Предизвикателството да си жив |
Постановката „ Три “ на младата авторка Александра Станишева гледах ден след церемонията по връчване на тазгодишните награди Икар. След холивудската синтетика в „ Народния “, „ Три “ в Студентския дом бе като разхладителна напитка в летен зной. Като християнство по време на катакомбите. Бе това, за което в последно време театралите жадуват - увещание за изкуство в името на самото себе си.
Театър без баламосване, суетност и образец. Театър, който е семпло, като че ли прошепнато в ухото, признание. Който съществува само, тъй като има потребност да показа - не да заслепи. От ъндърграунд ситуацията, в която Мила Люцканова сервира режисьорския си дебют, лъхаше всичко това. В спонтанността и лекотата, с която се случи, имах чувството, че инцидентно съм попаднал на другарска колекция. А публиката беше цялостна с търсещи млади погледи. Освежаващо!
„ Три “ е дебютният текст на Александра Станишева. Изглежда излят едновременно. Като изповед. На един мирис. Сякаш е писала за себе си. А по този начин постоянно се получава най-добре – без педантизъм, без занаятчийски съображения. Крайният резултат е колаж от импресии към стадиите на човешкия живот. Притча за живота като поредност от пречки – били те доброжелателни или недобронамерени. Прицелена във фантазията на фена, притчата търси пробойна за излизане от стереотипното мислене. Път отвън коловоза. Път към просветление.
„ Три “ е размисъл върху живота на Йожи. Размисъл върху схемата на живота изобщо. Йожи е юноша, който не усеща съществуването си като повод за каквото и да било. Който напълно по шопенхауериански не възприема раждането си като опция, а по-скоро като наказване. Без някой да го пита, му се е случило. И в този момент си пати… Нищо към този момент не въодушевява, нищо не провокира любознание. Йожи даже не търси излаз от бекетския скептицизъм, в който е затънал. Единствено заядливостта му излъчва някакъв ненужен протест. Александра Станишева потегля да търси аргументите.
В житейския опит на Йожи околните са далечни. В тях не е усетил топлота и съпричастност, от които се е нуждаел - по тази причина пък натрапчиви упования, примесени с нарцисизъм и студен цинизъм. Струва му се, че са го основали, с цел да го съсипят. Времето ли е такова или просто на Йожи по този начин се е случило? На пръв взор историята на Йожи е частен случай, само че Александра Станишева и Мила Люцканова я описват като първообраз на светоусещане. А като че ли загатват, че това е светоусещането на едно потомство. Тяхното потомство? Поколението на прехода? Толкова ли изстина светът…?
Числото 3 е нещо като магическа скоба, крепяща разказа. Три са аспектите на времето, които биват изследвани – минало, настояще, бъдеще. Три са тризнаците, които майката носи в утробата си - единствено Йожи има „ шанса “ да се роди жив… Три са и опорните точки в съществуването на Йожи – той самият, родителите му и неговата вътрешен глас, чуваема като вълшебен глас. Разказът на Александра прескача сред минало, настояще, бъдеще. Търси взаимовръзките. Превръща се в психоаналитичен сеанс. Слага Йожи на диванчето. В предишното, в държанието на родителите, извлича аргументи за сегашното. Извлича и предначертания за неудачи в бъдещето. Прави го интелигентно, загатващо, без да отнеме от свободата на фена да стигне до лични заключения. Постига комплицирана, само че занимателна басня, в която втъкава и спектакъл на парадокса, и вълшебен натурализъм, и сюрреализъм.
Идеята за причинност на детето от родителите Мила Люцканова онагледява, като разделя сцената на две – настояще и минало. В център-ляво е Йожи с неговия живот в сегашното. В дясно тече животът на родителите в обуславящото минало. Сценографията и видео средата на Цвета Богданова свързват двете времена в общ неразделим поток. Коментиращата вътрешен глас на Йожи също е времева взаимозависимост, тъй като е над времето. Периодично се вмъква в действието като вълшебен глас. На видео стената гласът има и собствен облик - всезрящо око.
Младите артисти играят по този начин, като че ли го вършат за себе си. Спартак Апостолов съумява доста добре да пресъздаде вдетинения черноглед Йожи. София Джустрова – съчувствено играе безпределно толерантната му любяща другарка Вера. Луизабел Николова и Иван Панайотов са майка и татко, които не се нуждаят от удостоверение за меродавност.
В пиесата има основно режисьорско решение. Светещ портал, под който майката постоянно застава. Символизира ореол за святост. Намеква за святата роля на майката. За първостепенното ѝ въздействие върху ориста на детето. Очаквания за святост, която тази майка – а може би и безчет други – в никакъв случай не доближават. Да, първоначално бе Майката…
„ Три “ не опростява действителността с еднопосочно обръщение. Ако въпреки всичко желаеме да формулираме нещо обобщаващо, то е, че освен от философска позиция да си жив не е привилегия, а предизвикателство. Сетих се за парадоксалния възклик на Емил Чоран: „ Искам да съм свободен, оптимално свободен! Свободен като мъртвороден! “
Йожи, като всички нас, се ражда жив…
Театър без баламосване, суетност и образец. Театър, който е семпло, като че ли прошепнато в ухото, признание. Който съществува само, тъй като има потребност да показа - не да заслепи. От ъндърграунд ситуацията, в която Мила Люцканова сервира режисьорския си дебют, лъхаше всичко това. В спонтанността и лекотата, с която се случи, имах чувството, че инцидентно съм попаднал на другарска колекция. А публиката беше цялостна с търсещи млади погледи. Освежаващо!
„ Три “ е дебютният текст на Александра Станишева. Изглежда излят едновременно. Като изповед. На един мирис. Сякаш е писала за себе си. А по този начин постоянно се получава най-добре – без педантизъм, без занаятчийски съображения. Крайният резултат е колаж от импресии към стадиите на човешкия живот. Притча за живота като поредност от пречки – били те доброжелателни или недобронамерени. Прицелена във фантазията на фена, притчата търси пробойна за излизане от стереотипното мислене. Път отвън коловоза. Път към просветление.
„ Три “ е размисъл върху живота на Йожи. Размисъл върху схемата на живота изобщо. Йожи е юноша, който не усеща съществуването си като повод за каквото и да било. Който напълно по шопенхауериански не възприема раждането си като опция, а по-скоро като наказване. Без някой да го пита, му се е случило. И в този момент си пати… Нищо към този момент не въодушевява, нищо не провокира любознание. Йожи даже не търси излаз от бекетския скептицизъм, в който е затънал. Единствено заядливостта му излъчва някакъв ненужен протест. Александра Станишева потегля да търси аргументите.
В житейския опит на Йожи околните са далечни. В тях не е усетил топлота и съпричастност, от които се е нуждаел - по тази причина пък натрапчиви упования, примесени с нарцисизъм и студен цинизъм. Струва му се, че са го основали, с цел да го съсипят. Времето ли е такова или просто на Йожи по този начин се е случило? На пръв взор историята на Йожи е частен случай, само че Александра Станишева и Мила Люцканова я описват като първообраз на светоусещане. А като че ли загатват, че това е светоусещането на едно потомство. Тяхното потомство? Поколението на прехода? Толкова ли изстина светът…?
Числото 3 е нещо като магическа скоба, крепяща разказа. Три са аспектите на времето, които биват изследвани – минало, настояще, бъдеще. Три са тризнаците, които майката носи в утробата си - единствено Йожи има „ шанса “ да се роди жив… Три са и опорните точки в съществуването на Йожи – той самият, родителите му и неговата вътрешен глас, чуваема като вълшебен глас. Разказът на Александра прескача сред минало, настояще, бъдеще. Търси взаимовръзките. Превръща се в психоаналитичен сеанс. Слага Йожи на диванчето. В предишното, в държанието на родителите, извлича аргументи за сегашното. Извлича и предначертания за неудачи в бъдещето. Прави го интелигентно, загатващо, без да отнеме от свободата на фена да стигне до лични заключения. Постига комплицирана, само че занимателна басня, в която втъкава и спектакъл на парадокса, и вълшебен натурализъм, и сюрреализъм.
Идеята за причинност на детето от родителите Мила Люцканова онагледява, като разделя сцената на две – настояще и минало. В център-ляво е Йожи с неговия живот в сегашното. В дясно тече животът на родителите в обуславящото минало. Сценографията и видео средата на Цвета Богданова свързват двете времена в общ неразделим поток. Коментиращата вътрешен глас на Йожи също е времева взаимозависимост, тъй като е над времето. Периодично се вмъква в действието като вълшебен глас. На видео стената гласът има и собствен облик - всезрящо око.
Младите артисти играят по този начин, като че ли го вършат за себе си. Спартак Апостолов съумява доста добре да пресъздаде вдетинения черноглед Йожи. София Джустрова – съчувствено играе безпределно толерантната му любяща другарка Вера. Луизабел Николова и Иван Панайотов са майка и татко, които не се нуждаят от удостоверение за меродавност.
В пиесата има основно режисьорско решение. Светещ портал, под който майката постоянно застава. Символизира ореол за святост. Намеква за святата роля на майката. За първостепенното ѝ въздействие върху ориста на детето. Очаквания за святост, която тази майка – а може би и безчет други – в никакъв случай не доближават. Да, първоначално бе Майката…
„ Три “ не опростява действителността с еднопосочно обръщение. Ако въпреки всичко желаеме да формулираме нещо обобщаващо, то е, че освен от философска позиция да си жив не е привилегия, а предизвикателство. Сетих се за парадоксалния възклик на Емил Чоран: „ Искам да съм свободен, оптимално свободен! Свободен като мъртвороден! “
Йожи, като всички нас, се ражда жив…
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ