Франсето и разходка с лодка от пристанище Павлово - Нашите автори
" Поздравъ от София ", " Salutations de Sofia ", " Souvenir de Sofia ”... и по този начин нататък, и по този начин нататък. Това нормално са заглавията на фона на столични здания или миловидни ангелчета по старите картички от началото на ХХ век. Днес към този момент сме захапали идващия XXI век и хартиените картички въобще не са настоящи. Май към този момент сме прочувствено много закърнели. И не ни е отговорен никой, просто картинките от интернет, шаблоните и виртуалните послания са станали по-популярни и са изместили картичките от хартия.
Нима това може да размени безумната наслада, отключвайки пощата си да намериш там цяло богатство - бял книжен плик с щемпел върху шарената марка от 5-10 стотинки? Колко ли такива сме пускали по пощата? Миниатюрен нравствен празник, храна за душата. Май сме изгубили тия тръпки. А може би сме се отказали напълно умишлено от това и в този момент се оправдаваме с извинението, че нямаме време да пишем, да търсим пликове и лепим марки. Колко комфортно. Някак внезапно се оказа, че за напълно незабележим интервал от 30-40 години, спрямо галактическото безвремие, сме съумели да заличим и тотално да изтрием от съзнанието си жеста с простичката, елементарна, хартиена картичка и страстта да я пратиш или получиш. Писмата също изчезнаха.
Сещам се, че в казармата имаше много необразовани ромчета и турчета, на които им пишех писмата до обичаните Айше, Роксана или Севда. Всички пиеха лимонада, пушеха и търпеливо чакаха реда си, умувайки какво да е посланието, което ще пиша. После ми диктуваха текста, а най-после слагаха и нещо като несръчен автограф от две-три криви букви. Имаше един-двама, които за свършек на писмото опираха дланта си на листа и рисуваха с химикалката около пръстите си като децата в детската градина.
По мой патент на всеки нокът пишех съгласна писмен знак от името им. Ромчетата го намираха за извънредно красиво и внимателно обръщение. Имаше и един хитрец, който беше чул отнякъде фразата на френски „ Je tem “ („ Обичам те “) и ме молеше да я изпиша като „ Жутем “ на кирилица, с цел да може родата на момичето да разчете вярно посланието. Бях го кръстил „ Франсето “, след това всички взеха да му викат по този начин. Питах доста ли обича тази дама, с цел да допълня в писмото още нещо, че да звучи по-влюбено и с „ конгениално “ наличие, както е казвал незабравимият Остап Бендер. Франсето отвръщаше, че доста я обича! Съчинявах много сърцераздирателни и умилителни писма. Да не пропусна и нещо значимо: той всякога ми подсещаше да вмъкна: „..не мой да ми изневеряваш. Нощем ми дохождаш в сънищата, по ярко целия ден мислим за теб! “
Естествено, изпод се мъдреше неговият поетичен автограф от цели четири букви. Искрено се надявам получателката да е била удовлетворена от посланието, написано с моята ръчичка и другарската ми взаимопомощ. Що се отнася до влюбения гарант, той постоянно беше извънредно щастлив и когато писмото биваше съединено до дъно ме черпеше с червен Ротманс от лафката, който аз разменях на другия ден за кутия вафли или нещо друго хранително, тъй като в казармата все те преследва вълчи апетит.
И ето през днешния ден, в моите нормални обиколки из антикварните магазини измежду купища фотографии и картички от далечното и не толкоз минало, попаднах на... едно мое писмо, завършващо с „ Жутем “ и подписа на Франсето! Направо онемях, по този начин ли към този момент се превъртя времето, че взеха да ми попадат картички от персоналния ми престой в социалистическото ни минало? Загубих мозъка и дума, колената ми омекнаха. Какво ли се е случило с тоя завалия и неговата обичана избраница? Така и не видях дамата, по която той харчеше толкоз сълзи, мокри сънища и кутии безценен „ Ротманс “. Как посланието, което беше написано преди 40 години от мен на една негова полусмачкана войнишка фотография, беше стигнало дотук? Изсипах мигновено цялата кутия и разрових всичко, с цел да прегледам наличието. Мои съчинения повече нямаше, само че пък останалите картички и писма бяха от времето на изкопа на Плавателният канал в покрайнините на София. Рядка тематика, взех множеството.
Знаете ли за този великански градеж? Ако не сте чували, в този момент е време да прекъсна прочувствената нишка с влюбеното ромче и да мина към тъжната история с „ плавателния канал “ на София. Мисля си, че в случай че бяхме построили Софийското море през 50-те години по концепция на другаря Червенков (или по-точно по открадната концепция от проекта за развиване на региона на столицата от немския проектант Адолф Мусман, който начертава в студиото си в Дрезден градоустройствения проект на София още през 1936г.), то в този момент през уикендите фамилиите на натуралния кореняк софиянец може би щяха да се развличат там с гондоли. А също с лодки, джетове и моторници.
Може би и Франсето със своята обичана щяха през уикендите да се разхождат с лодка и да умуват по какъв начин да изхранят 8-те си деца. Някои от корабчетата с туристи може би щяха да са от българското корабостроителство и щяха да си плуват по речните води. Или за по-лесно си представете картина съвсем като във Венеция или по каналите на Санкт Петербург.
Изграждането на плавателния канал Панчарево-Павлово, с няколко пристанища и харизматична панорама към планината, е почнало при започване на 50-те години. Както биха споделили през днешния ден множеството публицисти в тв приемника – градежът е бил стартиран сполучливо. Но нещата тогава не са били изпипани още на равнище инженерна мисъл, да не приказваме за бюджет за сходно нещо. Но, както и да е, градежът е от дълго време мъртвец и фантазиите за него също са заровени под пръстта на същото място.
Каква е историята?
В ония времена, първият секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия и министър-председател на Републиката Вълко Червенков е бил мощно засегнат от обстоятелството, че столицата няма изход на никое от околните морета. Как по този начин градовете от социалистическия лагер като Варшава, Прага, Берлин, Будапеща, Белград, а освен те - даже изгнилите буржоазен градове Париж и Лондон имат плавателни реки, а София няма?! Как може такава неправда?!
След малко изследване, първичната цел на хидроложкия план е била следната: течението по посока река Дунав да бъде пренасочено към София, т.е. „ Искъро “, както към момента споделят локални шопи, да потече наобратно посредством комплицирана система от шлюзове. Достигнала до София, само че не и до Дунав, тя е трябвало да цялостни така наречен „ Софийско море “. Трябва да си го визиите – морето някъде след това да бъде обвързвано с река Струма и да се направи плавателен път чак... до Бяло море. Малка и незначителна детайлност: групата инженери са предвиждали и сходна изкуствена канална връзка с друга река - Марица, тъй че по аналогично прокопан канал да се стига с кораби чак до Черно море. Резултатът – столицата София ще е на две морета.
Безумието на тази концепция, както и многократните митинги на учени и специалисти (имало е и такива), не стопират обаче мотивацията на другарите от Политбюро да се даде предписание работата да стартира час по-скоро. С какво и от кое място ще се вземе техника нямало никакво значение. И по този начин, при започване на 50-те години, възприеманият с подигравка проект към този момент е реалност, а осъществяването му е приведено в неотложно деяние. Машини обаче липсват и всичко би трябвало да се копае ръчно. Тук се появява казусът с кирките и лопатите, за които би трябвало работна ръка. За тази „ колосална “ концепция властта подрежда безусловно всеки жител на София да взе участие в изкопаването на канала с избран брой работни дни на обекта - от 3 до 20 месечно. Това са тъй-наречените „ трудодни “, измервани в „ човекочасове “. Гениални изрази. Писателят Георги Марков е посветил цялостен репортаж в своите „ Задочни репортажи за България “ за плавателният канал и е на мнение, че този грандомански градеж се е употребявал като метод за тероризиране и послушание на популацията.
На една от фотографиите е разказано, че служащите на обекта са чиновници от капиталова банка. Те са в компилация с открити фотоси от интервала, залепени на картон и прилежно номерирани и разказани на пишеща машина. Записал съм преди години и един роман от участник в утопичния ров - свещеникът от католическата епархия в София, за жалост, към този момент мъртвец. Разказваше по какъв начин е бил прясно уловен за изкопните работи.
Католически духовник преди и по време на наложителната трудова тегоба при градежа на оборудването, персонален списък
Повечето софиянци, естествено, имат непрекъсната работа и заради това осъществяването на упоменатия норматив до 30 часа се случва най-често през почивните дни. Вземат се часове от отпуските им, а от време на време и от работния ден. Функционерите от Българска комунистическа партия участват, само че са заети с организацията и най-много с контрола на осъществяването на обектите. Хубаво надзор, но даже ръчните колички и лопатите не стигат за всички. Но нищо, значимото е да кипи " непринуден труд ".
Ръководството на обекта дефинира и награден фонд от примитивно морално естество като фотография със знамето или с бригадирите. Има обаче същински санкции за несъблюдение, които се мерят в санкции от заплатите на трудещите се по работните им места. Много бързо обаче хората стартират да се отегчават, виждайки калпавата организация и неналичието на всякаква машинизация, а и основно тъй като се намират по обектите след работа, т.е. когато са към този момент задоволително изморени да въртят лопата или кирка.
Героите на безплатния социалистическият труд са изтощени и по този начин славата на бъдещия плавателен канал последователно стартира да избледнява и залязва. Ръководството заподозира, че свързването на столицата с две морета е невъзможна задача. В допълнение към умиращия напор за грандиозно строителство, ръководителите са осведомени, че няма да има задоволително вода, с цел да се изпълни сходно оборудване. Това може би е краят. Другарят Вълко Червенков въпреки всичко приема за заседание колектива от архитекти и механически ръководители, които дават отговор за канала и се съгласява с техния модифициран вид.
Според новия проект каналът би трябвало да е единствено към 20 км и да минава само около София. Тоест да има трасе и връзка от Панчарево до Павлово и да се изостави концепцията за изход към моретата. В модифицирания вид каналът има задоволително широчина, с цел да минават корабчета с туристи и транспортни гемии с дължина до 20 метра, необятни до 5 метра. Планирано е да има пристанище „ Павлово " и порт „ Красно Село ". Започват фантазии за китни кейове: един в Павлово, другите в Красно село-Север, Лозенец. Предвиждат се и пристанища в бъдещия Студентски град, както и в Младост, а крайната дестинация е порт Панчарево.
Скоро по-късно Вълко Червенков е заменен, новата власт приема обекта и работата с ръчните ровове продължава. Всичко завършва някъде в средата на 60-те години, а прокопаното през годините е общо... 9 километра. Една от аргументите да не се превърнем тогава в средноморска или мощна речна страна и концепцията за тоя плавателен канал да стане на пух и прахуляк - е новият обект Кремиковци, за който е изчислено, че ще гълтам задоволително огромни количества вода и няма да има за плавателния канал. В последна сметка превръщането ни в балканска Венеция отпада, а като завещание от прокопаването остава задачата всичко още веднъж да се зарине с изкопаната пръст. Това се оказва трудно и лишава години.
В наши дни остава името “Плавателен канал ”, което към момента попада за имоти и местности в кварталите Красно село и Драгалевци. Може да ги видите по описанията на землището в нотариалните актове при сделки на парцели, в които са разказани по следния метод: имоти І, ІІ, ІІІ, ІV от кв. 133-д, м. „ Красно село – Плавателен канал “, с обща повърхност от хх-стотин квадратни метра.
Мисля на следващия ден да пусна едно копие от определена фотография на изкопа към пощенския адрес на един живеещ в центъра на София другар. Вместо " Поздравъ от София ", " Salutations de Sofia " или сходно – ще му я надпиша „ Поздрав от порт Павлово “, София, 2023 година “.
Отивам да диря марка и плик.
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника " Ръкавелите на остарелия полковник ". Книгата може да бъде закупена в книжарниците " Български книжици ", ул. " Аксаков " 10 и " Нисим ", бул. " В. Левски “ 59 или
Нима това може да размени безумната наслада, отключвайки пощата си да намериш там цяло богатство - бял книжен плик с щемпел върху шарената марка от 5-10 стотинки? Колко ли такива сме пускали по пощата? Миниатюрен нравствен празник, храна за душата. Май сме изгубили тия тръпки. А може би сме се отказали напълно умишлено от това и в този момент се оправдаваме с извинението, че нямаме време да пишем, да търсим пликове и лепим марки. Колко комфортно. Някак внезапно се оказа, че за напълно незабележим интервал от 30-40 години, спрямо галактическото безвремие, сме съумели да заличим и тотално да изтрием от съзнанието си жеста с простичката, елементарна, хартиена картичка и страстта да я пратиш или получиш. Писмата също изчезнаха.
Сещам се, че в казармата имаше много необразовани ромчета и турчета, на които им пишех писмата до обичаните Айше, Роксана или Севда. Всички пиеха лимонада, пушеха и търпеливо чакаха реда си, умувайки какво да е посланието, което ще пиша. После ми диктуваха текста, а най-после слагаха и нещо като несръчен автограф от две-три криви букви. Имаше един-двама, които за свършек на писмото опираха дланта си на листа и рисуваха с химикалката около пръстите си като децата в детската градина.
По мой патент на всеки нокът пишех съгласна писмен знак от името им. Ромчетата го намираха за извънредно красиво и внимателно обръщение. Имаше и един хитрец, който беше чул отнякъде фразата на френски „ Je tem “ („ Обичам те “) и ме молеше да я изпиша като „ Жутем “ на кирилица, с цел да може родата на момичето да разчете вярно посланието. Бях го кръстил „ Франсето “, след това всички взеха да му викат по този начин. Питах доста ли обича тази дама, с цел да допълня в писмото още нещо, че да звучи по-влюбено и с „ конгениално “ наличие, както е казвал незабравимият Остап Бендер. Франсето отвръщаше, че доста я обича! Съчинявах много сърцераздирателни и умилителни писма. Да не пропусна и нещо значимо: той всякога ми подсещаше да вмъкна: „..не мой да ми изневеряваш. Нощем ми дохождаш в сънищата, по ярко целия ден мислим за теб! “
Естествено, изпод се мъдреше неговият поетичен автограф от цели четири букви. Искрено се надявам получателката да е била удовлетворена от посланието, написано с моята ръчичка и другарската ми взаимопомощ. Що се отнася до влюбения гарант, той постоянно беше извънредно щастлив и когато писмото биваше съединено до дъно ме черпеше с червен Ротманс от лафката, който аз разменях на другия ден за кутия вафли или нещо друго хранително, тъй като в казармата все те преследва вълчи апетит.
И ето през днешния ден, в моите нормални обиколки из антикварните магазини измежду купища фотографии и картички от далечното и не толкоз минало, попаднах на... едно мое писмо, завършващо с „ Жутем “ и подписа на Франсето! Направо онемях, по този начин ли към този момент се превъртя времето, че взеха да ми попадат картички от персоналния ми престой в социалистическото ни минало? Загубих мозъка и дума, колената ми омекнаха. Какво ли се е случило с тоя завалия и неговата обичана избраница? Така и не видях дамата, по която той харчеше толкоз сълзи, мокри сънища и кутии безценен „ Ротманс “. Как посланието, което беше написано преди 40 години от мен на една негова полусмачкана войнишка фотография, беше стигнало дотук? Изсипах мигновено цялата кутия и разрових всичко, с цел да прегледам наличието. Мои съчинения повече нямаше, само че пък останалите картички и писма бяха от времето на изкопа на Плавателният канал в покрайнините на София. Рядка тематика, взех множеството.
Знаете ли за този великански градеж? Ако не сте чували, в този момент е време да прекъсна прочувствената нишка с влюбеното ромче и да мина към тъжната история с „ плавателния канал “ на София. Мисля си, че в случай че бяхме построили Софийското море през 50-те години по концепция на другаря Червенков (или по-точно по открадната концепция от проекта за развиване на региона на столицата от немския проектант Адолф Мусман, който начертава в студиото си в Дрезден градоустройствения проект на София още през 1936г.), то в този момент през уикендите фамилиите на натуралния кореняк софиянец може би щяха да се развличат там с гондоли. А също с лодки, джетове и моторници.
Може би и Франсето със своята обичана щяха през уикендите да се разхождат с лодка и да умуват по какъв начин да изхранят 8-те си деца. Някои от корабчетата с туристи може би щяха да са от българското корабостроителство и щяха да си плуват по речните води. Или за по-лесно си представете картина съвсем като във Венеция или по каналите на Санкт Петербург.
Изграждането на плавателния канал Панчарево-Павлово, с няколко пристанища и харизматична панорама към планината, е почнало при започване на 50-те години. Както биха споделили през днешния ден множеството публицисти в тв приемника – градежът е бил стартиран сполучливо. Но нещата тогава не са били изпипани още на равнище инженерна мисъл, да не приказваме за бюджет за сходно нещо. Но, както и да е, градежът е от дълго време мъртвец и фантазиите за него също са заровени под пръстта на същото място.
Каква е историята?
В ония времена, първият секретар на Централен комитет на Българска комунистическа партия и министър-председател на Републиката Вълко Червенков е бил мощно засегнат от обстоятелството, че столицата няма изход на никое от околните морета. Как по този начин градовете от социалистическия лагер като Варшава, Прага, Берлин, Будапеща, Белград, а освен те - даже изгнилите буржоазен градове Париж и Лондон имат плавателни реки, а София няма?! Как може такава неправда?!
След малко изследване, първичната цел на хидроложкия план е била следната: течението по посока река Дунав да бъде пренасочено към София, т.е. „ Искъро “, както към момента споделят локални шопи, да потече наобратно посредством комплицирана система от шлюзове. Достигнала до София, само че не и до Дунав, тя е трябвало да цялостни така наречен „ Софийско море “. Трябва да си го визиите – морето някъде след това да бъде обвързвано с река Струма и да се направи плавателен път чак... до Бяло море. Малка и незначителна детайлност: групата инженери са предвиждали и сходна изкуствена канална връзка с друга река - Марица, тъй че по аналогично прокопан канал да се стига с кораби чак до Черно море. Резултатът – столицата София ще е на две морета.
Безумието на тази концепция, както и многократните митинги на учени и специалисти (имало е и такива), не стопират обаче мотивацията на другарите от Политбюро да се даде предписание работата да стартира час по-скоро. С какво и от кое място ще се вземе техника нямало никакво значение. И по този начин, при започване на 50-те години, възприеманият с подигравка проект към този момент е реалност, а осъществяването му е приведено в неотложно деяние. Машини обаче липсват и всичко би трябвало да се копае ръчно. Тук се появява казусът с кирките и лопатите, за които би трябвало работна ръка. За тази „ колосална “ концепция властта подрежда безусловно всеки жител на София да взе участие в изкопаването на канала с избран брой работни дни на обекта - от 3 до 20 месечно. Това са тъй-наречените „ трудодни “, измервани в „ човекочасове “. Гениални изрази. Писателят Георги Марков е посветил цялостен репортаж в своите „ Задочни репортажи за България “ за плавателният канал и е на мнение, че този грандомански градеж се е употребявал като метод за тероризиране и послушание на популацията.
На една от фотографиите е разказано, че служащите на обекта са чиновници от капиталова банка. Те са в компилация с открити фотоси от интервала, залепени на картон и прилежно номерирани и разказани на пишеща машина. Записал съм преди години и един роман от участник в утопичния ров - свещеникът от католическата епархия в София, за жалост, към този момент мъртвец. Разказваше по какъв начин е бил прясно уловен за изкопните работи.
Католически духовник преди и по време на наложителната трудова тегоба при градежа на оборудването, персонален списък
Повечето софиянци, естествено, имат непрекъсната работа и заради това осъществяването на упоменатия норматив до 30 часа се случва най-често през почивните дни. Вземат се часове от отпуските им, а от време на време и от работния ден. Функционерите от Българска комунистическа партия участват, само че са заети с организацията и най-много с контрола на осъществяването на обектите. Хубаво надзор, но даже ръчните колички и лопатите не стигат за всички. Но нищо, значимото е да кипи " непринуден труд ".
Ръководството на обекта дефинира и награден фонд от примитивно морално естество като фотография със знамето или с бригадирите. Има обаче същински санкции за несъблюдение, които се мерят в санкции от заплатите на трудещите се по работните им места. Много бързо обаче хората стартират да се отегчават, виждайки калпавата организация и неналичието на всякаква машинизация, а и основно тъй като се намират по обектите след работа, т.е. когато са към този момент задоволително изморени да въртят лопата или кирка.
Героите на безплатния социалистическият труд са изтощени и по този начин славата на бъдещия плавателен канал последователно стартира да избледнява и залязва. Ръководството заподозира, че свързването на столицата с две морета е невъзможна задача. В допълнение към умиращия напор за грандиозно строителство, ръководителите са осведомени, че няма да има задоволително вода, с цел да се изпълни сходно оборудване. Това може би е краят. Другарят Вълко Червенков въпреки всичко приема за заседание колектива от архитекти и механически ръководители, които дават отговор за канала и се съгласява с техния модифициран вид.
Според новия проект каналът би трябвало да е единствено към 20 км и да минава само около София. Тоест да има трасе и връзка от Панчарево до Павлово и да се изостави концепцията за изход към моретата. В модифицирания вид каналът има задоволително широчина, с цел да минават корабчета с туристи и транспортни гемии с дължина до 20 метра, необятни до 5 метра. Планирано е да има пристанище „ Павлово " и порт „ Красно Село ". Започват фантазии за китни кейове: един в Павлово, другите в Красно село-Север, Лозенец. Предвиждат се и пристанища в бъдещия Студентски град, както и в Младост, а крайната дестинация е порт Панчарево.
Скоро по-късно Вълко Червенков е заменен, новата власт приема обекта и работата с ръчните ровове продължава. Всичко завършва някъде в средата на 60-те години, а прокопаното през годините е общо... 9 километра. Една от аргументите да не се превърнем тогава в средноморска или мощна речна страна и концепцията за тоя плавателен канал да стане на пух и прахуляк - е новият обект Кремиковци, за който е изчислено, че ще гълтам задоволително огромни количества вода и няма да има за плавателния канал. В последна сметка превръщането ни в балканска Венеция отпада, а като завещание от прокопаването остава задачата всичко още веднъж да се зарине с изкопаната пръст. Това се оказва трудно и лишава години.
В наши дни остава името “Плавателен канал ”, което към момента попада за имоти и местности в кварталите Красно село и Драгалевци. Може да ги видите по описанията на землището в нотариалните актове при сделки на парцели, в които са разказани по следния метод: имоти І, ІІ, ІІІ, ІV от кв. 133-д, м. „ Красно село – Плавателен канал “, с обща повърхност от хх-стотин квадратни метра.
Мисля на следващия ден да пусна едно копие от определена фотография на изкопа към пощенския адрес на един живеещ в центъра на София другар. Вместо " Поздравъ от София ", " Salutations de Sofia " или сходно – ще му я надпиша „ Поздрав от порт Павлово “, София, 2023 година “.
Отивам да диря марка и плик.
Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника " Ръкавелите на остарелия полковник ". Книгата може да бъде закупена в книжарниците " Български книжици ", ул. " Аксаков " 10 и " Нисим ", бул. " В. Левски “ 59 или
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ