Градски чешити и особняци в униформи |
По разкази на обичаната ми вуйна, към средата на тридесетте години на ХХ век, в столицата се появил един забавен маргинал. Тя го назова нюанс и ексцентричен небрежняк. Но пък и малко прошляк: зиме и лете, навлечен в несъразмерно дълъг до петите, изхабен, остарял боен тренчкот, който бил пристегнат на кръста с колан и тока от някакъв немски политехнически институт. Надолу обут с износени и разпадащи се кожени ботуши с изтъняла подметка. Както вуйна сподели: в случай че вземе да стъпи на монета с тия ботуши - ще познае ези ли е или тура.
Цялата комбинация на излинeлия дрескод завършвала с нахлупен до веждите, опърпан по периферията цилиндър. Представям си го съвсем като чичо Скруч или като Гоголевския персонаж Плюшкин от „ Мъртви души “ - стиснатото дребосъче, облечено със остарели, кърпени облекла. Вечен монумент на цициите и скръндзите.
Новий Пушкин
Този същински натурал от 30-те години наричал себе си „ Новий-Пушкин “ и непрестанно киснел в приемната на Комитета на съветските бежанци на улица „ Искър “ за особено уверение. В жадуваната хартийка, наложително подпечатана с алено клеймо, желал да запишат, че в него се бил вселил духът на поета Александър Сергеевич Пушкин.
На това искане от адвокатската фирма му отговаряли, че ще му издадат такова уверение, само че първо би трябвало да докара трима очевидци, които да потвърдят вселяването. А като второ изискване „ новият “ Пушкин трябвало да уточни кои творби е написал в последно време и по кое време са излезли от щемпел. „ Наследникът “ на Пушкин все не успявал да откри подобаващите очевидци. Освен това творбите на същинския Пушкин са писани под въздействието на сатирата на Волтер, поезията на Байрон и нещастията на Шекспир, които „ новия Пушкин “ надали въобще е разгръщал през живота си, тъй че не е имало по какъв начин даже да имитира оригинала и словореда му.
Заветната диплома с червен восъчен щемпел по този начин и не станала негово владеене. Всичко продължавало до идващия път, когато след дълго месечно неявяване екстраваганта „ Новий-Пушкин “ отново се появявал в канцеларията със същите искания. Получавал и същите условия за признание.
Ловкият келнер с монокъла
Спомням си, че вуйна ми беше разказвала и за други софийски чешити, които са били същинско представление за съгражданите си. Един от спомените ѝ е за ловкия сервитьор на остарелия ресторант, който се намира под постройката на „ Славянска сказка “.
Въпросният келнер бил много възрастен, попрехвърлил към този момент средата на 80-те си години, само че го държали като атракция единствено за момента, когато клиентите изискат сметката. Когато настъпвал моментът за разплащане, остарелият се появявал до масата и връчвал елегантно сметката с дясната ръка. В същия миг с лявата отключвал синджирчето от дребния джоб на елека си, изваждал монокъла, подхвърлял го във въздуха... и изкусно го приземявал право върху лявото си око. Този циркаджийски номер предизвиквал бурни овации от масите.
Съдържателите на ресторанта оставили възрастния келнер в заведението да забавлява публиката, а той изкарвал бакшиши както за себе си, по този начин и за останалите от личния състав.
Снимка: персонален списък
Учителят Саша Висонов
Друг забавен субект от това време, за който си спомни вуйна, бил преподавателят по литература в приюта за сираци, където тя попаднала като дете. Интернатът бил ситуиран напълно покрай Орлов мост, на улица „ Н. Гогол “ до днешното „ Цариградско шосе “.
Учителят по литература се казвал Саша Висонов, бил общоизвестен алкохолик, постоянно губещ картоиграч и постоянно ходел без пукната пара в джоба си. Повечето сутрини ставал напряко от игралната маса, с цел да отиде на занятия. На работа обаче постоянно идвал с чисти облекла, подреден и най-важното - с лъснати обувки. Единственото, което издавало безпорядъчния му метод на живот, били зачервените очи и рошавата коса.
Когато преподавал международна литература, в никакъв случай не изпитвал учениците си, а като същински възпитател оставял децата сами да проявят интерес към творбите. Те трябвало да положат спомагателен труд за домашните и да поровят в библиотеката. Успявал да реализира впечатляващи резултати и да завоюва похвали за методите си на работа даже от инспекторите от Министерството на образованието.
Руска класическа литература въобще не преподавал. Вместо това разказвал истории за живота на писателите. Освен че говорел сладкодумно, Висонов цитирал буквално цели пасажи от творбите. Преди да емигрира от Руската империя, бил непосредствен с доста от актуалните създатели. В часовете разказвал на децата за приятелите си писатели като за живи хора, а не като за сухи облици от страниците на образователния материал.
Представял ги с техните недостатъци, навици, талантливост, пищност или пък дивотии. Познавал се е персонално с Антон Чехов, с поета Сергей Есенин. Няколко месеца е работил в имението на великия публицист Лев Толстой и влезнал в лимитираното общество на създателя. Учителят с рошавата прическа и лъснатите обувки разказвал на децата по какъв начин е спорил неведнъж с поета Владимир Маяковски, който съгласно него е бил същински гамен. Според Саша Висонов литературата постоянно е имала потребност от сходни калпазани, внасящи хаос.
Пазачът Геле
Друг забавен облик от спомените на вуйна ми е пазачът Геле - самотният еднообразен страж в Софийския университет „ св. Климент Охридски “. Той не бил облечен със общоприетата синя полицейска куртка, а носел някаква парадна униформа, наподобяваща гвардейската. Калпака с перо заменил с офицерска фуражка. На пагоните имал особено избродирани със златна тел дебели букви „ Д.У. “, т.е. Държавен университет.
Леля описа, че този необикновен облик бил пръв другар и покровител на множеството студенти. Играели на карти в дребната му стаичка в сутерена и пушели скритом цигари, а той им помагал за всевъзможни изпити. На някои от по-мързеливите, поради многочислените отсъствия, скрито подсигурявал достъп през нощта, с цел да четат и наваксват пропуснатото в университетската библиотека.
Взел под крилото си и постоянно изчезналите поради почасова работа студенти – вписвал им собственоръчно наложителната присъствена легализация в книжките. С други думи - щамповал страниците с матричния щемпел на факултета, съдържащ факсимилния автограф на съответния професор, а след това парафирал и с канцеларския щемпел, с цел да наподобява всичко както си му е редът. Аферата се разминавала, без някой неосведомен в нея да разбере, а студентите се стараели да изкарат изпитите, макар отсъствията си.
След преврата на 9-ти септември 1944, „ рейнджърът “ на университета траял активността си полулегално. Никой от новата администрация не знаел с какво се занимава, каква е длъжността му и какво тъкмо охранява с наперената си гвардейска униформа. Комунистическата власт направила чистки и промени из всички полицейски ръководства, и уволнила царските фрагменти. Други пък осъдили или интернирали в провинцията.
Когато пристигнало време университетският страж да бъде натирен, студентите се застъпили за него и не разрешили да го махнат. Управниците не мислили дълго, съгласили се и преквалифицирали остарелия служител на реда в полицай. Наложило се да облече друга униформа и да прати в ресурс гвардейското си мундирче на рафта в дрешника. Единствено махнал пагоните „ Д.У. “ и ги пришил върху новата си милиционерска униформа. Така карал чак до пенсията си през 60-те години.
Човекът-информация от Централната пощенска станция
Подобна орис сполетяла и нормалните пощенски раздавачи. Макар и нормализирани до пенсия като държавни чиновници, след преврата на 9-ти септември ги съкратили като служителите на реда. Изчезнали пъргавите пощальони, с тях и безконечния въпрос: „ Има ли нещо?! “.
Единствения, който оставили, бил информаторът в Централната пощенска станция. Сградата и до през днешния ден си е на същото място - на улиците „ Дякон Игнатий “, „ ген. Й.Гурко “ и „ Стефан Караджа “. Човекът-информация седял на едно по-високо бюро в залата на пощенската спестовна каса. Кестенява, дълга брада като на епископ, навирен мустак, главата без униформена шапка, а косата сресана на път по средата. Копчетата с пощенското тромпетче блестели тържествено на благородната външност, облечена с типичния тъничък шаяк, както сътрудниците му разносвачи извън на улицата. В едната ръка постоянно държал дълго перо с мастило, а другата била свободна, с цел да прелиства вестника си. Работата му била вежливо да насочва неориентираните клиенти.
Седейки помпозно на високото си място, той имал тип на значим шеф на салона. Носела се шегата, че бил толкоз общителен, че не отказвал даже да изплези езика си и да намокри подадената от посетителя пощенска марка, с цел да бъде залепена на плик. Това е единствено легенда. Или пък не е?
Последните изчезнали униформи от това време са на пъргавите момци от офиса на бюрото „ ХОП “, намиращо се под Осигурителното и застрахователно сдружение „ Балканъ “, което и до през днешния ден е на бул. „ кн. Ал. Дондуков “. Всеки жител е можел да потърси бързоногите куриери на този адрес, с цел да разпореди дребна поръчка. Били нещо като светкавична градска поща за това време.
Характерните отличителни белези в униформата на тази адвокатска фирма били алените, високи като цилиндри шапки, само че със закачена твърда козирка и увесена металическа табела, надписана с забавен шрифт - „ ХОП “. Панталоните - с необятен двоен златист кант, като на същински генерали. Малката войска на най-бързите куриери употребила всевъзможни средства за напредване - от файтон, за по-добре платените поръчки, до велосипед или трамвай за не толкоз незабавните.
Всичко това е от дълго време изчезнало и изцяло забравено. Винаги, когато ходя по същите софийски улици, се оглеждам за сходен чудак като колоритния надзирател на университета с извезаните със злато букви „ Д.У. “ на пагоните. Уви, не срещам нищо сходно. На ъглите се обръщам обратно, с цел да видя същите здания, които стоят устойчиво и тежко. Овехтели, само че устояли на времето, следят живота, който тече около тях. Колкото и да са остарели, Те са единствените оживели очевидци. Гледам ги като за последно, тъй като се носят клюки, че ще ги събарят. Другият път като минавам може и да не ги заваря.
Цялата комбинация на излинeлия дрескод завършвала с нахлупен до веждите, опърпан по периферията цилиндър. Представям си го съвсем като чичо Скруч или като Гоголевския персонаж Плюшкин от „ Мъртви души “ - стиснатото дребосъче, облечено със остарели, кърпени облекла. Вечен монумент на цициите и скръндзите.
Новий Пушкин
Този същински натурал от 30-те години наричал себе си „ Новий-Пушкин “ и непрестанно киснел в приемната на Комитета на съветските бежанци на улица „ Искър “ за особено уверение. В жадуваната хартийка, наложително подпечатана с алено клеймо, желал да запишат, че в него се бил вселил духът на поета Александър Сергеевич Пушкин.
На това искане от адвокатската фирма му отговаряли, че ще му издадат такова уверение, само че първо би трябвало да докара трима очевидци, които да потвърдят вселяването. А като второ изискване „ новият “ Пушкин трябвало да уточни кои творби е написал в последно време и по кое време са излезли от щемпел. „ Наследникът “ на Пушкин все не успявал да откри подобаващите очевидци. Освен това творбите на същинския Пушкин са писани под въздействието на сатирата на Волтер, поезията на Байрон и нещастията на Шекспир, които „ новия Пушкин “ надали въобще е разгръщал през живота си, тъй че не е имало по какъв начин даже да имитира оригинала и словореда му.
Заветната диплома с червен восъчен щемпел по този начин и не станала негово владеене. Всичко продължавало до идващия път, когато след дълго месечно неявяване екстраваганта „ Новий-Пушкин “ отново се появявал в канцеларията със същите искания. Получавал и същите условия за признание.
Ловкият келнер с монокъла
Спомням си, че вуйна ми беше разказвала и за други софийски чешити, които са били същинско представление за съгражданите си. Един от спомените ѝ е за ловкия сервитьор на остарелия ресторант, който се намира под постройката на „ Славянска сказка “.
Въпросният келнер бил много възрастен, попрехвърлил към този момент средата на 80-те си години, само че го държали като атракция единствено за момента, когато клиентите изискат сметката. Когато настъпвал моментът за разплащане, остарелият се появявал до масата и връчвал елегантно сметката с дясната ръка. В същия миг с лявата отключвал синджирчето от дребния джоб на елека си, изваждал монокъла, подхвърлял го във въздуха... и изкусно го приземявал право върху лявото си око. Този циркаджийски номер предизвиквал бурни овации от масите.
Съдържателите на ресторанта оставили възрастния келнер в заведението да забавлява публиката, а той изкарвал бакшиши както за себе си, по този начин и за останалите от личния състав.
Снимка: персонален списък
Учителят Саша Висонов
Друг забавен субект от това време, за който си спомни вуйна, бил преподавателят по литература в приюта за сираци, където тя попаднала като дете. Интернатът бил ситуиран напълно покрай Орлов мост, на улица „ Н. Гогол “ до днешното „ Цариградско шосе “.
Учителят по литература се казвал Саша Висонов, бил общоизвестен алкохолик, постоянно губещ картоиграч и постоянно ходел без пукната пара в джоба си. Повечето сутрини ставал напряко от игралната маса, с цел да отиде на занятия. На работа обаче постоянно идвал с чисти облекла, подреден и най-важното - с лъснати обувки. Единственото, което издавало безпорядъчния му метод на живот, били зачервените очи и рошавата коса.
Когато преподавал международна литература, в никакъв случай не изпитвал учениците си, а като същински възпитател оставял децата сами да проявят интерес към творбите. Те трябвало да положат спомагателен труд за домашните и да поровят в библиотеката. Успявал да реализира впечатляващи резултати и да завоюва похвали за методите си на работа даже от инспекторите от Министерството на образованието.
Руска класическа литература въобще не преподавал. Вместо това разказвал истории за живота на писателите. Освен че говорел сладкодумно, Висонов цитирал буквално цели пасажи от творбите. Преди да емигрира от Руската империя, бил непосредствен с доста от актуалните създатели. В часовете разказвал на децата за приятелите си писатели като за живи хора, а не като за сухи облици от страниците на образователния материал.
Представял ги с техните недостатъци, навици, талантливост, пищност или пък дивотии. Познавал се е персонално с Антон Чехов, с поета Сергей Есенин. Няколко месеца е работил в имението на великия публицист Лев Толстой и влезнал в лимитираното общество на създателя. Учителят с рошавата прическа и лъснатите обувки разказвал на децата по какъв начин е спорил неведнъж с поета Владимир Маяковски, който съгласно него е бил същински гамен. Според Саша Висонов литературата постоянно е имала потребност от сходни калпазани, внасящи хаос.
Пазачът Геле
Друг забавен облик от спомените на вуйна ми е пазачът Геле - самотният еднообразен страж в Софийския университет „ св. Климент Охридски “. Той не бил облечен със общоприетата синя полицейска куртка, а носел някаква парадна униформа, наподобяваща гвардейската. Калпака с перо заменил с офицерска фуражка. На пагоните имал особено избродирани със златна тел дебели букви „ Д.У. “, т.е. Държавен университет.
Леля описа, че този необикновен облик бил пръв другар и покровител на множеството студенти. Играели на карти в дребната му стаичка в сутерена и пушели скритом цигари, а той им помагал за всевъзможни изпити. На някои от по-мързеливите, поради многочислените отсъствия, скрито подсигурявал достъп през нощта, с цел да четат и наваксват пропуснатото в университетската библиотека.
Взел под крилото си и постоянно изчезналите поради почасова работа студенти – вписвал им собственоръчно наложителната присъствена легализация в книжките. С други думи - щамповал страниците с матричния щемпел на факултета, съдържащ факсимилния автограф на съответния професор, а след това парафирал и с канцеларския щемпел, с цел да наподобява всичко както си му е редът. Аферата се разминавала, без някой неосведомен в нея да разбере, а студентите се стараели да изкарат изпитите, макар отсъствията си.
След преврата на 9-ти септември 1944, „ рейнджърът “ на университета траял активността си полулегално. Никой от новата администрация не знаел с какво се занимава, каква е длъжността му и какво тъкмо охранява с наперената си гвардейска униформа. Комунистическата власт направила чистки и промени из всички полицейски ръководства, и уволнила царските фрагменти. Други пък осъдили или интернирали в провинцията.
Когато пристигнало време университетският страж да бъде натирен, студентите се застъпили за него и не разрешили да го махнат. Управниците не мислили дълго, съгласили се и преквалифицирали остарелия служител на реда в полицай. Наложило се да облече друга униформа и да прати в ресурс гвардейското си мундирче на рафта в дрешника. Единствено махнал пагоните „ Д.У. “ и ги пришил върху новата си милиционерска униформа. Така карал чак до пенсията си през 60-те години.
Човекът-информация от Централната пощенска станция
Подобна орис сполетяла и нормалните пощенски раздавачи. Макар и нормализирани до пенсия като държавни чиновници, след преврата на 9-ти септември ги съкратили като служителите на реда. Изчезнали пъргавите пощальони, с тях и безконечния въпрос: „ Има ли нещо?! “.
Единствения, който оставили, бил информаторът в Централната пощенска станция. Сградата и до през днешния ден си е на същото място - на улиците „ Дякон Игнатий “, „ ген. Й.Гурко “ и „ Стефан Караджа “. Човекът-информация седял на едно по-високо бюро в залата на пощенската спестовна каса. Кестенява, дълга брада като на епископ, навирен мустак, главата без униформена шапка, а косата сресана на път по средата. Копчетата с пощенското тромпетче блестели тържествено на благородната външност, облечена с типичния тъничък шаяк, както сътрудниците му разносвачи извън на улицата. В едната ръка постоянно държал дълго перо с мастило, а другата била свободна, с цел да прелиства вестника си. Работата му била вежливо да насочва неориентираните клиенти.
Седейки помпозно на високото си място, той имал тип на значим шеф на салона. Носела се шегата, че бил толкоз общителен, че не отказвал даже да изплези езика си и да намокри подадената от посетителя пощенска марка, с цел да бъде залепена на плик. Това е единствено легенда. Или пък не е?
Последните изчезнали униформи от това време са на пъргавите момци от офиса на бюрото „ ХОП “, намиращо се под Осигурителното и застрахователно сдружение „ Балканъ “, което и до през днешния ден е на бул. „ кн. Ал. Дондуков “. Всеки жител е можел да потърси бързоногите куриери на този адрес, с цел да разпореди дребна поръчка. Били нещо като светкавична градска поща за това време.
Характерните отличителни белези в униформата на тази адвокатска фирма били алените, високи като цилиндри шапки, само че със закачена твърда козирка и увесена металическа табела, надписана с забавен шрифт - „ ХОП “. Панталоните - с необятен двоен златист кант, като на същински генерали. Малката войска на най-бързите куриери употребила всевъзможни средства за напредване - от файтон, за по-добре платените поръчки, до велосипед или трамвай за не толкоз незабавните.
Всичко това е от дълго време изчезнало и изцяло забравено. Винаги, когато ходя по същите софийски улици, се оглеждам за сходен чудак като колоритния надзирател на университета с извезаните със злато букви „ Д.У. “ на пагоните. Уви, не срещам нищо сходно. На ъглите се обръщам обратно, с цел да видя същите здания, които стоят устойчиво и тежко. Овехтели, само че устояли на времето, следят живота, който тече около тях. Колкото и да са остарели, Те са единствените оживели очевидци. Гледам ги като за последно, тъй като се носят клюки, че ще ги събарят. Другият път като минавам може и да не ги заваря.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ