Помните ли колко пъти Тузаря разби сърцето на Кари? Може

Помните ли какъв брой пъти Тузаря разруши сърцето на Кари? Може би няма значение. Кой ли ги брои тези неща... Може би въобще не сте гледали „ Сексът и градът “, макар че имам вяра, че даже и мъжете скрито си го пускаха. Разбиваше го той това сърце, отиваше си, връщаше се, целуваше, бягаше, до момента в който не заобича, до момента в който не остана. Тузаря, подобен какъвто Кари го искаше, подобен, какъвто всички девойки го мечтаеха. Като на филм. На лента.

Там, под светлините на Париж. Там, където даже един Тузар може да бъде сантиментален. Там, където едно момиче желае един Тузар и един Тузар споделя „ обичам те “. Като на филм.

Всички имаме по един Тузар в живота си. Може да не се вози с водач, може да не носи костюм, може да не ни изненадва в Париж, само че може да разрушава сърцето ни, да го съшива след това с късни позвънявания и непредвидени предложения за вечеря, да го изпраща още преди да е пристигнала сутринта и да ни оставя бездиханни. В едно такси, към края на града, там, където в един дребен апартамент под звездите фантазиите за Париж се крият сред стотици страници, сред стотици книги и са също толкоз недостижими. Като него.

Моят Тузар беше неосъществим или най-малко по този начин си мислех първоначално. Та аз нямах нищо общо с девойките, след които той би се обърнал, с девойките, които би извел на вечеря. Може би тъй като нямах нищо общо с тях, получих своята покана. Не знаех дали да се развеселявам, или да бъда поласкана, да се усещам като едно от тези девойки, или просто да спра да усещам.

Казах „ да “, несъмнено. Та кое момиче би отказало на своя Тузар. Онзи, който можеше и да не носи заричане за обич, само че носеше пристрастеност, играеше си с тази пристрастеност като ловък жонгльор, за който девойките се сменяха с бързинаха на бухалките.

Идваше и си отиваше този Тузар и всякога откъсваше парченце от пеперудите в стомаха ми. Докато пускаше обичаната ми ария, до момента в който ми сипваше обичаното вино, до момента в който ме докосваше, до момента в който ме целуваше. После го нямаше.

После ме заменяше с други девойки, от тези девойки. Не знам дали сменяше плейлистата и виното несъмнено беше същото. Защото един Тузар не се трансформира. Само девойките в леглото му.

Моят Тузар също можеше да бъде сантиментален, дотолкоз, че самата аз да бъда. Имахме своите мигове. И не беше Париж, само че беше не по-малко обичано мое място. Надбягвах се със звездите, бях подготвена да търча по улиците, до момента в който той държи ръката ми, бях подготвена още веднъж да му дам сърцето си, това, което нееднократно се пробвах да опазя цяло. На една тераса, в една нощ, в един мирис, който усещах по какъв начин гали врата ми, в едни обятия, в които бих се събуждала всяка заран. Там, под звездите събрах моят мирис в една чаша вино. Защото знаех, че няма да има на следващия ден.

С него на следващия ден в никакъв случай не е имало. Аз имах този миг. И той беше в него. Тузаря.

На другия ден ли? Нямаше го. Отново си беше тръгнал. Така и не остана. Така и не изиска аз да остана. Толкова пъти си тръгвахме и след това инцидентно се срещахме, че забравих, че съм желала обич. Онази, която моят Тузар нямаше по какъв начин да ми даде. Забравих, че в никакъв случай не съм я желала, че може би в миналото съм обичала. Тайно. В един момент, на един мирис, под едно небе.

Любовта, която си потегли с изгрева. Моят Тузар нямаше по какъв начин да обещае обич. Любов, която аз по този начин и в никакъв случай не желаех. От боязън, че няма да ми я даде. От боязън, че не може да ми я даде.

А един Тузар може би може да обича. Аз в никакъв случай няма да схвана. От боязън, че идващото момиче към този момент е на прага. Там, откъдето аз неведнъж си тръгвах, преди да дочакам изгрева. В едно такси, към края на града, в един апартамент под звездите, където фантазиите за Париж звучат непрекъснато в слушалките ми и са също толкоз недостижими. Като него.