Защо Фалкън успя там, където совалката на НАСА се провали?
Подробен разбор по тематиката бе оповестен от доктор Питър Хейг, галактически специалист, в своя персонален блог.
Хейг припомня, че в хода на плана “Космическа совалка ” е имало три етапи. Първата е протекла от 1972 до 1986 година и тя е включвала създаването на самата совалка, дебютните мисии и поетапното увеличение на годишните полети – тя е завършила с злополуката на “Чалънджър ”. Втората се е проточила сред 1988 и 2003 година – тя е била интервал на консолидация, през който совалката е била употребена като инструмент за дипломация с руснаците. През това време бил изстрелян телескопът “Хъбъл ” и били извършени множеството от обслужващите го задачи. Третата фаза, от 2005 до 2011 година (след злополуката на “Колумбия ”), е била стадий на затихване на програмата, като през това време били осъществени единствено минимално изискуемите задачи за градежа на Международната галактическа станция и поддръжката на “Хъбъл ”.
Експертът смята, че първият интервал на совалките доста прилича първия интервал на употреба на ракетите “Фалкън 9 ”. Първоначалната цел на НАСА предвиждала 60 полета годишно, по-късно задачата била смъкната на 50 и най-после на 24 полета годишно. Това е бил корав предел поради оптималния индустриален потенциал на горивни резервоари – невъзвръщаемия съставен елемент на совалките. Били издигнати общо четири совалки, като най-краткият интервал за преработване на една от тях се оказал 54 дни – връх, реализиран през 1985 година и неповторен в никакъв случай по-късно. Подобен интервал би разрешил провеждането на изискуемите 24 полета, само че единствено в случай че всичките четири совалки били в непрекъсната употреба.
НАСА е възнамерявала 16 совалкови полета за 1986 и 18 за 1987 година. Максималният брой (24) е трябвало да бъде сбъднат през 1989 година. Натискът да се организират чести изстрелвания обаче довел до злополуката на “Чалънджър ” при започване на 86-та.
Първата злополука на ракета “Фалкън 9 ” с товарен транспортен съд “Драгън ” се случила на подобен стадий с този на совалките, отбелязва Хейг. Техническите аргументи за повредите при двете стратегии са доста разнообразни. И въпреки всичко в други връзки има и някои основни прилики. Едно от тях е, че с увеличението на честотата на изстрелванията е обикновено да се чакат повреди заради механически отклонения, които в ранния стадий на стратегиите елементарно могат да бъдат пропуснати и в един миг те се демонстрират неизбежно. Експертът сравнил броя на полети от ранния интервал на совалките с този от ранния интервал на “Фалкън ” и категорично заключил, че развиването е било идентично. Както совалките, по този начин и планът на Мъск са имали една и съща цел – смъкването на цената посредством възвръщаемост и чести излитания, надлежно в разгара на изстрелванията настъпили злополуките.
Защо тогава “Фалкън ”-ите проработили, до момента в който совалките – не?
Две са аргументите – eдната от тях се корени във обстоятелството, че дебютните полети на “Фалкън ” са били безпилотни, а втората е, че в софтуерно отношение програмата на Мъск била изпълнена по-добре. Изминали по-малко от шест месеца след злополуката на “Драгън ” през 2015 година и СпейсЕкс върнали ракетите в употреба посредством въвеждането на нова, усъвършенствана версия – така наречен “Фул Тръст ”. Но още преди този момент е била налице сериозна софтуерна еволюция. Оригиналните ракети “Фалкън 9 ” (от 2010 г.) летели с 9 мотора “Мерлин-1С ”, подредени в три реда по три. След 2013 година моторите били заменени с “Мерлин-1Д ”, подредени в настройка “Октоуеб ” – един централен и осем ситуирани към него. Променил се е и методът към възвръщаемост. По време на ранния стадий през 2010 година първите степени били снабдени с парашути – ретроракетното кацане изобщо не е било допустимо. Този първичен план не се получил. Едва с подобряването на моторите, увеличението на тяхната двигателна сила и издължаването на първите степени станало постижимо те да носят в допълнение гориво, което разрешило връщането да става по метода, по който го виждаме през днешния ден.
Всички тези усъвършенствания били направени на стадий, когато ракетите още не били изстрелвани с астронавти. Но също така Илон Мъск дори не си е разрешавал да опитва съществено с възвръщаемостта при реализацията на товарни комерсиални задачи. Най-сериозните върхове при преработването на “Фалкън 9 ” са реализирани по време на изстрелването на спътници “Старлинк ”, които съставляват вътрешен план на СпейсЕкс.
Рекордният брой изстрелвания (общо 31), реализиран през 2021 година, се дължи и на множеството налични постоянно летящи степени във флотилията на СпейсЕкс – общо 10. За съпоставяне НАСА в никакъв случай не е имала повече от 4 совалки в своята флотилия. Рокуел Интернешнъл, компанията, на която бил връчен първичният контракт от НАСА за градежа на совалките, е предвиждала да направи 6 или 7 до края на 1989-та година. Накрая не е имало пари даже за пета – такава бил издигната единствено след злополуката на “Чалънджър ”.
Прочие след “Чалънджър ” тогавашният президент на Съединени американски щати Роналд Рейгън освободил совалките от отговорностите да транспортират военни и комерсиални товари и по този начин просто не е имало какво да бъде изстрелвано с тях, с цел да се запълнят плануваните 24 полета годишно (съответно това число в никакъв случай не е било постигнато). Същевременно НАСА не е била в положение да приключи напълно задачите, тъй като совалките осигурявали работни места за галактическия бранш. Програмата траяла да куцука постепенно през 90-те години. Вярно, през това време имало съществени достижения – изстрелването на телескопа “Хъбъл ”, полетите на совалки до съветската станция “Мир ” и градежа на МКС. Но в никакъв случай не се е пристъпило към възстановяване на технологията – създаването на специфичните ускорители за полярни изстрелвания била зарязана, не били основани второ потомство совалки със системи за спешно избавяне, не се е стигнало до реализацията на производни стратегии като “Шатъл-С ” и “Марс Директ ”.
След 2003 година, когато аварирала “Колумбия ”, завършила втората фаза от употребата на совалките. До тяхното пенсиониране те просто изпълнили минимално изискуемите задачи с цел да завършат градежа на МКС и “Хъбъл ” да бъде обслужен за финален път. Равносметката е следната: когато последната от тези совалки изхвърчала през 2011 година, тя била от същия вид, каквато е била първата совалка през 1981 година – на практика непроменена. Изобщо и дума не може да става за съпоставяне с ракетите “Фалкън 9 ”, които минали през пет съществени ъпгрейда.
Затова не трябва да се чудим за какво Илон Мъск съумя там, където НАСА не можа.
