Последно са редактирани на 22-ри октомври 2022 г. Голяма част

Последно са редактирани на 22-ри октомври 2022 година

Голяма част от „ доказателствата “, които се дават в поддръжка на тайната доктрина, че човек не е бил на Луната, са фокусирани върху сниманите фотографии. Привържениците на тайните теории обичат да натъртват на елементи от фотографиите, които не дават отговор на техните упования. Затова, те споделят, фотографиите са фалшифицирани.

Аз не съм склонен с този метод на мислене. Първо, за какво би трябвало да имам вяра, че упованията на последователите на тайни теории са верни? Почти всяко едно от тези упования се показва като явен факт, без обаче да бъде приведено пресмятане или мотив. И доста от тях се базират на непълни знания за осветяване, вероятност, геометрия, снимка. Ако упованието е неверно, тогава отричането му не е мъчно.

Второ, създателите на тайни теории одобряват, че съществуват единствено две благоприятни условия: или историята на НАСА (както обичат да се изричат иронично за лунните кацания) би трябвало да бъде изцяло съвместима до най-малкия подробност, или има солидна интрига и прикриване, което включва имитация на доказателствата. В логиката това се назовава подправена дихотомия. За повече от наблюдаемите „ аномалии “ съществуват голям брой други пояснение. И също така представянето на доказателство, което опровергава дадена опция, единствено по себе си не значи, че другата опция е вярна.

Снимката “Човек на Луната ”. Защо наподобява, че Олдрин седи в бяло леке, а в далечината теренът е по-тъмен. Прожектор или… лунни условия? Credit: NASA

Даже и в случай че хората, които не са последователи на тайни теории, не могат да обяснят приемливо дадена особеност, за какво всички би трябвало да приемем абсолютно изказванието, че има някаква гигантска интрига? За да приемем конспирацията, би трябвало да приемем и голям брой други догадки, за които няма доказателства. Виж публикация първа – бръсначът на Окам.

Много хора са на мнение, че имат нужните знания да интерпретират фотографиите безгрешно. И сериозните създатели на тайни теории разчитат точно на това. Някои от тези създатели, които имат опит с снимка, дават информация само в поддръжка на вярванията им, без да дават на читателя опция за уравновесена преценка.

„

Светът, който виждаме чрез фотоапарата, не е светът, който виждаме със личните си очи. Фотоапаратът „ замразява “ един дребен интервал от време и ни дава опция да учим този интервал в доста по-големи елементи, в сравнение с е допустимо в действителния свят. В нашия образен свят ние виждаме нескончаем порядък от събития, доста от които ни убягват от погледа. Преминаваща сянка, отблясък на светлина – доста от тези неща не ни притеглят вниманието даже и да ги виждаме. Нашият мозък е програмиран да се оправя с преходни събития – само че не и когато те са „ замразени “ – тогава ние можем да се фокусираме върху тях.

Фотографията съставлява двумерно изображение на тримерен свят в границите на един филм. Това нарушава някои от „ способите “ на мозъка да възприема нещата в дълбочина. Техниките на фотографията като да вземем за пример осветяване и фокусно разстояние могат да променят  фотографията по подобен метод, че да ни даде друга триизмерна визия за това, което е било сега, който ни интересува.

Студийните фотографи ретушират съвсем всяко изображение, което снимат. Те вършат фотографията такава, че да изобразява това, което читателят се чака да схване, а не това, което фактически би се възприело в действителната обстановка. Рядко се ретушират исторически фотоси (като да вземем за пример тези на НАСА, включително лунните кацания). Моята позиция е да не очаквате фотосите на НАСА да са ретуширани – само че тези фотоси постоянно ще имат някакъв детайл, който кара фена да бърчи чело и да се чуди какво е това.

Като приказваме за ретуширани фотографии ще е обективно да споделя, че евентуално въпреки всичко ще откриете някои ретуширани фотоси от лунните кацания. Историците желаят непроменени фотоси, само че пиарите имат същите цели като студийните фотографи: те желаят изображенията да наподобяват добре. И по този начин те отстраняват отблясъците на обектива и странните сенки. Не бива да тормози никого, че обработени изображения съществуват, само че има доста повече необработени изображения.

Насочете вашия фотоапарат към пода. Погледнете през визьора и сложете някакъв обект на всеки ъгъл, който се вижда през визьора. Тези обекти ще съставляват ъглите на основата на пирамида. Върхът на пирамидата се дефинира от лещите на камерата. Тази пирамида съставлява така наречен зрителен размер. Всичко, което тази камера „ запечатва “, е в границите на тази пирамида

Credit: Clavius.org

Когато насочите фотоапарата към автентичен обект, пирамидата към момента е там, само че тя лежи странично. И вместо да се спре да се разгръща като стигне пода, тя ще се разгръща в безкрайността. Правата от лещите, която е перпендикулярна на основата на пирамидата, е така наречен оптична ос. Оптичната ос стига до центъра на основата.

Ако ние открием обещано събитие в границите на този зрителен размер и се научим да го описваме математически, ние ще можем да разбираме това, което виждаме на фотографията.

Вашият зрителен размер може би е малко компактен. Това е по този начин, тъй като видео камерите и 35-милиметровите камери употребяват правоъгълен формат. Камерите „ Хазелблад “ на „ Аполо “ са употребявали квадратен формат за фрагмента, което ни улеснява.

Производителите на фотоапарати ни дават стойности, които оказват помощ на фотографа да дефинира формата на зрителния размер. Производителите на лещи ни дават фокалната дължина на лещите. Ако знаете размера на филмовата рамка, с една формула се пресмята ъгъла на зрителното поле (или FOV [field of view] ъгъла). Понякога производителите на лещи ще дадат вашия ФОВ ъгъл при избрани размери на кино лентата.

Лещите „ Зайц Биогон “, които са били дадени на НАСА, са имали фокална дължина 60 мм. Това дава за FOV ъгъла стойност от 71°, в случай че се употребява 70мм кино рамка.

Да се върнем на образеца с пирамидата. Прекарайте една права от върха на лещите (пирамидата) до един от вашите ъгли, след това още една до по диагонал противоположния ъгъл. Измерете ъгъла, който подписват двете прави. При лещите от програмата „ Аполо “ този ъгъл би възлизал на 71°.

Credit: Clavius.org

Ние сме по-заинтересувани да намерим ъглите сред прилежащите страни на пирамидата. Малко тригонометрия ни оказва помощ в тази ситуация.

Диагоналният ъгъл на пирамидата на зрителния размер ни е 71°. Приемаме височината на пирамидата за единица. Отбелязваме ъгъла сред височината на пирамидата (оптичната ос) до краищата на ръбовете – 35.5° – половината от ъгъла на диагоналите. Забележете, че имаме един правоъгълен триъгълник, избран от височината, върха, ъгъла на края на ръба при основата.

Това ни разрешава да се пресметна дистанцията от центъра на постулираната основа към някой от ъглите на основата като знаем тригонометричния тангенс на 35,5 ° – резултатът е 0,713. Катетът на този правоъгълник триъгълник се явява и хипотенузата на още един равнобедрен правоъгълен триъгълник, който лежи на пирамидалната основа в следния тип:

Credit: Clavius.org

Питагоровата теорема ни разрешава да изчислим дължината на катетите на равнобедрения правоъгълен триъгълник. Резултатът е 0.504. Ъгълът от оптичната ос до центъра на ръба се явява аркустангенс от тази дължина (понеже сме приели дължината на оптичната ос за 1-ца) – затова е 26.75°

Камерите на „ Аполо “ са били екипирани със специфична мрежа от кръстчета, които са забележими на всяка фотография – така наречен „ доверени кръстчета “. Централното кръстче показва оптичната ос и е малко по-голямо от останалите кръстчета. Мрежата ни оказва помощ да се ориентираме къде се намират обектите на дадена фотография и даже да измерваме размерите им. Веднага може да се досетим, че кръстчетата дават отговор на избран ъгъл от оптичната ос. И ние може да измерваме характерностите на обектите по отношение на кръстчетата, да определим ъгловия им размер, както и ъгловата разлика сред обособените обекти.

Ние към този момент знаем стойностите за хоризонталния и отвесния ни FOV от горната ни работа. При множеството от изображенията, обаче, ръбът на изображението не е благонадежден източник за цялостния ъгъл FOV. Филмът може да се клати в касетата или да се реалокира на друго място във фотоапарата. Все още имаме потребност от метод да отнесем „ доверената “ координатна система към теоретичните ръбове на фрагмента.

Ако се сблъскаме с проблем, който не можем да решим неотложно чрез усъвършенстване, би трябвало да се обърнем към емпиричния способ. В общи линии – би трябвало да можем да измерваме дадени параметри по подобен метод, че всички вероятни неточности да се отстраняват една с друга.

Първо ние одобряваме мрежата от кръстчета за координатна система. Централното кръстче е нулата. Едно кръстче надясно по отношение на централното кръстче е 1.0 по оста Х, а едно кръстче надолу по отношение на централното кръстче е -1.0 по оста У.

Сега насочваме вниманието си към Apollo Lunar Surface Journal ( http://www.hq.nasa.gov/alsj/frame.html ), който съставлява онлайн вместилище за сканирани диапозитиви. Форматът.JPEG прави опция да се пресъздава целия кадър плюс обкръжаващата черна граница. Ако вземем 20 изображения инцидентно и измерим къде е изместена границата (ръбът на кадъра) в границите на „ доверената “ координатна система, ние откриваме, че цената е 2.59 „ доверени “ единици.

Credit: Clavius.org

Ако 2.59 дава отговор на 26.8° – половината от ФОВ ъгъла, тогава ние имаме още един правоъгълен триъгълник и можем да използваме тези параметри, с цел да измерваме всеки ъгъл в границите на фотографията, чието разстояние е показано в „ доверената “ координатна система.

В рамките на този правоъгълен триъгълник другият катет се пресмята като 5.127 „ доверени “ единици. Това значи, че за всеки обект на разстояние, обозначено като F „ доверени “ единици, било то нагоре, надолу, наляво или надясно от централното кръстче, съответстващата ъглова разлика А от оптичната ос се пресмята по формулата:

А= arctg (F/5.127)

Би било съмнително, в случай че изказванието беше в действителност правилно. Факт е, че забележителен % от фотосите на лунната повърхнина са замъглени, с неправилна експозиция или страдат от други недостатъци. Доскоро тези фотоси не бяха известни за публиката заради липса на интерес от страна на редакторите и разпространителите на научнопопулярни писания. Интернет обаче направи допустимо да бъдат цифровизирани стотици фотографии от Луната (включително лошите) и да бъдат популяризирани свободно. Така е допустимо да забележим цялостния набор от лунни фотографии.

Отдолу са показани няколко от тези некачествени фотоси, които се появяват на филмовите ленти от „ Аполо “. Те нормално са отвън фокус или са с неприятна експозиция:

Credit: NASA

Много от фотосите са запечатали светлинните проблясъци по обектива, тъй като са били ориентирани към слънцето при правенето на панорамните композиции. Тези панорамни композиции са били скъпи за документите на значими събития и надлежно са забавни за учените, само че не са забавни за публиката като цяло. Изследователите ги употребяват за документиране и не обръщат внимание на дефектите.

Факт е, че хората са били в положение да снимат положителни фотоси още преди да се появят компютърни системи, осигуряващи автоматизирана експозиция или устройства, които разрешават автоматизирано фокусиране. Производителите на кино ленти постоянно дават експозиционни насоки, като ни осведомят за  междинните настройки за фотоапарата при известни светлинни условия.

Времето на експозиция е било отработвано авансово въз основата на опити. Бил е прочут АСА/ИСО филмовият рейтинг, а за правенето на фотографиите на НАСА е било преизчислено нужното време на експозиция. В хода на плана “Аполо ” стойностите са били подобрявани.

Възможността за ръководство на експозицията автоматизирано е била внедрена на някои модули камери към края на 60-те години на предишния век. Пилотът на командния модул на „ Аполо 11 “ Майкъл Колинз е на мнение, че евентуално Хазелблад са правили изследвания за внедряване на технологията след неговата задача.

Липсата на визьор може да бъде проблем в някои случаи. Ранните задачи са употребявали широкоъгълни лещи. Било е задоволително да насочиш камерата в някаква посока към даден обект и е съществувала възможност да успееш да заснемеш този обект с високо качество. По време на по-късните задачи са били изпращани 500 мм телефото камери и те са били оборудвани със специфични пръстени за цел фина конфигурация.

А по какъв начин се прави ръчно фокусиране? Това не е чак толкоз мъчно, колкото мнозина допускат. Производителите на лещи означават предстоящата отдалеченост на пръстена за фокусиране и е въпрос на преценка на дистанцията до предмета, с цел да се приложат предстоящите настройки.

Астронавтите на „ Аполо “ са били подготвени да ползват по този начин наречената фотографска техника „ зоун фокусинг “, която се употребява от фотожурналисти и спортни публицисти. Тези публицисти нямат време да настройват фокуса образно или по преценка. При висока стойност на ф-стопа проницателната дарба на камерата нараства. Това значи, че когато лещите са фокусирани върху някакъв отдалечен обект, обектите по-близо и по-далече от тази идеална локация също са фокусирани сносно. Лещите „ Зайц Биогон “, употребявани от астронавтите, са имали знак, който е указвал околните и далечни граници при избрана проницателна дарба за всяка композиция на фокусна конфигурация и ф-стоп.

Едно от изказванията на създателите на тайни теории е, че сенките постоянно би трябвало да бъдат успоредни при осветление от Слънцето. Това изказване обаче изцяло пренебрегва резултата на терена върху визуализирането на сенките.

Горната фотография демонстрира два реда от дървета, които не престават в далечината.Първият ред дървета хвърля сенки върху релативно плосък терен, до момента в който вторият ред отляво хвърля сенки върху рид.

Тази фотография демонстрира още една група дървета, само че този път те са насочени разнопосочно. Ако ъгълът на осветление, наклонът и ъгълът, от който гледаме, се изберат инцидентно, ще забележим сходно държание. Привържениците на тайни теории постоянно ни дават деликатно подбрани фотоси („ Тъмната луна “, с. 22, сн. 19), които съставляват частен случай – резултатът на терена е омекотен от ъгъла, от който гледаме. Тези специфични фотоси се дават като доказателства за това какво постоянно се случва при осветление от Слънцето и по този начин съгласно създателите фотосите на „ Аполо “ са фалшифицирани. Само че образецът, който видяхме на горните две фотоси, демонстрира, че става въпрос за частен случай.

“Буквата ” С на тази канара. Credit: NASA

Понеже съм работил дълги години в аматьорски и професионални театрални и кино продукции, не мога да приема тезата, че тази канара е атрибут. Първо – нито един реквизитьор не би поставил обозначението по подобен метод, че да е очевидно. Обозначенията, в случай че те въобще се употребяват, се разпечатват на дъното или на долните елементи на обектите, с цел да не могат да се видят. Второ – употребявайки единствено една писмен знак за обозначение, това би те лимитирало да маркираш до 26 реквизита, заради ограничаване в броя на буквите. Ако реквизитьорът толкоз прецизно се придържа към каталога, даже скалите, които би употребявал в „ постановката “, биха имали потребност от една по-усложнена система за означение.

По-правилно е да кажем, че буквата (ако въобще може да става въпрос за буква) просто се пресъздава на фотографията, без да е действителен обект. Кръстчетата, които виждаме, също се пресъздават на снимките– само че това не значи, че са част от фотографираните обекти.

През 2001 година Стийв Трой от lunaranomalies.com направи детайлно следствие на случая. След като си набави диапозитиви от разнообразни източници на НАСА, той не съумя да види тази писмен знак както на образците, употребявани до 1997 година, по този начин и на по-късни мостри. И въпреки всичко фотосите на формалния уебсайт на НАСА фактически демонстрират буквата С! Проучвайки фотосите в  Лунния и Планетарен Институт (ЛПИ) в Хюстън, Стийв Трой откри, че една от тези фотоси е източник на този недостатък. Тази фотография е била след това сканирана и популяризирана в интернет. Трой и учени от ЛПИ изследваха фотографията под микроскоп и откриха какво съставлява „ буквата “ – фибра или косъм на фотографската хартия, на която фотографията AS16-107-17446 е била принтирана.

Снимката “Човек на Луната ”. Защо наподобява, че Олдрин стои в бяло леке, а в далечината теренът е по-тъмен? Прожектор или… лунни условия? Credit: NASA

Привържениците на тайни теории безспорно обръщат внимание на това каква е разликата сред естествена и изкуствена светлина. Представете си плоска, осветена повърхнина – да вземем за пример повърхността на паркинг за коли. През деня всяко пространство за паркиране се осветява еднообразно от Слънцето. Слънцето е еднообразно блестящо в единия и в другия завършек на паркинга. Сега си представете същия паркинг, само че осветяван от улична лампа. Местата наоколо до лампата ще бъдат осветени по-ярко от по-далечните от лампата места. Това е основата, на която разчитат някои създатели на тайни теории като Пърси.

Светлинният интензитет се подчинява на обратнопропорционално квадратично предписание – при увеличението на дистанцията интензитетът понижава по следния метод – удвоиш ли дистанцията, яркостта на светлината пада на една четвърт от истинската. За близки светлинни източници като лампи това предписание е значително. За далечни обекти като Слънцето дистанцията от единия завършек на паркинга до другия е несравнимо по-малко от дистанцията Слънце-паркинг.

Привържениците на тайни теории обаче пропущат нещо – това не е единственият закон, който се ползва при тези фотоси! Количеството светлина, което идва в границите на дадена квадратна единица не е повсеместен индикатор за яркостта на която и да е точка от тази единица.

Количеството светлина, което повърхността получава от Слънцето, зависи от ъгъла на рухване. Лунната повърхнина е формирана от хиляди дребни фасетки, всяка заемаща изцяло друга посока по отношение на Слънцето и надлежно получаваща друго количество светлина. Това не е правилно за образеца с паркинга, само че пък е правилно за Луната.

Понеже Луната с по-малък размер от Земята, повърхността се „ изкривява “ по-бързо в посока хоризонта. Светлината фактически понижава с отдалечаване от фотографа. С отдалечаване ъгълът на рухване понижава за цялата повърхнина, освен за самостоятелните фасетки.

При фотографията „ Човек на Луната “ фотоапаратът е извърнат към Слънцето. Това значи, че той снима сенчестата страна на обособените детайли (хълмове, скали). Когато човек огледа към Слънцето и ъгълът е дребен, текстурата на повърхността наподобява тъмна, тъй като човек гледа към всички обособени затъмнени фасетки.

Когато обаче човек гледа по посоката, в която падат слънчевите лъчи (не към Слънцето), той вижда осветените райони на текстурните детайли. Тъмните райони са отдалечени от него. Това основава илюзията за осветена повърхнина.

Но ние към момента не сме обяснили по този начин наречения ярък район зад Олдрин. Това е район от Луната, който е затрит от действието на лунния мотор. Секунди преди кацането Олдрин рапортува на Армстронг, че модулът се е изместил надясно, а Армстронг поправя това, като накланя лунния модул наляво. Светлите райони от фотографията са местата, пометени от мотора.

Къде са следите на лунохода? И тук имаме разумно пояснение, което не включва интрига. Credit: NASA

Това изказване е единствено на половина правилно – луноходът е спуснат, само че не значи, че е атрибут. В изискванията на лунната гравитация луноходът не е доста тежък. Един астронавт може да повдигне единия му край без особени компликации. И тъй като радиусът на завиване е стеснен както е и при всяко возило с четири гуми, астронавтите елементарно са повдигали единия завършек на лунохода и са го завъртали в мечтаната посока – по-лесно, в сравнение с в случай че са маневрирали. Когато това се е случвало, не трябва да чакаме да забележим следи от гуми.