Как се промени българската памет за Холокоста през годините
Преди броени дни, на 27 януари, за следващ път беше маркиран Международния възпоменателен ден на жертвите на Холокоста, разгласен за подобен с резолюция призната на 1 ноември 2005 година от Организация на обединените нации. Това е денят, в който през 1945 година Съветската войска влиза в концлагера Аушвиц. След към месец, на 10 март, следва и България да уважи паметта на жертвите на Холокоста. Денят се отбелязва от 2003 година когато държавното управление на Симеон Сакскобурготски го разгласи за „ Ден на спасяването на българските евреи, жертвите на Холокоста и закононарушенията против човечеството. “ През последните тридесетина години обаче тези дати и проблемите свързани с Холокоста провокират острастени и мъчно водени диспути в българското общество. Нека да ги напомним.
Спасителите – преди 1989 година
В посткомунистически условия още повече стартира да се експлоатира, както на открито, по този начин и предвид на нормализиране на облика на режима преди 9 септември 1944 година, оформилата се още от края на 60-те години тематика за Всичко стартира когато Хаим Оливер, другар на диктатора Тодор Живков, издава книгата „ Бяхме избавени. Как българските евреи бяха опазени от лагерите на гибелта “. В духа на тогавашното време „ спасението “ е приписано на пролетариата, Българска комунистическа партия и персонално на Живков. За задачата се употребява събитието, че през Втората международна война той е бил отпред на незаконна група в популации основно с евреи столичен квартал Ючбунар. С държавна дотация режимът се погрижва книгата на Оливер да се преведе на няколко езика. След време в София е проведена и галерия, която носи заглавие „ Спасяването на българските евреи 1941-1944 година “ Предстои ѝ да обиколи редица европейски страни, както и да доближи зад Океана.
По този мотив през 70-те години от западногерманския другар на Живков Волф Ошлис потегли за България термина „ страна без антисемитизъм “. Той трябваше да внуши, че като цяло в предишното в никакъв случай не са съществували антисемитски придвижвания или изявления измежду българите. За подигравка, изковаването на този термин стана по време, когато към този момент бе минала акцията по промяната на имената на помаците, а предстоеше през 1984-1985 година същото да се случи и с турците в България. Това не попречи през 1986 година, по сюжет на към този момент упоменатия Хаим Оливер, режисьорът Борислав Пунчев да сътвори филм „ Ешелоните на гибелта “. В него диктаторът Живков бе изобразен като персонално спрял през март 1943 година влаковете, с които следва вдигнатите евреи да отпътуват за лагерите в Полша. Според появили се през 2004 година сведения самодейността съставлява част от по-мащабни и прекомерно смели проекти на тогавашния Централен комитет на Българска комунистическа партия, по-малко от две години след така наречен „ Възродителен развой “, да номинира посредством някои български и интернационалните еврейски организации самия Живков за Нобелова премия за мир.
Представите за "спасението " и "страната без антисемитизъм " станаха извънредно властни точно в края на комунистическия интервал и началото на прехода към народна власт. В тях стояха изцяло потулени Закона за отбрана на нацията, насилствените изселвания на евреи, конфискациите на тяхно движимо и недвижимо имущество, отнетите им цивилен права, изгонването им от по-големите градове на страната, настаняването им в трудови лагери. Да не приказваме за депортирането по гледище на Х
Спасението след 1989 година
След 1989 година заслугата за оцеляването на евреите от старите лимити на Царството се отдаваше към този момент на цар Борис III, български политици, българската православна черква и гражданското общество. Темата за „ спасението “ бързо се трансформира в национална идеология за разкрасяване на толерантността в България. Когато депортацията от така наречен „ нови земи “ се загатваше от български историци, тя се свързваше с политиката на нацистка Германия, Комисарството по еврейските въпроси в България и неговия началник Александър Белев, а отговорността за това на държавното управление на проф. Богдан Филов и цар Борис III оставаше в сянка. По-често депортацията се загатваше пътем с изтъкване на немския напън, като на напред във времето се обрисуваше „ спасението “. В други случаи тематиката даже се подминаваше изцяло. Както и преди 1989 година, доводите за снемане на българската отговорност по отношение на „ новите земи “ се въртяха към това, че те не могат да се считат преди края на войната за част от България, а и тамошните евреи не са били български жители.
Самите показа за „ спасението “ и „ страна без антисемитизъм “ се ускориха в следствие от взаимните старания в полето на културната дипломация, дело както на новите антикомунистически сили, по този начин и на някогашните комунисти от Българска социалистическа партия. През 1993 година българи и български евреи от щата Калифорния даже направиха предложение до Националния еврейски фонд в Израел за основаване на парк, в който да се възпоменава спасяването на евреите от България. Идеята беше мястото да бъде отдадено на цар Борис III и кралица Йоана.
Първите рецензии към България
И въпреки всичко, през 90-те не закъсняха и митингите на някои български евреи, както и на евреи от Македония и Тракия, живеещи в Израел. Започнаха диспути в Националния еврейски фонд там, които последователно отвориха тематиката за депортацията на евреите от „ новите земи “ по време на войната и отговорността на тогавашните български управляващи. Организацията реши да посвети новия парк на целия български народ. В него обаче беше повдигнат и монумент на цар Борис и кралица Йоана. В парка имаше и още два паметника. Единият бе отдаден на българския народ и персони като Димитър Пешев и митрополит Стефан, а другият на депортираните евреи от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот. На 21 октомври 1996 година, във време когато българите са обзети от галопиращата инфлация по време на кабинета на Жан Виденов, така наречен „ Българска гора “ бе открита.
През 1999 година даже се доближи до някакъв сложен и замъглен консенсус в българското общество, при който върху сложена пред Народното събрание паметна плоча се говореше по едно и също време както за избавените, по този начин и за депортираните евреи от март 1943 година Текстът беше координиран сред президента Петър Стоянов, ръководителя на Народното събрание Йордан Соколов, както и от Организацията на евреите в България „ Шалом “.
По същото време обаче, публикуването на книгата на живеещия в Израел български евреин Михаел Бар-Зохар докара до незабавна реакция на евреи от Македония и Тракия. Беше проведена среща на експерти по тематиката в Мемориалния комплекс по история на Холокоста Яд Вашем. На нарочна комисия беше предоставено да изследва въпроса. Нейното умозаключение бе „ Българската гора “ да се резервира, но на мястото на трите съществуващи паметника да се сложи един нов. Идеята бе той да бъде отдаден на паметта на депортираните евреи от Беломорието и Македония, както и на тези, които са спомогнали за спасението на евреите от „ старите лимити “ на България. Изрично се изискваше от комисията върху паметника да не се изписват имената на цар Борис III и кралица Йоанна, както и каквито и да било други имена.
Между спасението, оцеляването и депортацията
Още през 1995 година организацията „ Шалом “ разгласява документален алманах, в който се говореше за „ Оцеляване “ на българските евреи, а не наложилото се през годините „ Спасение “. Терминът „ оцеляване “ беше употребен и от родения в България френски мъдрец Цветан Тодоров. По-късно по случай 60 годишнината от мартенските събития през 2003 година, тематиката се отвори от журналисти, публицисти и социолози, само че българските историци още веднъж резервираха безмълвие. Единствено държавното управление на Симеон Сакскобурготски разгласи 10 март за „ Ден на спасяването на българските евреи, жертвите на Холокоста и закононарушенията против човечеството. “
И въпреки всичко, последователно стартира да се постанова в публичността една наречена от немския историк Щефан Трьобст „ по-умерена линия на обосновка “, която следва паметната плоча до Народното събрание от 1999 година Някои историци като Иван Хаджийски говореха в детайли за депортацията и разграбването на имуществото на евреите и бяха очевидно срещу оневиняването на цар Борис III и Б. Филов. През 2007 година казусът за депортацията присъстваше в алманах от документи, измежду които бяха поместени и сведения за организацията и провеждането на депортацията на македонските и тракийските евреи. Ала и тук, очевидно неслучайно, акцентът беше подложен повече върху антисемитизма в Европа и натиска от немска страна върху София. Като цяло обаче наличието в текстове на „ спасението “ доминираше над депортацията, а тя се загатваше незадълбочено (така е и в том 9 от „ многотомната “ на БАН) или пък се премълчаваше изцяло. Доминираната от националистически настроения историческа гилдия в България предпочиташе да приказва за „ избавление “ като дело на напън от българското „ гражданско общество “ и да замита под килима самата депортация.
През 2008 година президентът Георги Първанов посети Израел. Говорейки за спасяването на евреите от старите лимити на царството, той не пропусна да спомене и съществуването в страната в годините на Втората международна война на „ антисемитски режим “, като добави и „ отговорност “ на България за депортацията от „ новите земи “. И тук няколко неща няма по какъв начин да не създадат усещане. В тези години българските политици, държавници и дипломати стартират да приказват по един метод на открито, и по различен пред вътрешна аудитория. Промяната на тази „ публична “ българска позиция става в огромна степен под външен напън обвързван с еврейската диаспора, Израел, Европейски Съюз и Съединени американски щати.
„ Третото полувреме “ и втърдяването на българската позиция
Антибългарската политика на македонския министър председател Никола Груевски, обвързвана със спонсориране изработката на кино лентата „ Трето полувреме “ (засягащ депортацията във Вардарска Македония) от режисьора Дарко Митревски през 2012 година доведоха до още по-голямо сгъстяване на българските историци, публично мнение и управляващи. Депортацията стартира напълно да се приписва на нацистка Германия и комисаря Ал. Белев, а българските управляващи се оневиняваха. На 8 март 2013 година българският парламент одобри декларация, в която категорично се изтъкваше за осъщественото злочинство по какъв начин „ не е било във опциите на локалната българска администрация да го спре. “
Историците проговарят
Разбира се, срещаха се и обособени историци като Борислав Дичев, Иван Хаджийски и други, които намерено говореха за българската отговорност и съучастничество при осъществяването на това злочинство. Оспорвайки тезата за „ избавление “ на българските евреи по време на Втората международна война, още през 2012 година Румен Аврамов обръща внимание по какъв начин с антисемитското законодателство от 1940-1941 година става дума за тотално лишаване на цивилен им права, изселването им, както и бруталното им икономическо омаломощаване. В него политиката на предвоенния властнически режим цели премахване на малцинствена общественост посредством нейното маргинализиране, уединяване, гетоизиране и полууспешно елиминиране на наличието ѝ.
Като продължение двамата с Надя Данова издадоха през 2013 година и два значителни тома с достоверни архивни документа за осъществената от българските окупационни управляващи депортация на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот. И в двата предговора Аврамов и Данова говореха намерено за българската отговорност и съучастничество в депортацията. Не е инцидентно, че макар издаваната в значителни количества пошла и безстойностна параисторическа литература от издателството му, ректорът на Софийския университет Иван Илчев забрани издаването на сборника. В последна сметка той се появи със съдействието на Юлияна Методиева, „ Обединени издатели “ и Ясен Атанасов, както и уеб страницата „ Маргиналия “.
По това време намерено за отговорността на българските управляващи за реализирането на депортацията се изрекоха и други създатели като Николай Поппетров, Върбан Тодоров. Някои като Борислав Дичев сложиха и акцентиране върху събитието, че България реализира „ повдигането “ на евреите и е знаела какво ще се случи с тях.
Темата продължава да е сложна
През идващите години тематиката беше от време на време припомняна в някои български медии. Много за разпространение на информацията и премълчаваната депортация направи и починалия публицист Георги Коритаров.
Понастоящем публичната сензитивност е извънредно огромна и е очевидно нежеланието да се излезе отвън неловката и в немалка степен срамна декларация на българския парламент от 2013 година България продължава единствено да „ управлява “ и да не носи отговорност за нищо там където „ управлява “. Дали идната 80 годишнина няма да стане мотив за отваряне на нов спор, който да докара до европейски метод към политиката наизуст и отиване оттатък декларацията на Народното събрание от 8 март 2013 година
Спасителите – преди 1989 година
В посткомунистически условия още повече стартира да се експлоатира, както на открито, по този начин и предвид на нормализиране на облика на режима преди 9 септември 1944 година, оформилата се още от края на 60-те години тематика за Всичко стартира когато Хаим Оливер, другар на диктатора Тодор Живков, издава книгата „ Бяхме избавени. Как българските евреи бяха опазени от лагерите на гибелта “. В духа на тогавашното време „ спасението “ е приписано на пролетариата, Българска комунистическа партия и персонално на Живков. За задачата се употребява събитието, че през Втората международна война той е бил отпред на незаконна група в популации основно с евреи столичен квартал Ючбунар. С държавна дотация режимът се погрижва книгата на Оливер да се преведе на няколко езика. След време в София е проведена и галерия, която носи заглавие „ Спасяването на българските евреи 1941-1944 година “ Предстои ѝ да обиколи редица европейски страни, както и да доближи зад Океана.
По този мотив през 70-те години от западногерманския другар на Живков Волф Ошлис потегли за България термина „ страна без антисемитизъм “. Той трябваше да внуши, че като цяло в предишното в никакъв случай не са съществували антисемитски придвижвания или изявления измежду българите. За подигравка, изковаването на този термин стана по време, когато към този момент бе минала акцията по промяната на имената на помаците, а предстоеше през 1984-1985 година същото да се случи и с турците в България. Това не попречи през 1986 година, по сюжет на към този момент упоменатия Хаим Оливер, режисьорът Борислав Пунчев да сътвори филм „ Ешелоните на гибелта “. В него диктаторът Живков бе изобразен като персонално спрял през март 1943 година влаковете, с които следва вдигнатите евреи да отпътуват за лагерите в Полша. Според появили се през 2004 година сведения самодейността съставлява част от по-мащабни и прекомерно смели проекти на тогавашния Централен комитет на Българска комунистическа партия, по-малко от две години след така наречен „ Възродителен развой “, да номинира посредством някои български и интернационалните еврейски организации самия Живков за Нобелова премия за мир.
Представите за "спасението " и "страната без антисемитизъм " станаха извънредно властни точно в края на комунистическия интервал и началото на прехода към народна власт. В тях стояха изцяло потулени Закона за отбрана на нацията, насилствените изселвания на евреи, конфискациите на тяхно движимо и недвижимо имущество, отнетите им цивилен права, изгонването им от по-големите градове на страната, настаняването им в трудови лагери. Да не приказваме за депортирането по гледище на Х
Спасението след 1989 година
След 1989 година заслугата за оцеляването на евреите от старите лимити на Царството се отдаваше към този момент на цар Борис III, български политици, българската православна черква и гражданското общество. Темата за „ спасението “ бързо се трансформира в национална идеология за разкрасяване на толерантността в България. Когато депортацията от така наречен „ нови земи “ се загатваше от български историци, тя се свързваше с политиката на нацистка Германия, Комисарството по еврейските въпроси в България и неговия началник Александър Белев, а отговорността за това на държавното управление на проф. Богдан Филов и цар Борис III оставаше в сянка. По-често депортацията се загатваше пътем с изтъкване на немския напън, като на напред във времето се обрисуваше „ спасението “. В други случаи тематиката даже се подминаваше изцяло. Както и преди 1989 година, доводите за снемане на българската отговорност по отношение на „ новите земи “ се въртяха към това, че те не могат да се считат преди края на войната за част от България, а и тамошните евреи не са били български жители.
Самите показа за „ спасението “ и „ страна без антисемитизъм “ се ускориха в следствие от взаимните старания в полето на културната дипломация, дело както на новите антикомунистически сили, по този начин и на някогашните комунисти от Българска социалистическа партия. През 1993 година българи и български евреи от щата Калифорния даже направиха предложение до Националния еврейски фонд в Израел за основаване на парк, в който да се възпоменава спасяването на евреите от България. Идеята беше мястото да бъде отдадено на цар Борис III и кралица Йоана.
Първите рецензии към България
И въпреки всичко, през 90-те не закъсняха и митингите на някои български евреи, както и на евреи от Македония и Тракия, живеещи в Израел. Започнаха диспути в Националния еврейски фонд там, които последователно отвориха тематиката за депортацията на евреите от „ новите земи “ по време на войната и отговорността на тогавашните български управляващи. Организацията реши да посвети новия парк на целия български народ. В него обаче беше повдигнат и монумент на цар Борис и кралица Йоана. В парка имаше и още два паметника. Единият бе отдаден на българския народ и персони като Димитър Пешев и митрополит Стефан, а другият на депортираните евреи от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот. На 21 октомври 1996 година, във време когато българите са обзети от галопиращата инфлация по време на кабинета на Жан Виденов, така наречен „ Българска гора “ бе открита.
През 1999 година даже се доближи до някакъв сложен и замъглен консенсус в българското общество, при който върху сложена пред Народното събрание паметна плоча се говореше по едно и също време както за избавените, по този начин и за депортираните евреи от март 1943 година Текстът беше координиран сред президента Петър Стоянов, ръководителя на Народното събрание Йордан Соколов, както и от Организацията на евреите в България „ Шалом “.
По същото време обаче, публикуването на книгата на живеещия в Израел български евреин Михаел Бар-Зохар докара до незабавна реакция на евреи от Македония и Тракия. Беше проведена среща на експерти по тематиката в Мемориалния комплекс по история на Холокоста Яд Вашем. На нарочна комисия беше предоставено да изследва въпроса. Нейното умозаключение бе „ Българската гора “ да се резервира, но на мястото на трите съществуващи паметника да се сложи един нов. Идеята бе той да бъде отдаден на паметта на депортираните евреи от Беломорието и Македония, както и на тези, които са спомогнали за спасението на евреите от „ старите лимити “ на България. Изрично се изискваше от комисията върху паметника да не се изписват имената на цар Борис III и кралица Йоанна, както и каквито и да било други имена.
Между спасението, оцеляването и депортацията
Още през 1995 година организацията „ Шалом “ разгласява документален алманах, в който се говореше за „ Оцеляване “ на българските евреи, а не наложилото се през годините „ Спасение “. Терминът „ оцеляване “ беше употребен и от родения в България френски мъдрец Цветан Тодоров. По-късно по случай 60 годишнината от мартенските събития през 2003 година, тематиката се отвори от журналисти, публицисти и социолози, само че българските историци още веднъж резервираха безмълвие. Единствено държавното управление на Симеон Сакскобурготски разгласи 10 март за „ Ден на спасяването на българските евреи, жертвите на Холокоста и закононарушенията против човечеството. “
И въпреки всичко, последователно стартира да се постанова в публичността една наречена от немския историк Щефан Трьобст „ по-умерена линия на обосновка “, която следва паметната плоча до Народното събрание от 1999 година Някои историци като Иван Хаджийски говореха в детайли за депортацията и разграбването на имуществото на евреите и бяха очевидно срещу оневиняването на цар Борис III и Б. Филов. През 2007 година казусът за депортацията присъстваше в алманах от документи, измежду които бяха поместени и сведения за организацията и провеждането на депортацията на македонските и тракийските евреи. Ала и тук, очевидно неслучайно, акцентът беше подложен повече върху антисемитизма в Европа и натиска от немска страна върху София. Като цяло обаче наличието в текстове на „ спасението “ доминираше над депортацията, а тя се загатваше незадълбочено (така е и в том 9 от „ многотомната “ на БАН) или пък се премълчаваше изцяло. Доминираната от националистически настроения историческа гилдия в България предпочиташе да приказва за „ избавление “ като дело на напън от българското „ гражданско общество “ и да замита под килима самата депортация.
През 2008 година президентът Георги Първанов посети Израел. Говорейки за спасяването на евреите от старите лимити на царството, той не пропусна да спомене и съществуването в страната в годините на Втората международна война на „ антисемитски режим “, като добави и „ отговорност “ на България за депортацията от „ новите земи “. И тук няколко неща няма по какъв начин да не създадат усещане. В тези години българските политици, държавници и дипломати стартират да приказват по един метод на открито, и по различен пред вътрешна аудитория. Промяната на тази „ публична “ българска позиция става в огромна степен под външен напън обвързван с еврейската диаспора, Израел, Европейски Съюз и Съединени американски щати.
„ Третото полувреме “ и втърдяването на българската позиция
Антибългарската политика на македонския министър председател Никола Груевски, обвързвана със спонсориране изработката на кино лентата „ Трето полувреме “ (засягащ депортацията във Вардарска Македония) от режисьора Дарко Митревски през 2012 година доведоха до още по-голямо сгъстяване на българските историци, публично мнение и управляващи. Депортацията стартира напълно да се приписва на нацистка Германия и комисаря Ал. Белев, а българските управляващи се оневиняваха. На 8 март 2013 година българският парламент одобри декларация, в която категорично се изтъкваше за осъщественото злочинство по какъв начин „ не е било във опциите на локалната българска администрация да го спре. “
Историците проговарят
Разбира се, срещаха се и обособени историци като Борислав Дичев, Иван Хаджийски и други, които намерено говореха за българската отговорност и съучастничество при осъществяването на това злочинство. Оспорвайки тезата за „ избавление “ на българските евреи по време на Втората международна война, още през 2012 година Румен Аврамов обръща внимание по какъв начин с антисемитското законодателство от 1940-1941 година става дума за тотално лишаване на цивилен им права, изселването им, както и бруталното им икономическо омаломощаване. В него политиката на предвоенния властнически режим цели премахване на малцинствена общественост посредством нейното маргинализиране, уединяване, гетоизиране и полууспешно елиминиране на наличието ѝ.
Като продължение двамата с Надя Данова издадоха през 2013 година и два значителни тома с достоверни архивни документа за осъществената от българските окупационни управляващи депортация на евреите от Беломорието, Вардарска Македония и Пирот. И в двата предговора Аврамов и Данова говореха намерено за българската отговорност и съучастничество в депортацията. Не е инцидентно, че макар издаваната в значителни количества пошла и безстойностна параисторическа литература от издателството му, ректорът на Софийския университет Иван Илчев забрани издаването на сборника. В последна сметка той се появи със съдействието на Юлияна Методиева, „ Обединени издатели “ и Ясен Атанасов, както и уеб страницата „ Маргиналия “.
По това време намерено за отговорността на българските управляващи за реализирането на депортацията се изрекоха и други създатели като Николай Поппетров, Върбан Тодоров. Някои като Борислав Дичев сложиха и акцентиране върху събитието, че България реализира „ повдигането “ на евреите и е знаела какво ще се случи с тях.
Темата продължава да е сложна
През идващите години тематиката беше от време на време припомняна в някои български медии. Много за разпространение на информацията и премълчаваната депортация направи и починалия публицист Георги Коритаров.
Понастоящем публичната сензитивност е извънредно огромна и е очевидно нежеланието да се излезе отвън неловката и в немалка степен срамна декларация на българския парламент от 2013 година България продължава единствено да „ управлява “ и да не носи отговорност за нищо там където „ управлява “. Дали идната 80 годишнина няма да стане мотив за отваряне на нов спор, който да докара до европейски метод към политиката наизуст и отиване оттатък декларацията на Народното събрание от 8 март 2013 година
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ