Пеньо Пенев - творецът на възторга и покрусата
Поетът с ватенката е освен глас, само че и съвест на епохата
Извънредно сензитивната му душа се трансформира в сцена за конфликтите на времето
В актуалната българска лирика са единици създателите, чиито души са разкъсвани от толкоз жестоки несъгласия, от подобен заплашителен конфликт сред фантазията, бляна, илюзията и грубата реалност, както е при Пеньо Пенев. Творчеството на този стихотворец става средоточие на споровете и публичните протуберанси на епохата. Краят на 40-те и началото на 50-те години на предишния век е време на огромни и разтърсващи обществени разломи и трансформации. Сменя се освен обществената парадигма, публичната и политическата система в България, само че протичат спорни и трагични процеси в самостоятелното и публичното схващане. Извънредно сензитивната душа на Пеньо Пенев се трансформира в сцена на тези конфликти. Неговата възторжена и екстатична умонагласа отразява дълга пред родината и опиянението от великото време на новото строителство. На Пеньо Пенев се пада насладата да бъде съвременник на строителството на новия живот. Нека си напомним Вапцаровото „ Ще строим цех, цех на живота “. В стихотворението си „ Земята ще бъде родилка “ Пеньо Пенев възкликва:
Земята
в деветия месец е бременна,
земята ни
чудноват отрок ще роди.
Ще бъдеш ти кръстник,
строително време,
ти с яката класа
грижовно ще бдиш!
В ранните си произведения, отдадени на възторга от строителството на новия живот, Пеньо Пенев се родее с патоса и очакванията на Никола Вапцаров за построяването на бъдещия по-справедлив свят. Подобно на него и Пеньо Пенев има вяра, че в фантазията и в благородната концепция хората ще бъдат „ завинаги сближени, / ще бъдат щастливи, / ще бъдат положителни! “.
Поетът с ватенката освен споделя самун и безсънни нощи, компликации и напрежения с другите служащи, само че и познава душата на строителите. От тази позиция има припокриване на личността на Пеньо Пенев и неговия лирически воин, който въодушевено разказва новото строителство. Все още не се е задала подлата сянка на отчуждението.
Тръбачът на новото време и новото строителство Пеньо Пенев има вяра в по-справедливото, красиво и умерено бъдеще, където обществените разлики освен ще бъдат притъпени, освен класовите спорове ще изчезнат, само че и индивидът в действителност ще бъде възведен във висша полезност.
Именно по тази причина в творбите на Пеньо Пенев от началото на 50-те години усещаме такова взривно и съвсем екстазно вътрешно напрежение. Строфата у поета е призивна и патетична, бойка и тържествена, от време на време звучи съвсем като разгласа:
Чуй на Родината
милионния глас:
Да вървим! –
Пред нас е
денят,
разсъмнат
от нас!
Заедно с възторга и насладата обаче се усеща и вибрирането на болката от измените, разочарованието от това, че в общия поход към новия живот се появява и „ на злото потокът миризлив “. Гняв сковава челюстите на поета. Съвременниците му, които са участвали на редица негови четения и спонтанни рецитали, на полемики и креативен диалози в Съюза на българските писатели, свидетелстват за неговия избухлив характер, за презрението му към филистерския дух на конформизма и нагаждачеството, за отвращението му към еснафския нрав, който постепенно се настанява в душите на съотечествениците единствено няколко години след обществените разломи и промяната на политическата система.
На Минко Николов принадлежи една проницателна оценка за характера и спорната душевна настройка на поета: „ Самата натура на Пеньо Пенев издаваше някакво противопоставяне против загладените и зализани стихчета, против гланцираните и сладникави поетически издания, които са непознати на грохота на епохата. Той не можеше да търпи лирическото мъркане, глухия и заглушен шепот, затворената в херметически кръгове лирика. Него го мамеха далечните хоризонти, едрите мащаби, преборването с грамадни трудности. С правилния си инстинкт той разбра, че огромна лирика се ражда в битката с огромни проблеми. “
Интересно е да се създадат паралели сред поетиката на създателят на „ Моторни песни “ и поетиката на Пеньо Пенев. Не единствено идейно тематична е близостта сред тях, само че има подобие и при структурата и организацията на стиха и на лирическото изложение. Близки са и като потребление на знаково натоварени едни и същи думи. Близки са с разговорния, синкопно насечен стих. Несъмнено от българските поети, творили преди него, Пеньо Пенев най-вече се възхищава от гения на Никола Вапцаров и изпитва благотворно въздействие.
Другият му популярен преподавател е Владимир Маяковски. Авторът на „ Дни на инспекция “ се прекланя и възторгва освен от неговата лирика, само че и от житейското му държание, от безстрашната му гражданска, човешка и естетическа позиция, от жестовете на смелост, неподчинение, непокорство, неприемане и гордо отменяне на филистерския дух на епохата. Дори в самоубийството си Пеньо Пенев подражава на Маяковски, по-точно е да кажем не подражава, а се въздига до изключителната мощ на волята и безстрашието на съветския си преподавател и идол. Неслучайно последните думи на Пеньо са изписани върху неговия портрет, пред който Пеньо Пенев като че ли молитства като пред икона –„ При тебе пристигам, Бог мой! “
Пеньо Пенев има самочувствието, че взе участие в сътворяването на новата история, историята, когато един остарял свят рухва и си отива, и различен, нов, би трябвало да бъде издигнат. В „ Строителна пролет “ той възкликва:
Нов календар, историйо,
пиши!
Поетът следва маршовата стъпка на епохата, която сходно на пролетните гръмове разпростира и дава криле на младостта му. Но с изключение на откровената и изчистена от шаблони патетика на лирическото изображение, усещаме и предчувствието за високата отговорност пред провокациите на епохата. Днес някои пишман литературни откриватели, добре платени грантаджии и услужливи соросоидни перодръжки, пишат и дрънкат пошли и недостойни слова за поети като Пеньо Пенев. Подиграват се на откровения романтизъм и религия на Пеньо Пенев в значимостта на построяването на новото безкласово общество. Подобно двойствено, двусмислено и манипулативно е тяхното отношение и към основаното от поети, творили през 50-те години на предишния век като Блага Димитрова, Павел Матев, Иван Радоев, Климент Цачев, Станка Пенчева, Божидар Божилов, Найден Вълчев и други, в чието творчество те съзират декларативност и публицистични нотки, както и идеологически индоктринирани послания.
Не единствено просташко, само че и контрапродуктивно е такова държание и подобен поход, защото всяка ера и всяко съответно историческо преломно време има своите характерни особености и показва с езика на десетилетието, а даже и на обособената година въжделенията, очакванията, пристрастеностите, разочарованията, както на самостоятелното, по този начин и на публичното схващане. Ето за какво е почтено и извънредно належащо да почистим от клиширания прочит погледа към творчеството на поети като Пеньо Пенев. Защото той в действителност е един от ярките образци на глас и съвест на епохата, на хроникьор на спорното и буреносно негово съвремие.
Можем да откроим три основни линии в поезията на Пеньо Пенев. Несъмнено първата е обвързвана с патоса на строителството. Десетки произведения Пеньо Пенев посвещава на обичания си Димитровград, на песента на тракторите, на построяването на юзини, турбини, релсови линии, язовири, кофражи на фабрики.
Втората значима линия в творчеството на Пеньо Пенев е обвързвана с на пръв взор диаметрално противоположни внушения от тези на строителна тема. Става дума за пасторални претекстове, поразително нежно и дискретно разгръщани. Иде тирада за простодушно и непосредно пресъздаване на вълнението и опиянението на поета от прелестта на Отечествената природа.
Третата съществена линия в творчеството на Пеньо Пенев е обвързвана с резигнацията, разочарованието, покрусата от измяната на идеала и нашествието на подлостта и интригите във времето на построяването на новия живот.
Пеньо Пенев има стихотворение със заглавие „ Епоха “ и сходно на учителя си Вапцаров в това стихотворение поетът също с яд разсъждава за поруганата човешка чест, за плъховете, ширнали се в долапа на живота, за мерзавеца, който рови с мръсни пръсти в душата на индивида и горестно възкликва:
Колко мъчно е
в нашия век
да бъдеш
почтен човек!
В друга знакова творба „ Когато се наливаха основите “ отново сходно на учителя си Вапцаров поетът се обръща към потомците с трагичния въпрос какво ще запомни историята от битките на това потомство, от споровете, от илюзиите и действителностите:
Дали ще им опише с памет свежа
историята, или ще мълчи
по какъв начин избуяваше у нас вяра,
поливана от плачещи очи…
…
Потомци, вий на вятъра ще се ровите,
до дъно надали ще узнайте вий,
когато се наливаха основите –
какъв живот живяхме ний!
Има и още една линия в творчеството на Пеньо Пенев, която сякаш остава малко недооценена от литературните откриватели и критици. Става дума за неговата интимна поезия. В продължение на повече от десетилетие Пеньо Пенев ражда прелестни любовни стихове. Някои от тях са възторжени и екстатично заредени, други са тревожни и носещи неразбираемо вътрешно напрежение, трети показват висша болежка и страдалчество, четвърти са белязани от омиротворена тъга и примирие.
Така наречената интимна поезия на Пеньо Пенев – било произведения, отдадени на съответна обичана, било възторжени възпеви на любовта като вселенско възприятие, няма нищо общо с изказванията на някои недоучили критици, които през годините виждаха в тази поезия единствено детайли на разочарования и скърби след някое бохемско запиване. Много по-сложни и дълбоки са предпоставките – безпределно ранимата сензитивност на поетовата душа, болезнеността, Ботевската пристрастеност мощно да люби и гневно да ненавижда, гордостта и възприятието за чест и достолепие, погазвани по най-брутален метод от нискочели аналфабети, интриганти или просто завистници.
Пеньо Пенев има редица програмни произведения, писани през другите интервали от късия му, само че плевел и изчерпателен живот – от сантименталните стихове, сътворявани по време на казармата, през ранните любовни трели, изливани в лирически въздишки, до класическата му поема „ Дни на инспекция “. Да напомним и едно поразително стихотворение, което е най-силния отговор на интригите, злословията, клюките, недомлъвките и нечестните намеци (каквито прочее са подхвърляни и на Димчо Дебелянов и на други поети от бохемата при започване на предишния век). Ето това поразително стихотворение:
Душата ми не е съвременен ресторант,
с цел да гуляят в нея всякакви дами.
Не желая аз така гордия гений
да похабя във всякакви персонални драми.
За теб е сложен моят път измежду грохота,
разрушил съня на празна суетност.
Довиждане. Мен чака ме епохата,
съня ми безоблачен чака вечността.
Пеньо Пенев – поета на възторга и покрусата, на патоса и унинието, на вярата и отчаянието, е освен глас и съвест на епохата, само че и сензитивната душа на едно време, заредено с буреносни пристрастености и велики упования.
Извънредно сензитивната му душа се трансформира в сцена за конфликтите на времето
В актуалната българска лирика са единици създателите, чиито души са разкъсвани от толкоз жестоки несъгласия, от подобен заплашителен конфликт сред фантазията, бляна, илюзията и грубата реалност, както е при Пеньо Пенев. Творчеството на този стихотворец става средоточие на споровете и публичните протуберанси на епохата. Краят на 40-те и началото на 50-те години на предишния век е време на огромни и разтърсващи обществени разломи и трансформации. Сменя се освен обществената парадигма, публичната и политическата система в България, само че протичат спорни и трагични процеси в самостоятелното и публичното схващане. Извънредно сензитивната душа на Пеньо Пенев се трансформира в сцена на тези конфликти. Неговата възторжена и екстатична умонагласа отразява дълга пред родината и опиянението от великото време на новото строителство. На Пеньо Пенев се пада насладата да бъде съвременник на строителството на новия живот. Нека си напомним Вапцаровото „ Ще строим цех, цех на живота “. В стихотворението си „ Земята ще бъде родилка “ Пеньо Пенев възкликва:
Земята
в деветия месец е бременна,
земята ни
чудноват отрок ще роди.
Ще бъдеш ти кръстник,
строително време,
ти с яката класа
грижовно ще бдиш!
В ранните си произведения, отдадени на възторга от строителството на новия живот, Пеньо Пенев се родее с патоса и очакванията на Никола Вапцаров за построяването на бъдещия по-справедлив свят. Подобно на него и Пеньо Пенев има вяра, че в фантазията и в благородната концепция хората ще бъдат „ завинаги сближени, / ще бъдат щастливи, / ще бъдат положителни! “.
Поетът с ватенката освен споделя самун и безсънни нощи, компликации и напрежения с другите служащи, само че и познава душата на строителите. От тази позиция има припокриване на личността на Пеньо Пенев и неговия лирически воин, който въодушевено разказва новото строителство. Все още не се е задала подлата сянка на отчуждението.
Тръбачът на новото време и новото строителство Пеньо Пенев има вяра в по-справедливото, красиво и умерено бъдеще, където обществените разлики освен ще бъдат притъпени, освен класовите спорове ще изчезнат, само че и индивидът в действителност ще бъде възведен във висша полезност.
Именно по тази причина в творбите на Пеньо Пенев от началото на 50-те години усещаме такова взривно и съвсем екстазно вътрешно напрежение. Строфата у поета е призивна и патетична, бойка и тържествена, от време на време звучи съвсем като разгласа:
Чуй на Родината
милионния глас:
Да вървим! –
Пред нас е
денят,
разсъмнат
от нас!
Заедно с възторга и насладата обаче се усеща и вибрирането на болката от измените, разочарованието от това, че в общия поход към новия живот се появява и „ на злото потокът миризлив “. Гняв сковава челюстите на поета. Съвременниците му, които са участвали на редица негови четения и спонтанни рецитали, на полемики и креативен диалози в Съюза на българските писатели, свидетелстват за неговия избухлив характер, за презрението му към филистерския дух на конформизма и нагаждачеството, за отвращението му към еснафския нрав, който постепенно се настанява в душите на съотечествениците единствено няколко години след обществените разломи и промяната на политическата система.
На Минко Николов принадлежи една проницателна оценка за характера и спорната душевна настройка на поета: „ Самата натура на Пеньо Пенев издаваше някакво противопоставяне против загладените и зализани стихчета, против гланцираните и сладникави поетически издания, които са непознати на грохота на епохата. Той не можеше да търпи лирическото мъркане, глухия и заглушен шепот, затворената в херметически кръгове лирика. Него го мамеха далечните хоризонти, едрите мащаби, преборването с грамадни трудности. С правилния си инстинкт той разбра, че огромна лирика се ражда в битката с огромни проблеми. “
Интересно е да се създадат паралели сред поетиката на създателят на „ Моторни песни “ и поетиката на Пеньо Пенев. Не единствено идейно тематична е близостта сред тях, само че има подобие и при структурата и организацията на стиха и на лирическото изложение. Близки са и като потребление на знаково натоварени едни и същи думи. Близки са с разговорния, синкопно насечен стих. Несъмнено от българските поети, творили преди него, Пеньо Пенев най-вече се възхищава от гения на Никола Вапцаров и изпитва благотворно въздействие.
Другият му популярен преподавател е Владимир Маяковски. Авторът на „ Дни на инспекция “ се прекланя и възторгва освен от неговата лирика, само че и от житейското му държание, от безстрашната му гражданска, човешка и естетическа позиция, от жестовете на смелост, неподчинение, непокорство, неприемане и гордо отменяне на филистерския дух на епохата. Дори в самоубийството си Пеньо Пенев подражава на Маяковски, по-точно е да кажем не подражава, а се въздига до изключителната мощ на волята и безстрашието на съветския си преподавател и идол. Неслучайно последните думи на Пеньо са изписани върху неговия портрет, пред който Пеньо Пенев като че ли молитства като пред икона –„ При тебе пристигам, Бог мой! “
Пеньо Пенев има самочувствието, че взе участие в сътворяването на новата история, историята, когато един остарял свят рухва и си отива, и различен, нов, би трябвало да бъде издигнат. В „ Строителна пролет “ той възкликва:
Нов календар, историйо,
пиши!
Поетът следва маршовата стъпка на епохата, която сходно на пролетните гръмове разпростира и дава криле на младостта му. Но с изключение на откровената и изчистена от шаблони патетика на лирическото изображение, усещаме и предчувствието за високата отговорност пред провокациите на епохата. Днес някои пишман литературни откриватели, добре платени грантаджии и услужливи соросоидни перодръжки, пишат и дрънкат пошли и недостойни слова за поети като Пеньо Пенев. Подиграват се на откровения романтизъм и религия на Пеньо Пенев в значимостта на построяването на новото безкласово общество. Подобно двойствено, двусмислено и манипулативно е тяхното отношение и към основаното от поети, творили през 50-те години на предишния век като Блага Димитрова, Павел Матев, Иван Радоев, Климент Цачев, Станка Пенчева, Божидар Божилов, Найден Вълчев и други, в чието творчество те съзират декларативност и публицистични нотки, както и идеологически индоктринирани послания.
Не единствено просташко, само че и контрапродуктивно е такова държание и подобен поход, защото всяка ера и всяко съответно историческо преломно време има своите характерни особености и показва с езика на десетилетието, а даже и на обособената година въжделенията, очакванията, пристрастеностите, разочарованията, както на самостоятелното, по този начин и на публичното схващане. Ето за какво е почтено и извънредно належащо да почистим от клиширания прочит погледа към творчеството на поети като Пеньо Пенев. Защото той в действителност е един от ярките образци на глас и съвест на епохата, на хроникьор на спорното и буреносно негово съвремие.
Можем да откроим три основни линии в поезията на Пеньо Пенев. Несъмнено първата е обвързвана с патоса на строителството. Десетки произведения Пеньо Пенев посвещава на обичания си Димитровград, на песента на тракторите, на построяването на юзини, турбини, релсови линии, язовири, кофражи на фабрики.
Втората значима линия в творчеството на Пеньо Пенев е обвързвана с на пръв взор диаметрално противоположни внушения от тези на строителна тема. Става дума за пасторални претекстове, поразително нежно и дискретно разгръщани. Иде тирада за простодушно и непосредно пресъздаване на вълнението и опиянението на поета от прелестта на Отечествената природа.
Третата съществена линия в творчеството на Пеньо Пенев е обвързвана с резигнацията, разочарованието, покрусата от измяната на идеала и нашествието на подлостта и интригите във времето на построяването на новия живот.
Пеньо Пенев има стихотворение със заглавие „ Епоха “ и сходно на учителя си Вапцаров в това стихотворение поетът също с яд разсъждава за поруганата човешка чест, за плъховете, ширнали се в долапа на живота, за мерзавеца, който рови с мръсни пръсти в душата на индивида и горестно възкликва:
Колко мъчно е
в нашия век
да бъдеш
почтен човек!
В друга знакова творба „ Когато се наливаха основите “ отново сходно на учителя си Вапцаров поетът се обръща към потомците с трагичния въпрос какво ще запомни историята от битките на това потомство, от споровете, от илюзиите и действителностите:
Дали ще им опише с памет свежа
историята, или ще мълчи
по какъв начин избуяваше у нас вяра,
поливана от плачещи очи…
…
Потомци, вий на вятъра ще се ровите,
до дъно надали ще узнайте вий,
когато се наливаха основите –
какъв живот живяхме ний!
Има и още една линия в творчеството на Пеньо Пенев, която сякаш остава малко недооценена от литературните откриватели и критици. Става дума за неговата интимна поезия. В продължение на повече от десетилетие Пеньо Пенев ражда прелестни любовни стихове. Някои от тях са възторжени и екстатично заредени, други са тревожни и носещи неразбираемо вътрешно напрежение, трети показват висша болежка и страдалчество, четвърти са белязани от омиротворена тъга и примирие.
Така наречената интимна поезия на Пеньо Пенев – било произведения, отдадени на съответна обичана, било възторжени възпеви на любовта като вселенско възприятие, няма нищо общо с изказванията на някои недоучили критици, които през годините виждаха в тази поезия единствено детайли на разочарования и скърби след някое бохемско запиване. Много по-сложни и дълбоки са предпоставките – безпределно ранимата сензитивност на поетовата душа, болезнеността, Ботевската пристрастеност мощно да люби и гневно да ненавижда, гордостта и възприятието за чест и достолепие, погазвани по най-брутален метод от нискочели аналфабети, интриганти или просто завистници.
Пеньо Пенев има редица програмни произведения, писани през другите интервали от късия му, само че плевел и изчерпателен живот – от сантименталните стихове, сътворявани по време на казармата, през ранните любовни трели, изливани в лирически въздишки, до класическата му поема „ Дни на инспекция “. Да напомним и едно поразително стихотворение, което е най-силния отговор на интригите, злословията, клюките, недомлъвките и нечестните намеци (каквито прочее са подхвърляни и на Димчо Дебелянов и на други поети от бохемата при започване на предишния век). Ето това поразително стихотворение:
Душата ми не е съвременен ресторант,
с цел да гуляят в нея всякакви дами.
Не желая аз така гордия гений
да похабя във всякакви персонални драми.
За теб е сложен моят път измежду грохота,
разрушил съня на празна суетност.
Довиждане. Мен чака ме епохата,
съня ми безоблачен чака вечността.
Пеньо Пенев – поета на възторга и покрусата, на патоса и унинието, на вярата и отчаянието, е освен глас и съвест на епохата, само че и сензитивната душа на едно време, заредено с буреносни пристрастености и велики упования.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ