Преди 10 години учех в университет. Бях още млада неориентирана

Преди 10 години учех в университет. Бях още млада неориентирана студентка. Една делнична заран закъснявах за лекции. Инцидентът от оня ден прекатурна целия ми живот.

От нас до университета лишава към двадесет минути. Пътят минаваше през основната улица и по тази причина не бързах доста: имаше магазини и лъскави витрини.

В онази заран ме спря една баба със комичен зелен шал, която, гледайки ме с благи очи, ми сподели да й дам някой лев.

Аз, бедната студентка, внезапно споделих на старата жена, че нямам нищо, само че тя още веднъж ме спря:

— Дъще, дай ми монетата, която е в раницата ти.

Подразних се. Откъде-накъде тя имаше право да ми споделя от кое място да взема пари, с цел да й дам? Но към момента бяха останали в мен няколко капки вежливост и не я разкарах, макар че ме сърбеше езикът.

Измислих брилянтен ход:

— Ще ти дам всичките пари, които имам, само че единствено ми кажи къде са (вонзи ден нямах нито лев, имах единствено дебитна карта, та ми беше забавно по какъв начин ще се измъкне старицата).

— Дъще, апелирам те, погледни в десния непряк джоб.

В този джоб на раницата имах писалки и моливи. Извадих пред нея наличието и внезапно, ненадейно, усетих леден метал. Извадих го.

Оказаха се 50 стотинки (все още не знам по какъв начин тази монета се бе озовала там). И по този начин, подадох тази монета на остарялата дама, само че бабата взе, че я изтърва.

— Дъще, елементарни ми, вдигни монетата, че ми е мъчно да се наведа.

Аз, още учудена от откриването на монетата, мигновено се наведох, когато мощен плач от улицата ме принуди да легна на асфалта. Миг по-късно отвред се чу звукът на рушащо се стъкло.

Последва злокобна тишина за няколко секунди. Страхувах се да отворя очи, макар че мозъкът ми стартира бързо да осмисля случилото се.

Като разбрах, че нищо не ме боли и може би съм невредима, незабавно си спомних старицата. Отваряйки очи и вдигайки глава, ми хрумна единствено една мисъл, че би било по-добре да не го върша: старицата я нямаше, вместо нея в стената беше „ забита “ арматурна пръчка, навръх равнището на гърдите.

Тийнейджърската ми фикция незабавно си показа, че тялото й разпръснато на части по улицата.

Затворих очи и покрих лицето си с ръце – по този начин ми беше мъчително. Стъклото незабавно се впи в кожата ми, само че не усетих никаква болежка. Сълзите се лееха като град. Не знам какъв брой време лежах на асфалта.

Страховете и фантазиите ми бяха прекратени от хора, които започнаха да ме „ чистят от стъклата “. Един от тях сподели нещо, само че аз не го чух. Тогава ми стана ясно, че не слушам нищо: нито хората, нито колите, нито сирените.

Разтръсках глава, пробвайки се да чуя някакви звуци, само че на вятъра.

Казвайки, че не слушам нищо, един от мъжете наклони глава и леко ме потупа по ухото.

Оживих се. Започнах да слушам. Вярно, доста едва. Но и това ме зарадва.

Човекът ме попита на всеослушание по какъв начин се усещам и дали ме боли нещо. Поклатих глава и затворих очи (уплаших се да видя останките на старицата).

Човекът ме попита дали мога да стана, на което рискувах да погледна: улицата до мен беше чиста (без кръв, единствено доста стъкла и строителни материали). Станах и първото нещо, което направих, беше да попитам минувачите къде е отишла бабата.

— Момиче, каква баба – тук нямаше никой.

— Тя стоеше тук и молеше за лепта, дадох й монета и тя я изпусна. И когато се наведох да я взема, нещо ме изхвърли. И тя застана тук, навръх това място, показах арматурата, която безусловно бе пробила стената на постройката зад мен.

Хората очевидно ме мислеха за луда. И единствено мъжът, който ме потупа по ухото, сподели:

„ Както и да е, тази стара дама явно ти е избавила живота. Ако не се беше навела, металът щеше да те прониже “.

— Ако не беше тази баба, както казваш, щях да съм отминала и нямаше да видя всичко това! – споделих аз. — Тя взе монета от мен и я изпусна.

Огледах пътя, само че не открих монетата.

— Къде отивате? – попита ме младежът.

„ Към университета “, показах посоката с ръка и като видях какво има начело, замръзнах:

Никога не бях виждала толкоз доста руини. Оказа се, че се е взривила строяща се къща, която беше на близко разстояние от мен. Тухли, купчини, пясък – всичко това беше разпръснато на инцидентен принцип по улицата.

Линейката към този момент приближаваше и видях окървавени хора да лежат на асфалта.

— Значи сте щяла да тръгнете натам? Добре че сте се спряла. В противоположен случай се опасявам да си показва какво би се случило с вас и по какъв начин щяха да се тревожат родителите ви.

И тогава разбрах всичко. Тази баба, това търсене на монетата, това инцидентно изпускане – всичко това ми бе избавило живота. Но къде отиде тя?

Огледах се още веднъж, само че не открих никого; смешният зелен шал изчезна по този начин ненадейно, както се появи.

И единствено една мисъл се появи в главата ми, като че ли някой ми споделяше: „ Дъще, благодаря ти за монетата “.

После описах на родителите си за случилото се. При споменаването на смешния зелен шал майка ми попита някак внимателно:

— Случайно да не беше на синьо-жълти цветя?

— Да, тъкмо такива. Имаше и леке от мак, тъкмо като леке от кръв.

Майка ми замлъкна. После като бяхме сами ми сподели:

—  Твоята прабаба те е избавила. Тя имаше този шал. Майка ми й го подари за рождения ден, а аз бях дребна тогава и я нацапах с йод. Бабата не махна петното, сподели единствено, че в този момент постоянно ще я разпознават по това леке. И когато тя умря, тя беше заровена в същия този шал с леке ​​на върха.

— Прабаба ти те е избавила. Отиди на черква, кажеи благодаря.

Аз, невярващата, послушах майка си и отидох на черква. В този ден за първи път осъзнах какъв брой скъп е животът и какъв брой елементарно е да го загубиш.