Камянске – урановата житница на Русия през Студената война
По време на Студената война има един детайл от таблицата на Менделеев с цена по-висока и от тази на златото – уранът. Получили атомната загадка, руснаците ще се стремят да извлекат въпросния радиоактивен материал от всяка една овладяна територия, с цел да могат да изградят своя нуклеарен боеприпас, който остава опасност за света и до през днешния ден. Освен в Полша, огромна част от уранът идва от Украйна.
Мнозина знаят историята на Припят, само че истината е, че съществува още едно изключително рисково и радиоактивно място – Камянске. Със спускането на Желязната завеса, всеки един гражданин на Съюз на съветските социалистически републики се пробва да работи точно там. Заплатите са по-високи, в сравнение с във всеки различен град, а най-хубавите чиновници получават празни чекове, в случай че съумеят да си подсигуряват мястото в Приднипровския химически цех, локализиран в южните точки на Централна Украйна.
Именно там се открива допустимо най-чистия уран за основаването на руските атомни бомби. Един чиновник получава най-малко 45 дни платена отпуска за годината. За вярната работа се дават дни в кримските хотели, до момента в който децата имат летни лагери наоколо до родителите си. Курортите по това време са перлата на короната и точно там отиват всички най-хубави чиновници, партийни членове и други.
През останалите дни от годината, магазините в Камянске са запасени с безусловно всичко належащо. Стига се до там, че някой би трябвало да изиска избран артикул, с цел да го получи на идващия ден. Градът е затворен и изолиран, никой не може да влезе без позволение и никой не може да излезе. Всеки чиновник получава всичко ново – първите коли пътуват точно там, създадените Волга, Жигули и Москвич се закупуват без ред и без очакване.
Детските градини и началните учебни заведения са построени по западен модел. Децата имат разполагаем паркове, сигурност и задоволително огромни жилища, в които да живеят. Закупуването на жилище също не е проблем. В края на работния ден, партията обезпечава на всички задоволително занимания и развлечение.
Театърът в града Кината прожектират най-новите филми, освен това освен руски, построени са спортни зали, театри и още доста други. Украинският град е нещо като осъществен социализъм, който няма аналог на никое място другаде в територията на Украйна, а и цяла Русия. Болният чиновник се среща единствено с най-хубавите лекари, за които са издигнати поликлиники, които просто не могат да се сравнят с нищо друго. Жителите на този град живеят в оазис от благоприятни условия, до момента в който цялата останала страна се пробва да откри маслини по магазините.
Работната конюнктура също е доста друга. Дължината на работния ден е тъкмо шест часа, наложително всеки би трябвало да получи по една чаша вино или халба бира още в обедната отмора, като форма на стерилизация. А на потегляне също би трябвало да повторят процедурата за лека работа на идната промяна. Хора като Леонид Полевой, инженер с отслужено време в Червената войска през 1961 година, това е просто мечтаната работа.
На него е казано, че може да строи атомните бомби на сигурността – точно неговия труд ще накара американците да стоят на мястото си. Преди да стартира работа в завода, Леонид е имал оферта за Комитет за Държавна сигурност (на СССР), която отхвърля. По негови мемоари, в завода има седем столови, до момента в който в града има още две единствено за чиновници на завода. Всеки получава купони за храна, които могат да се употребяват през цялото работно време, даже и по време на уикендите. Един подобен коства тъкмо 8 копейки и няма ограничаване какъв брой тъкмо ще се яде.
Музеят Преди да се усети, Леонид съумява да извика сестра си, брат си, татко си и други членове на фамилията. Всеки човек, който успее да влезе в този цех, незабавно издърпва и роднините си.
Самият град в никакъв случай не съществува на картата. Без значение от обстоятелствата, това е мястото, където всеки желае да бъде.
Няколко десетилетия по-късно, към 1991 година ще бъде подложен и краят на тази приказка. Заводът се ликвидира дефинитивно, само че още по-лошото е, че никой даже не подозира за процесите на работа в това време.
Забравеният уранов цех сега се гълтам от природата. Никой не му обръща внимание, а спомените от процедурите ще накарат всеки гайгеров брояч да се вълнува, акцентирайки съдбовни дози. Някои точки дават стойности от 4.4 милисеверета – надвишаващи годишната норма на Украйна цели 220 пъти. Един експерт има опция да работи в такива условия за максимума от 5 часа в цялата година.
След стартирането на новата перестройка на Горбачов, заплатите в завода се свиват до абсолютния най-малко. Според Полевой, парите най-сетне са свършили и администрацията заплаща на чиновниците в метали (повечето не са радиоактивни). Същите по-късно могат да се продават за храна. Малцина остават, само че вярата, че идват още по-добри дни, в сравнение с преди, води до идващия огромен камшик – Горбачов не съумява да се оправи. С неговата оставка е ясно, че тази промишленост е на път да се срине. Изкуствената социалистическа кома ще завърши с дърпането на тежката финансова инжекция.
Полевой си спомня, че фабриката и Съюз на съветските социалистически републики са се разпаднали едновременно, а откакто няма стопанска система, която да си разреши свободната търговия на уран за нуклеарно оръжие – действително има, само че никой не би посмял да търгува с нея толкоз свободно – фабриката затваря порти вечно.
Останките от завода са повода за една от най-големите европейски закани и повишението на радиационния декор. Някогашното ураново сърце на Съюз на съветските социалистически републики се намира покрай река Днепър, като от двете страни има други два руски завода. Един за железна обработка и още един за произвеждане на торове. Самата природа е изтощена от тежката работа, а съгласно направените експертизи, питейната вода не трябва да се пие.
Металургичният цех С тръгването на Съюз на съветските социалистически републики от Украйна, новите управници получават един хубав либерален подарък – токсична радиоактивна фабрика. Взети са даже наръчниците за безвреден труд, в които ясно се показва какви са процедурите за разчистване. Някои от най-важните механически данни също отпътуват за Москва. С други думи, даже радиоактивните папки се съхраняват в някой сейф на Кремъл.
Направените инспекции от украински специалисти като Юри Ткаченко ще посочат, че в тази точка има 15 пъти повече радиация, в сравнение с в дебрите на реактор 4 на Чернобил. Милиардите долари от чужбина, които идват, с цел да се избегнат проблемите в Чернобил, само че не и проблемите в този цех. Впрочем дистанцията сред двете точки е единствено на няколко часа странствуване с трен.
Снимка: Гугъл Maps По-голямата част от нуклеарните боклуци ще продължат да стоят навън, бълвайки своята отрова. Украинците слагат огради и знаци, с които показват, че не е доста здравословно за живо създание да минава границите, само че даже това демонстрира, че има някои по-широки дупки, през които хора се прокрадват.
Урановите опашки – отпадъчните материали при обогатяване на уран – също могат да бъдат открити и видяни по площадката. Токсичните газове умерено съумяват да стигнат до подпочвените води и с това да отстраняват всевъзможен късмет за връщането на популация назад на тази територия. Радиоактивният прахуляк постоянно се носи с ветровете, с цел да припомня тогавашната руска атомна популярност. Няма подложен периметър към самия цех, всеки може да се разхожда наоколо до самия цех и да търси радиационни дупки – места с нараснала централизация на разнообразни лъчения.
Освен този град, прилежащите 5 също могат да се похвалят с радиоактивни боклуци – към 40 милиона тона от тях. Няма никакви отбрани. Обикновено се изисква същите да бъдат заровени в земята и облечени в геотекстилни покривки, с цел да може да се изолират по-качествено. През последните три десетилетия, тази точка е била обгрижвана не толкоз постоянно. Финансирането за разчистване лишава време, а помощите не са толкоз доста, както можем да се досетим, изключително в наши дни с фокус към една война. Има и още един проблем, чиновниците на завода, които в никакъв случай не са имали някакви особени отбрани, умират или към този момент не са в положение да си спомнят какво тъкмо би трябвало да се направи.
Те погребват и тайните на завода, в които се включва почистването и верните практики. През 2007 година самият цех банкрутира и към 12 предприемачи закупуват останките, бързайки да разглобят всичко и по-късно да го продадат. Мнозина даже не се интересуват, че даже тухлите на тези фабрики са покрити с радиоактивния детайл. Повечето препоръки към Украйна са да отстрани тази зона или просто да я затвори по образеца на Припят.
Интересно е, че от този цех са дошли повече от 65% от урана за произвеждане на нуклеарно оръжие. Някои си спомнят, че влаковете с уран са пътували до всяка една точка на Русия. Суровият уран идва в някои от заводите на Русия, обогатява се и бързо се озовава в бойните глави. Необходими са уран 235 и уран 238, когато се обогатят – нужни са към 5% за нуклеарно гориво за централите и още към 40% обогатяване за нуклеарна бомба.
В началото на работния развой, никой даже не е знаел по какъв начин да се отнася с този тип материали. В завода нямало доста ограничения, само че едвам през 1960 година стартират да се вкарват ограничения за работа. Същите ограничения се придвижват непосредствено и в металургичните фабрики. До тогава не се приказва доста за резултата от радиация и локалното население е облъчвано напълно умерено. Всичко останало е история, само че даже и през днешния ден няма доста информация какво може да се открие и употребява.
