Марадона или когато във футбола имаше rock n roll |
По това време живеех самичък. На квартира, в квартал „ Разсадника “, тъкмо до родилния дом, който по това време се споделяше „ Тина Киркова “. Нямам никаква концепция по какъв начин се споделя в този момент...
Трябва да е било 1986 година. Не помня дали имах тв приемник – помня, че имах касетофон. „ Унитра “ – полски. По- късно тате щеше да ми купи един двукасетъчен „ Хитачи “ който живя дълги години и най-после свърши в една кофа за отпадък, само че това е друга история.
Тази вечер трябваше да е финалът на международното състезание.
Кой знае за какво аз постоянно съм симпатизирал на англичаните. Недодялани, груби, сърцати и най-много – почтени в играта. Или най-малко по този начин си мислех. Никога няма да не помни по какъв начин един път дадоха дузпа за Ливърпул против Роби Фаулър, който потегли да изяснява на съдията, че няма дузпа против него и че съдията не осъжда вярно. Ето това ме кефеше в англичаните. Както и Пол Гаскойн... Гаскойн за мен бе нещо като Джони Ротън в музиката – талантлив гамен.
Но да се върнем на 1986 година. Отидох на посетители у един другар, да гледаме четвъртфинала. Аржентина биха. Двата гола вкара някакъв не доста висок футболист с леко индианска физиономия. Диего Марадона.
Никога няма да не помни какъв брой псувах. Той вкара гол с ръка. На всичкото от горната страна страничният арбитър носеше името Богдан Дочев. Което донакъде облекчи псуването по Марадона, тъй като започнах да ругая родния арбитър по остарял български табиет, викайки – „ Ето, ето, толкоз сме зле, че където и да отидем, се осираме. Страничният арбитър прецака англичаните “.
По това време не се интересувах кой знае какъв брой от футбол. Учех в музикалното учебно заведение, свирех на пиано и горе-долу гледах мачове единствено едвам има мотив да пием бирички с моите съученици. Даже си избрах новобранеца. Колкото да има спор. През 1988 бяхме на военно образование в Рила. На финала на европейското всички викаха за Холандия – оня величествен тим на Холандия с ван Бастен, Гулит, Куман...
А аз – като една същинска мурзилка – за братушките от Съюз на съветските социалистически републики. Сигурно съм бил единствения „ почитател “ на руснаците по това време – а те играеха един противен конски футбол – в най-хубавите обичаи на руската школа – „ няма кръв – няма фаул “.
По това време Марадона беше международна звезда. Вкарваше голове, самичък побеждаваше противниковите тимове. Беше виртуоз – правеше каквото си пожелае с топката. Чат-пат, когато гледах някакви мачове, го виждах – играеше първо в Барса. После в Наполи. После в Севилия. Направи Наполи първенец. Даже два пъти. Първите и единствени два пъти, в които Наполи завоюва шампионската купа.
Аз не печелех никакви трофеи. Живеех в света на агонизиращия комунизъм, в който едничката наслада беше да си си купил бутилка джин, която да пазиш, дебнейки да пуснат тоник (беше съвременно да се пие джин с тоник). В магазините в никакъв случай нямаше джин и тоник по едно и също време. Не знам за какво...
Беше през 1990. На полуфинала на следващото международно състезание трябваше да се срещнат Аржентина на Марадона и Италия. Срещнаха се, играха, биха си дузпи и Аржентина отиде на край. А Марадона означи една от дузпите. Забравих да кажа - гледах мача с един другар. Понеже имахме джин, само че не пуснаха тоник, пихме джина с компот от боровинки...От тогава не пия джин.
Отново псувах – по това време Италия беше приветлив тим, а Тото Скилачи беше звездата на международното състезание.
У нас социализмът тъкмо си беше отишъл. Предстоеше необичайно време, в което ние, последните деца на социализма щяхме да се срещнем челно с прехода и от конфликта с него главите ни щяха да се счупят.
Аз се пробвах да запазвам наивните си хрумвания за живота. И Марадона ми се струваше всичко това, което не мога да претърпявам – съумял – сиреч - мейнстрийм, звезда – сиреч - надут пуяк. Абе всичко, което ми се струваше, че не е ОК. Затова изпитах удовлетворение на финала, когато Германия би Аржентина и стана международен първенец. Ех, в случай че знаеше този международен първенец кой ще му вземе скалпа единствено 4 години по-късно... Но млъкни, сърце.
А Марадона – Марадона си живееше живота. Вкарваше, през 1991 завоюва купата на УЕФА с Наполи и през 1992 мина в Севилия.
А аз през 1992 прекъснах образованието си, омерзен от мрачната постсоциалистическа повинност в Консерваторията. И след това я карах дълго време учил - недоучил, до момента в който се наканя да завърша на остарели години.
През 1994 година живеех в родния ми град. Кюстендил.
Лятото ме свари там – пиех много, посягах горе-долу и към някои други тревни вещества, бях намерил доста другари измежду локалните млади интелектуалци – ядосани младежи, ненавиждащи мейнстрийма.
През лятото на 1994 година на подбив започнах да виждам по-сериозно футбол. След като паднахме с 3:0 от Нигерия си мислех, че по-лошо няма да стане. И няма да не помни, че в идващия мач внезапно победихме Гърция с 4:0. Направо ги смачкахме.
Предстоеше ни нещо немислимо – с цел да продължим, трябваше да бием Аржентина. Аржентина с Марадона.
Всичката ми ненавист към Марадона, към божията ръка, към божествената му, само че арогантна талантливост, към това, че е мегазвезда, че е милионер, че е един от най-почитаните футболисти се канализира в едно – „ Убий ги, Ице, счупи му краката на тоя Марадона, Трифоне! “.
И тогава във вестника се появи вест.
Марадона засечен с ефедрин в кръвта.
Което значеше завършек на играта му на това международно.
Спомням си мача. Беше някъде в 02.00 часа сутринта българско време.
Аржентина излезе без легендата си. И нашия пънк тим, формиран от това паметно златно потомство просто ги сгъна на две – Стоичков и Сираков вкараха по един гол. И чудото стана. Гледахме мача с татко ми, който си отиде година по-късно, само че доживя да види по какъв начин България става бронзов медалист на международно състезание!
После историята ви е известна.
Марадона беше минал върха в кариерата си. И последваха хиляди кавги, проблеми с опиати, с алкохол, лекуване в клиники.
Междувременно аз се ожених. Роди ми се наследник. Довърших това, което бях прекъснал през ранните си непокорен години.
А Марадона се появяваше в разнообразни видеа. Ту друсан някъде, където, откакто са го попитали за нещо не може да отговори. Ту развеселен танцува латино. Ту пуши пура и се клатушка мъртво пийнал на трибуната на някой стадион. Ту с неговия другар Фидел Кастро и с тениска на Че Гевара.
И тогава... Странно, само че тогава аз започнах да одобрявам Марадона. Изведнъж харесах и божията ръка, и наглата му надменност. И обстоятелството, че беше извънземен футболист. Но най – към този момент харесвах Марадона за това, което беше след края на кариерата си – човек, който не се интересува от " плесницата на публичния усет “ и не заплаща налог публично мнение.
Днес аз съм съвсем 50-годишен мъж.
Синът ми е пълновръстен, само че все пак няма спомен от кариерата на Марадона.
Въпреки това сутринта забелязах, че той е поставил фотография на легендата в профила си в Инстаграм. Не тъй като е почитател на футболиста Марадона.
А тъй като Марадона е пънк звезда.
Днес ние гледаме футбол. Той е брилянтен, техничен, атрактивен. Има големи звезди, които играят ужасно, вкарват доста голове и са същински водачи на тимовете си.
Но няма футболисти като Марадона.
Вече няма rock n roll във футбола. Днешният футбол е поп музика.
А аз уважавам Марадона. Когото ненавиждах. И като който в никакъв случай няма да бъда.
Марадона. И аз.
Гениалност vs незначителност.
Центриране. Удар! И ГООООООООЛ!!!!!!
Трябва да е било 1986 година. Не помня дали имах тв приемник – помня, че имах касетофон. „ Унитра “ – полски. По- късно тате щеше да ми купи един двукасетъчен „ Хитачи “ който живя дълги години и най-после свърши в една кофа за отпадък, само че това е друга история.
Тази вечер трябваше да е финалът на международното състезание.
Кой знае за какво аз постоянно съм симпатизирал на англичаните. Недодялани, груби, сърцати и най-много – почтени в играта. Или най-малко по този начин си мислех. Никога няма да не помни по какъв начин един път дадоха дузпа за Ливърпул против Роби Фаулър, който потегли да изяснява на съдията, че няма дузпа против него и че съдията не осъжда вярно. Ето това ме кефеше в англичаните. Както и Пол Гаскойн... Гаскойн за мен бе нещо като Джони Ротън в музиката – талантлив гамен.
Но да се върнем на 1986 година. Отидох на посетители у един другар, да гледаме четвъртфинала. Аржентина биха. Двата гола вкара някакъв не доста висок футболист с леко индианска физиономия. Диего Марадона.
Никога няма да не помни какъв брой псувах. Той вкара гол с ръка. На всичкото от горната страна страничният арбитър носеше името Богдан Дочев. Което донакъде облекчи псуването по Марадона, тъй като започнах да ругая родния арбитър по остарял български табиет, викайки – „ Ето, ето, толкоз сме зле, че където и да отидем, се осираме. Страничният арбитър прецака англичаните “.
По това време не се интересувах кой знае какъв брой от футбол. Учех в музикалното учебно заведение, свирех на пиано и горе-долу гледах мачове единствено едвам има мотив да пием бирички с моите съученици. Даже си избрах новобранеца. Колкото да има спор. През 1988 бяхме на военно образование в Рила. На финала на европейското всички викаха за Холандия – оня величествен тим на Холандия с ван Бастен, Гулит, Куман...
А аз – като една същинска мурзилка – за братушките от Съюз на съветските социалистически републики. Сигурно съм бил единствения „ почитател “ на руснаците по това време – а те играеха един противен конски футбол – в най-хубавите обичаи на руската школа – „ няма кръв – няма фаул “.
По това време Марадона беше международна звезда. Вкарваше голове, самичък побеждаваше противниковите тимове. Беше виртуоз – правеше каквото си пожелае с топката. Чат-пат, когато гледах някакви мачове, го виждах – играеше първо в Барса. После в Наполи. После в Севилия. Направи Наполи първенец. Даже два пъти. Първите и единствени два пъти, в които Наполи завоюва шампионската купа.
Аз не печелех никакви трофеи. Живеех в света на агонизиращия комунизъм, в който едничката наслада беше да си си купил бутилка джин, която да пазиш, дебнейки да пуснат тоник (беше съвременно да се пие джин с тоник). В магазините в никакъв случай нямаше джин и тоник по едно и също време. Не знам за какво...
Беше през 1990. На полуфинала на следващото международно състезание трябваше да се срещнат Аржентина на Марадона и Италия. Срещнаха се, играха, биха си дузпи и Аржентина отиде на край. А Марадона означи една от дузпите. Забравих да кажа - гледах мача с един другар. Понеже имахме джин, само че не пуснаха тоник, пихме джина с компот от боровинки...От тогава не пия джин.
Отново псувах – по това време Италия беше приветлив тим, а Тото Скилачи беше звездата на международното състезание.
У нас социализмът тъкмо си беше отишъл. Предстоеше необичайно време, в което ние, последните деца на социализма щяхме да се срещнем челно с прехода и от конфликта с него главите ни щяха да се счупят.
Аз се пробвах да запазвам наивните си хрумвания за живота. И Марадона ми се струваше всичко това, което не мога да претърпявам – съумял – сиреч - мейнстрийм, звезда – сиреч - надут пуяк. Абе всичко, което ми се струваше, че не е ОК. Затова изпитах удовлетворение на финала, когато Германия би Аржентина и стана международен първенец. Ех, в случай че знаеше този международен първенец кой ще му вземе скалпа единствено 4 години по-късно... Но млъкни, сърце.
А Марадона – Марадона си живееше живота. Вкарваше, през 1991 завоюва купата на УЕФА с Наполи и през 1992 мина в Севилия.
А аз през 1992 прекъснах образованието си, омерзен от мрачната постсоциалистическа повинност в Консерваторията. И след това я карах дълго време учил - недоучил, до момента в който се наканя да завърша на остарели години.
През 1994 година живеех в родния ми град. Кюстендил.
Лятото ме свари там – пиех много, посягах горе-долу и към някои други тревни вещества, бях намерил доста другари измежду локалните млади интелектуалци – ядосани младежи, ненавиждащи мейнстрийма.
През лятото на 1994 година на подбив започнах да виждам по-сериозно футбол. След като паднахме с 3:0 от Нигерия си мислех, че по-лошо няма да стане. И няма да не помни, че в идващия мач внезапно победихме Гърция с 4:0. Направо ги смачкахме.
Предстоеше ни нещо немислимо – с цел да продължим, трябваше да бием Аржентина. Аржентина с Марадона.
Всичката ми ненавист към Марадона, към божията ръка, към божествената му, само че арогантна талантливост, към това, че е мегазвезда, че е милионер, че е един от най-почитаните футболисти се канализира в едно – „ Убий ги, Ице, счупи му краката на тоя Марадона, Трифоне! “.
И тогава във вестника се появи вест.
Марадона засечен с ефедрин в кръвта.
Което значеше завършек на играта му на това международно.
Спомням си мача. Беше някъде в 02.00 часа сутринта българско време.
Аржентина излезе без легендата си. И нашия пънк тим, формиран от това паметно златно потомство просто ги сгъна на две – Стоичков и Сираков вкараха по един гол. И чудото стана. Гледахме мача с татко ми, който си отиде година по-късно, само че доживя да види по какъв начин България става бронзов медалист на международно състезание!
После историята ви е известна.
Марадона беше минал върха в кариерата си. И последваха хиляди кавги, проблеми с опиати, с алкохол, лекуване в клиники.
Междувременно аз се ожених. Роди ми се наследник. Довърших това, което бях прекъснал през ранните си непокорен години.
А Марадона се появяваше в разнообразни видеа. Ту друсан някъде, където, откакто са го попитали за нещо не може да отговори. Ту развеселен танцува латино. Ту пуши пура и се клатушка мъртво пийнал на трибуната на някой стадион. Ту с неговия другар Фидел Кастро и с тениска на Че Гевара.
И тогава... Странно, само че тогава аз започнах да одобрявам Марадона. Изведнъж харесах и божията ръка, и наглата му надменност. И обстоятелството, че беше извънземен футболист. Но най – към този момент харесвах Марадона за това, което беше след края на кариерата си – човек, който не се интересува от " плесницата на публичния усет “ и не заплаща налог публично мнение.
Днес аз съм съвсем 50-годишен мъж.
Синът ми е пълновръстен, само че все пак няма спомен от кариерата на Марадона.
Въпреки това сутринта забелязах, че той е поставил фотография на легендата в профила си в Инстаграм. Не тъй като е почитател на футболиста Марадона.
А тъй като Марадона е пънк звезда.
Днес ние гледаме футбол. Той е брилянтен, техничен, атрактивен. Има големи звезди, които играят ужасно, вкарват доста голове и са същински водачи на тимовете си.
Но няма футболисти като Марадона.
Вече няма rock n roll във футбола. Днешният футбол е поп музика.
А аз уважавам Марадона. Когото ненавиждах. И като който в никакъв случай няма да бъда.
Марадона. И аз.
Гениалност vs незначителност.
Центриране. Удар! И ГООООООООЛ!!!!!!
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ