инцидентно на рождения ден на Путин. Уж инцидентно! Даваш ли си сметка какъв брой би трябвало да си тъп, с цел да напишеш черно на бяло това сякаш инцидентно? Представяш ли си сцената? Спешно свикано заседание във ФСС. Шефът споделя: момчета, раздвижете си мозъците. Наближава рожденият ден на Владимир Владимирович, би трябвало да му създадем подарък, който да му достави наслаждение. Някой да има предложение? Напрегнато мислене. После се чува глас: ами в случай че му донесем главата на Ана Политковская, тази досадница, която единствено го подлага на критика? Одобрителен шепот измежду присъстващите. Ами да, прелестна концепция! На работа, деца, имате картбланш. Извинявай, споделя Павел, само че тази сцена не я виждам. Освен в краен случай в някой съветски римейк на „ Стрелящи чичовци “. Не и в действителността. И знаеш ли какво? Действителността е това, което споделя Путин и което толкоз шокира добродетелните западни души: убийството на Ана Политковская и данданията, която се подвигна към него, предизвикват доста по-голяма щета на Кремъл, в сравнение с публикациите ѝ във вестничето, което никой не четеше.
Слушах Павел и приятелите му в прелестните жилища, които хора като тях наемат на астрономически цени в центъра на Москва, слушах ги по какъв начин пазят властта, като настояват, че първо, нещата можели да са хиляда пъти по-лоши, и второ, че руснаците били удовлетворени от управниците си, и следователно за какво би трябвало да бъдат назидавани? Но слушах и тъжните и измъчени дами, които по през целия ден ми разправяха истории за отвличания, нощно време, с коли без обозначителни знаци, за бойци, изтезавани не от врага, а от висшестоящите офицери, и основно, за случаи на отвод от правораздаване. Ето това все се повтаряше. Че полицията и армията са корумпирани, това е в реда на нещата. Че човешкият живот коства толкоз малко, такива са съветските обичаи. Но арогантността и бруталността на представителите на властта, когато елементарните жители рискуваха да им потърсят сметка, увереността им в личната безотговорност, ето това не понасяха нито войнишките майки, нито майките на децата, избити в учебното заведение в Беслан в Кавказ, нито околните на жертвите от атентата в театъра в Дубровка “.
Спомнете си, беше през октомври 2002 година. Всички малките екрани по света посочваха единствено това в продължение на три дни. Чеченските терористи бяха взели за заложници цялата аудитория в театъра по време на зрелище на мюзикъла „ Норд-Ост “. Без всевъзможни договаряния специфичните елементи позволиха казуса, като обгазиха, дружно с терористите, и заложниците им – неотстъпчивост, която президентът Путин горещо утвърди. Броят на цивилните жертви е противоречив, върти се към 100 и петдесет, а околните им са обявявани за съучастници на терористите, когато питат дали не е могло да се работи иначе и дали управляващите не би трябвало да се отнасят към тях и траура им с по-голямо почитание. Оттогава всяка година те се събират на възпоменателна гала, която полицията не смее намерено да забрани, само че която надзирава: все едно е протестен протест, в какъвто тя в действителност се трансформира. Бях там. На площада пред театъра имаше, бих споделил, двеста-триста души и към тях още толкоз от ОМОН, съветския еквивалент на нашите CRS2, като тях с каски, щитове и тежки палки. Заваля. Чадъри се разтвориха над свещите, които, с хартиените си якички за предотвратяване на пръстите от капещия восък, ми напомняха православните литургии, на които като дете ме водеха на Великден. Вместо икони – плакати със фотосите и имената на жертвите. Хората, които носеха плакатите и свещите, бяха сираци, вдовци и вдовици, изгубили дете родители, за които не е измислена обособена дума нито на съветски, нито на френски. Не присъстваше нито един върховен държавен чиновник, както акцентира със леден яд представител на фамилиите, който сподели няколко думи – единствените по време на цялата гала. Нямаше речи, нито лозунги, нито песни. Задоволяваха се да стоят прави, безмълвно, със свещ в ръка, или да си приказват безшумно, събрани на дребни групи сред кордоните на ОМОН, оградили периметъра. Огледах се и видях познати лица – с изключение на опечалените фамилии там беше в цялостен състав и малобройната съпротива, която наобикалях от седмица. Кимнах им за привет с подобаващото тъжно изражение на лицето.
Най-горе на стъпалата, пред затворените порти на театъра видях неясно прочут контур, който не можах да разпозная. Беше мъж със свещ в ръка като останалите, заобиколен от няколко души, с които шепнешком разговаряше. Застанал в центъра на групата горе над тълпата, той привличаше погледа, създавайки усещане, че е значима фигура, и аз кой знае за какво го оприличих на началник на гангстерска тайфа, пристигнал дружно с охранителите си на погребението на собствен човек. Виждах го в полупрофил, отдолу под вдигнатата му яка се подаваше брадичка. Една жена до мен го бе забелязала и сподели на съседката си: „ Едуард е тук, това е добре “. Той обърна глава, като че ли я бе чул макар дистанцията. Пламъкът на свещта озари чертите на лицето му.
Разпознах Лимонов.
От какъв брой време не се бях сещал за него? Запознахме се при започване на осемдесетте години, когато той се откри в Париж откакто се популяризира със скандалния си разказ „ Руският стихотворец избира яките негри “. В него разказваше за величествено жалкия живот, който бе водил в Ню Йорк след емигрирането си от Съветския съюз. Нередовна работа, живот ден за ден в долнокачествен хотел, от време на време на улицата, хетеро- и хомосексуални връзки, напивания, сбивания, грабежи. По експанзията и яростта това би могло да припомня за градската епопея на Робърт Де Ниро в „ Шофьор на такси “, по жизнеността – за романите на Хенри Милър, чиято дебела кожа и канибалска безчувственост са присъщи и на Лимонов. Струваше си да се прочете тази книга и когато човек срещнеше създателя ѝ, не оставаше отчаян. По това време бяхме привикнали руските дисиденти да са съществени брадати и зле облечени човеци, да живеят в дребни жилища, цялостни с книги и икони, където да прекарват нощите си в диалози за това по какъв начин православието ще избави света. А този беше секси, подъл, занимателен, приличаше по едно и също време на моряк в отпуск и на рокзвезда. Бяхме в разгара на пънк ерата, той беше влюбен в Джони Ротън, вокала на „ Сикс пистълс “, и без всякакво разстройване наричаше Солженицин остарял простак. Имаше нещо освежаващо в това дисидентство ню уейв и при идването си Лимонов стана любимецът на дребния парижки книжовен свят – в който аз по това време страхливо дебютирах. Не пишеше художествена литература, можеше единствено да споделя живота си, само че животът му беше вълнуващ и той го разказваше добре, в елементарен, съответен жанр, без литературни фиоритури, с силата на някакъв съветски Джек Лондон. След хрониките за живота си в емиграция той издаде детските си мемоари от харковското предградие в Украйна, сетне описа живота си като невръстен нарушител, след това като авангарден стихотворец в Москва по времето на Брежнев. Говореше за това време и за Съветския съюз с присмехулна носталгия, като за парадайс за отракани хулигани, и нерядко в края на вечерята, когато всички бяха пияни, всички с изключение на него, той ужасно носи на алкохол, в края на вечерята захващаше да хвали Сталин, което отдавахме на усета му към провокацията. Можехте да го срещнете в „ Палас “, навлякъл куртка на офицер от Червената войска. Пишеше в „ Международен глупак “, вестника на Жан-Едерн Алие, който не беше ясно избран идеологически, само че към който гравитираха антиконформистки и блестящи мозъци. Лимонов обичаше разправиите, имаше необикновен триумф с девойките. Свободното му държане и приключенското му минало ни впечатляваха, нас, младите буржоа. Лимонов беше нашият вандал, нашият престъпник – обожавахме го.
Когато падна комунизмът, нещата претърпяха чудноват поврат. Всички се радваха с изключение на той, който въобще нямаше тип да се майтапи, когато искаше да изправи Горбачов пред наказателния взвод. Взе да се насочва на дълги пътешествия из Балканите, където открихме с смут, че води война на страната на сърбите – в нашите очи нацисти и причинители на геноцид като хуту в Руанда. В един документален филм на Би Би Си го видяхме да обстрелва с картечница обсаденото Сараево под благосклонния взор на Радован Караджич, водач на босненските сърби и потвърден военнопрестъпник. След тези подвизи Лимонов се върна в Русия, където сътвори политическа партия с ангажиращото име Националболшевишка партия. Някои репортажи посочваха младежи с бръснати глави и облечени в черно да дефилират по московските улици с опъната ръка и сгънат пестник – полухитлеристки, полукомунистически привет, и да крещят лозунги като „ Сталин! Берия! Гулаг! “ (разбирай: върнете ни ги!). Знамената, които развяваха, имитираха тези на Третия райх със сърп и чук на мястото на пречупения кръст. И чудото с бейзболна шапка, което жестикулираше с мегафон в ръка отпред на колоните, беше това занимателно и привлекателно момче, на което преди няколко години бяхме горди другари. Беше доста необичайно, все едно да откриеш, че твой бивш съученик от гимназията е станал бандитски необут или се е взривил в терористичен атентат. Мислиш за него, разравяш спомените си, опитваш се да си представиш поредицата от условия и вътрешни претекстове, които са запратили живота му толкоз надалеч от твоя. През 2001 година научихме, че Лимонов е задържан, съден и затворен по много неразбираеми аргументи – ставаше дума за трафик на оръжие и опит за прелом в Казахстан. Малко е да се каже, че в Париж не се надпреварвахме да подписваме петиции за освобождението му.
Не знаех, че е излязъл от пандиза, а и бях учуден, че го срещам точно тук. Не изглеждаше толкоз като рокаджия, по-скоро като интелектуалец, само че имаше все същото лъчение – властно, пламенно, осезаемо от 100 метра разстояние. Понечих да се наредя на опашката от хора, които, явно трогнати от наличието му, желаеха да го поздравят с почитание. Но в един миг срещнах погледа му и тъй като не ми се стори, че ме позна, а и не знаех какво бих могъл да му кажа, се отхвърлих.
Прибрах се в хотела, обезпокоен от тази среща, а там ме очакваше нова изненада. Прелиствайки един алманах със публикации на Ана Политковская, открих, че две години по-рано тя бе следила процеса на трийсет и девет деятели на Националболшевишката партия, упрекнати, че са нахлули в седалището на президентската администрация и са изпочупили каквото са могли, крещейки „ Путин, върви си! “. За това закононарушение бяха получили тежки присъди и тя пламенно поемаше отбраната им: смели, чисти младежи, съвсем единствените, способни да вдъхнат на народа религия в моралното бъдеще на страната.
Не повярвах на очите си. Историята ми се струваше завършила дефинитивно – Лимонов беше непоносим фашист, оглавил милиция от скинари. А не щеш ли една жена, единомислещо считана след гибелта си за светица, говореше за него и за тях като за герои от демократичната борба в Русия. Същият сигнален сигнал в интернет от страна на Елена Бонер. Елена Бонер! Вдовицата на Андрей Сахаров, огромен академик, огромен отстъпник, съвестта на Русия, получил Нобеловата премия за мир. Тя също харесваше нацболите, както по този мотив разбрах, че назовават в Русия членовете на Националболшевишката партия. Би трябвало може би, споделяше тя, да трансформират името на партията си, което звучи зле в нечии уши, другояче – забележителни хора. Няколко месеца по-късно научих, че се основава, под името „ Другата Русия “, политическа коалиция, формирана от Гари Каспаров, Михаил Касянов и Едуард Лимонов, т.е. един от най-великите шахматисти на всички времена, един някогашен министър-председател на Путин и един не изключително целесъобразен по нашите критерии публицист – чудноват впряг. Нещо явно се беше трансформирало, може би не Лимонов, само че мястото, което заемаше в страната си. Ето за какво, когато Патрик дьо Сент-Егзюпери, който познавах като сътрудник на „ Фигаро “ в Москва, ми загатна за репортажното списание, което се готвеше да издава, и ме попита дали имам нещо за първия брой, аз, без даже да размисля, отвърнах:
– Лимонов.
Патрик се ококори.
– Лимонов е кучи наследник.
Казах:
– Не знам, би трябвало да се види на място.
– Добре – отсече Патрик, без да желае повече пояснения. – Иди и виж.
Освен няколко съветски другари, в Москва познавам различен дребен кръг, формиран от френски преселници, публицисти или предприемачи, и когато вечер им разказвах за визитите си денем, те се усмихваха с известно съчувствие – тези добродетелни демократи, за които им говорех, тези борци за правата на индивида, бяха, несъмнено, почтени за почитание, само че истината беше, че на никого не му пукаше за тях. Те водеха авансово изгубена борба в страна, където малко се интересуват от свободите, стига всеки да има правото да забогатява. Впрочем нищо не развеселяваше или, съгласно характера им, не дразнеше повече приятелите ми преселници от публикуваната измежду френската общност теза, че убийството на Политковская е било поръчано от Федералната работа за сигурност – политическата полиция, наричана по времето на Съветския съюз Комитет за Държавна сигурност (на СССР) – и повече или по-малко от самия Путин.
– Чакай малко – сподели ми Павел, френско-руски академични учител, преквалифицирал се в предприемач, – дай да не приказваме каквото ни пристигна мислено. Знаеш ли какво прочетох в „ Нувел Обсерватьор “, мисля? Било въпреки всичко необичайно, че Политковская е убита сякаш инцидентно на рождения ден на Путин. Уж инцидентно! Даваш ли си сметка какъв брой би трябвало да си тъп, с цел да напишеш черно на бяло това сякаш инцидентно? Представяш ли си сцената? Спешно свикано заседание във ФСС. Шефът споделя: момчета, раздвижете си мозъците. Наближава рожденият ден на Владимир Владимирович, би трябвало да му създадем подарък, който да му достави наслаждение. Някой да има предложение? Напрегнато мислене. После се чува глас: ами в случай че му донесем главата на Ана Политковская, тази досадница, която единствено го подлага на критика? Одобрителен шепот измежду присъстващите. Ами да, прелестна концепция! На работа, деца, имате картбланш. Извинявай, споделя Павел, само че тази сцена не я виждам. Освен в краен случай в някой съветски римейк на „ Стрелящи чичовци “. Не и в действителността. И знаеш ли какво? Действителността е това, което споделя Путин и което толкоз шокира добродетелните западни души: убийството на Ана Политковская и данданията, която се подвигна към него, предизвикват доста по-голяма щета на Кремъл, в сравнение с публикациите ѝ във вестничето, което никой не четеше.
Слушах Павел и приятелите му в прелестните жилища, които хора като тях наемат на астрономически цени в центъра на Москва, слушах ги по какъв начин пазят властта, като настояват, че първо, нещата можели да са хиляда пъти по-лоши, и второ, че руснаците били удовлетворени от управниците си, и следователно за какво би трябвало да бъдат назидавани? Но слушах и тъжните и измъчени дами, които по през целия ден ми разправяха истории за отвличания, нощно време, с коли без обозначителни знаци, за бойци, изтезавани не от врага, а от висшестоящите офицери, и основно, за случаи на отвод от правораздаване. Ето това все се повтаряше. Че полицията и армията са корумпирани, това е в реда на нещата. Че човешкият живот коства толкоз малко, такива са съветските обичаи. Но арогантността и бруталността на представителите на властта, когато елементарните жители рискуваха да им потърсят сметка, увереността им в личната безотговорност, ето това не понасяха нито войнишките майки, нито майките на децата, избити в учебното заведение в Беслан в Кавказ, нито околните на жертвите от атентата в театъра в Дубровка “.
Спомнете си, беше през октомври 2002 година. Всички малките екрани по света посочваха единствено това в продължение на три дни. Чеченските терористи бяха взели за заложници цялата аудитория в театъра по време на зрелище на мюзикъла „ Норд-Ост “. Без всевъзможни договаряния специфичните елементи позволиха казуса, като обгазиха, дружно с терористите, и заложниците им – неотстъпчивост, която президентът Путин горещо утвърди. Броят на цивилните жертви е противоречив, върти се към 100 и петдесет, а околните им са обявявани за съучастници на терористите, когато питат дали не е могло да се работи иначе и дали управляващите не би трябвало да се отнасят към тях и траура им с по-голямо почитание. Оттогава всяка година те се събират на възпоменателна гала, която полицията не смее намерено да забрани, само че която надзирава: все едно е протестен протест, в какъвто тя в действителност се трансформира. Бях там. На площада пред театъра имаше, бих споделил, двеста-триста души и към тях още толкоз от ОМОН, съветския еквивалент на нашите CRS2, като тях с каски, щитове и тежки палки. Заваля. Чадъри се разтвориха над свещите, които, с хартиените си якички за предотвратяване на пръстите от капещия восък, ми напомняха православните литургии, на които като дете ме водеха на Великден. Вместо икони – плакати със фотосите и имената на жертвите. Хората, които носеха плакатите и свещите, бяха сираци, вдовци и вдовици, изгубили дете родители, за които не е измислена обособена дума нито на съветски, нито на френски. Не присъстваше нито един върховен държавен чиновник, както акцентира със леден яд представител на фамилиите, който сподели няколко думи – единствените по време на цялата гала. Нямаше речи, нито лозунги, нито песни. Задоволяваха се да стоят прави, безмълвно, със свещ в ръка, или да си приказват безшумно, събрани на дребни групи сред кордоните на ОМОН, оградили периметъра. Огледах се и видях познати лица – с изключение на опечалените фамилии там беше в цялостен състав и малобройната съпротива, която наобикалях от седмица. Кимнах им за привет с подобаващото тъжно изражение на лицето.
Най-горе на стъпалата, пред затворените порти на театъра видях неясно прочут контур, който не можах да разпозная. Беше мъж със свещ в ръка като останалите, заобиколен от няколко души, с които шепнешком разговаряше. Застанал в центъра на групата горе над тълпата, той привличаше погледа, създавайки усещане, че е значима фигура, и аз кой знае за какво го оприличих на началник на гангстерска тайфа, пристигнал дружно с охранителите си на погребението на собствен човек. Виждах го в полупрофил, отдолу под вдигнатата му яка се подаваше брадичка. Една жена до мен го бе забелязала и сподели на съседката си: „ Едуард е тук, това е добре “. Той обърна глава, като че ли я бе чул макар дистанцията. Пламъкът на свещта озари чертите на лицето му.
Разпознах Лимонов.
От какъв брой време не се бях сещал за него? Запознахме се при започване на осемдесетте години, когато той се откри в Париж откакто се популяризира със скандалния си разказ „ Руският стихотворец избира яките негри “. В него разказваше за величествено жалкия живот, който бе водил в Ню Йорк след емигрирането си от Съветския съюз. Нередовна работа, живот ден за ден в долнокачествен хотел, от време на време на улицата, хетеро- и хомосексуални връзки, напивания, сбивания, грабежи. По експанзията и яростта това би могло да припомня за градската епопея на Робърт Де Ниро в „ Шофьор на такси “, по жизнеността – за романите на Хенри Милър, чиято дебела кожа и канибалска безчувственост са присъщи и на Лимонов. Струваше си да се прочете тази книга и когато човек срещнеше създателя ѝ, не оставаше отчаян. По това време бяхме привикнали руските дисиденти да са съществени брадати и зле облечени човеци, да живеят в дребни жилища, цялостни с книги и икони, където да прекарват нощите си в диалози за това по какъв начин православието ще избави света. А този беше секси, подъл, занимателен, приличаше по едно и също време на моряк в отпуск и на рокзвезда. Бяхме в разгара на пънк ерата, той беше влюбен в Джони Ротън, вокала на „ Сикс пистълс “, и без всякакво разстройване наричаше Солженицин остарял простак. Имаше нещо освежаващо в това дисидентство ню уейв и при идването си Лимонов стана любимецът на дребния парижки книжовен свят – в който аз по това време страхливо дебютирах. Не пишеше художествена литература, можеше единствено да споделя живота си, само че животът му беше вълнуващ и той го разказваше добре, в елементарен, съответен жанр, без литературни фиоритури, с силата на някакъв съветски Джек Лондон. След хрониките за живота си в емиграция той издаде детските си мемоари от харковското предградие в Украйна, сетне описа живота си като невръстен нарушител, след това като авангарден стихотворец в Москва по времето на Брежнев. Говореше за това време и за Съветския съюз с присмехулна носталгия, като за парадайс за отракани хулигани, и нерядко в края на вечерята, когато всички бяха пияни, всички с изключение на него, той ужасно носи на алкохол, в края на вечерята захващаше да хвали Сталин, което отдавахме на усета му към провокацията. Можехте да го срещнете в „ Палас “, навлякъл куртка на офицер от Червената войска. Пишеше в „ Международен глупак “, вестника на Жан-Едерн Алие, който не беше ясно избран идеологически, само че към който гравитираха антиконформистки и блестящи мозъци. Лимонов обичаше разправиите, имаше необикновен триумф с девойките. Свободното му държане и приключенското му минало ни впечатляваха, нас, младите буржоа. Лимонов беше нашият вандал, нашият престъпник – обожавахме го.
Когато падна комунизмът, нещата претърпяха чудноват поврат. Всички се радваха с изключение на той, който въобще нямаше тип да се майтапи, когато искаше да изправи Горбачов пред наказателния взвод. Взе да се насочва на дълги пътешествия из Балканите, където открихме с смут, че води война на страната на сърбите – в нашите очи нацисти и причинители на геноцид като хуту в Руанда. В един документален филм на Би Би Си го видяхме да обстрелва с картечница обсаденото Сараево под благосклонния взор на Радован Караджич, водач на босненските сърби и потвърден военнопрестъпник. След тези подвизи Лимонов се върна в Русия, където сътвори политическа партия с ангажиращото име Националболшевишка партия. Някои репортажи посочваха младежи с бръснати глави и облечени в черно да дефилират по московските улици с опъната ръка и сгънат пестник – полухитлеристки, полукомунистически привет, и да крещят лозунги като „ Сталин! Берия! Гулаг! “ (разбирай: върнете ни ги!). Знамената, които развяваха, имитираха тези на Третия райх със сърп и чук на мястото на пречупения кръст. И чудото с бейзболна шапка, което жестикулираше с мегафон в ръка отпред на колоните, беше това занимателно и привлекателно момче, на което преди няколко години бяхме горди другари. Беше доста необичайно, все едно да откриеш, че твой бивш съученик от гимназията е станал бандитски необут или се е взривил в терористичен атентат. Мислиш за него, разравяш спомените си, опитваш се да си представиш поредицата от условия и вътрешни претекстове, които са запратили живота му толкоз надалеч от твоя. През 2001 година научихме, че Лимонов е задържан, съден и затворен по много неразбираеми аргументи – ставаше дума за трафик на оръжие и опит за прелом в Казахстан. Малко е да се каже, че в Париж не се надпреварвахме да подписваме петиции за освобождението му.
Не знаех, че е излязъл от пандиза, а и бях учуден, че го срещам точно тук. Не изглеждаше толкоз като рокаджия, по-скоро като интелектуалец, само че имаше все същото лъчение – властно, пламенно, осезаемо от 100 метра разстояние. Понечих да се наредя на опашката от хора, които, явно трогнати от наличието му, желаеха да го поздравят с почитание. Но в един миг срещнах погледа му и тъй като не ми се стори, че ме позна, а и не знаех какво бих могъл да му кажа, се отхвърлих.
Прибрах се в хотела, обезпокоен от тази среща, а там ме очакваше нова изненада. Прелиствайки един алманах със публикации на Ана Политковская, открих, че две години по-рано тя бе следила процеса на трийсет и девет деятели на Националболшевишката партия, упрекнати, че са нахлули в седалището на президентската администрация и са изпочупили каквото са могли, крещейки „ Путин, върви си! “. За това закононарушение бяха получили тежки присъди и тя пламенно поемаше отбраната им: смели, чисти младежи, съвсем единствените, способни да вдъхнат на народа религия в моралното бъдеще на страната.
Не повярвах на очите си. Историята ми се струваше завършила дефинитивно – Лимонов беше непоносим фашист, оглавил милиция от скинари. А не щеш ли една жена, единомислещо считана след гибелта си за светица, говореше за него и за тях като за герои от демократичната борба в Русия. Същият сигнален сигнал в интернет от страна на Елена Бонер. Елена Бонер! Вдовицата на Андрей Сахаров, огромен академик, огромен отстъпник, съвестта на Русия, получил Нобеловата премия за мир. Тя също харесваше нацболите, както по този мотив разбрах, че назовават в Русия членовете на Националболшевишката партия. Би трябвало може би, споделяше тя, да трансформират името на партията си, което звучи зле в нечии уши, другояче – забележителни хора. Няколко месеца по-късно научих, че се основава, под името „ Другата Русия “, политическа коалиция, формирана от Гари Каспаров, Михаил Касянов и Едуард Лимонов, т.е. един от най-великите шахматисти на всички времена, един някогашен министър-председател на Путин и един не изключително целесъобразен по нашите критерии публицист – чудноват впряг. Нещо явно се беше трансформирало, може би не Лимонов, само че мястото, което заемаше в страната си. Ето за какво, когато Патрик дьо Сент-Егзюпери, който познавах като сътрудник на „ Фигаро “ в Москва, ми загатна за репортажното списание, което се готвеше да издава, и ме попита дали имам нещо за първия брой, аз, без даже да размисля, отвърнах:
– Лимонов.
Патрик се ококори.
– Лимонов е кучи наследник.
Казах:
– Не знам, би трябвало да се види на място.
– Добре – отсече Патрик, без да желае повече пояснения. – Иди и виж.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ