Отгледай уверено дете - II
По- огромното дете от вътрешната страна.
При по- огромните деца ( 4-7 г ), които към този момент сензитивно уголемяват обществените си умения, се усложняват методите и полето са създаване на самокритика и себе- убеденост. Родителското държание би трябвало да е по- гъвкаво и още по- отговорно. Самооценката им звучи по този начин: „ Аз съм това, което мога ( имам разновидности ) да съм ”. Но по какъв начин да разбере какво може да е – по какъв начин да се държи, по какъв начин да взаимодейства със света. Ние би трябвало да му покажем посредством обуването си с него. Умението качествено да общуваш с детето си е умеене, което се заучава и дава плодове цялостен живот. А също и оставя трайни последствия в бъдещото семейство на детето ни. Вече в положение да връзва смислени фрази, да дава оценки, да размишлява и да вниква в логиката на света и събитията – това бележи и началото на нашето другарство с детето. Ако отделяме по малко време всеки ден, на разходка, след градина или след някое филмче да беседваме с малчугана, това ще помогне да опознаем детето и да ни улесни в общуването ни.
Какво желаеме ние самите от един диалог – да бъдем деликатно изслушани, да получим съответен отклик и да стигнем до общо умозаключение или от подбуден спор да излезе градивно решение. Това е същото, което желае и детето. Да имаме самообладание и предпочитание да разберем още криволичещата му мисъл, да реагираме съществено и с мисъл. Ако има прочувствен проблем, след късата разтуха, да се опитаме да разберем възприятията му, да дадем съвет с нужното почитание към естеството на случката. С откровен интерес да слушаме неговото бръщолевене, да се смеем, да пляскаме с ръце – всичко, което вършим и с възрастните. Всичко това бележи едно качествено другарство с детето. Така то знае, че възприятията му, мислите му, самото то, е значимо и значимо в нашия живот и ни е забавно по един нов метод, „ като огромните ”. То към този момент не е неделима единица от нас, то има собствен свят, който ние би трябвало да разбираме, почитаме и да оставяме пространство в него.
По- огромното дете извън.
В тази възраст ние не сме към този момент целият му свят, единствено оказваме помощ на детето да се развива в своя личен. Това леко оттегляне не се случва елементарно и с ненаситност от нас, и от него. Знаем, че колкото детето е прочувствено подвластно от нас, толкоз и ние – от него.
Затова ето някои постоянно срещани неточности, които вършим при този преход:
„ Ние ” вместо „ тя ” / „ той ”. Като бебе – да, вършим го, тъй като неумишлено свързваме себе си с детето, което има потребност от това. „ Ние папкаме бананова каша ”, „ Ние към този момент вървим на ясла ”. Но едно 4- 5 годишно дете има задоволително развита идентичност и си заслужава лично 1л. ед. ч. в диалозите с възрастните.
Говорим вместо него – при среща с възрастен на улицата, нормалните въпроси са: „ по какъв начин се казваш ”, „ на какъв брой си годинки ”. Детето постоянно незабавно се затваря, търсейки отговор и метод на реакция от отработените до момента. И в случай че се забави с две- три минути, незабавно се намесваме и давам отговор вместо него. Да оставим да намерения, да му подскажем, в случай че е не запомнил на какъв брой е години, само че да не отговаряме вместо него.
Насилваме го да е по- общително. Децата са разнообразни – едни са разговорливи, отворени, „ отракани ”, на други им би трябвало повече време да привикват с непознатите. Нека да почитаме тези черти от характера. Ако се срами, да не го натискаме да е най- начело или да дава отговор първо на тържеството. Така то неизбежно изгубва себе си сред това, което е – срамежливостта, и това което би трябвало – смелостта. Именно смелостта то би трябвало единствено да откри в себе си.
Ние сме просто на всяка крачка. Все още компактно следваме детето в неговата игра, ежедневни привички, запознанства и контакти. Казваме му непрекъснато какво да прави, по какъв начин да го прави или просто го вършим вместо него. Да го оставим малко на мира – да тръгне самоуверено към непознато дете и единствено да контактува, да избере единствено играчки и да си играе както желае, а не както би трябвало или както е съгласно упътването. Още даваме храна в устата, обуваме чорапите заран, когато няма време. Детето би трябвало да овладее единствено всекидневието си, да е стопанин на света си, а ние единствено да му откриваме благоприятни условия и да поддържаме в първите опити.
Публично го подлагаме на критика, лепваме етикети и разрешаваме да го вършат. Няма по- огромен удар за едно дете от обществената рецензия. С това и дребното самонадеяност се изпарява с укорителните погледи освен на мама, а и на близките. Да го спестим, само че директно след мотива за рецензия да поговорим и да разбираем, какво се е желало от него и къде е сбъркал то.
Много честа неточност – привикване към автономия доста овреме. Детето има потребност от нас и то единствено подсказва по кое време и в каква степен. Доказано е, че тези деца, рано отделени, порастват неуверени възрастни, тъй като са били напълно дребни. Когато са се съмнявали в любовта на родителите си и в никакъв случай на се били уверени вътрешно в нея.
По- огромното дете желае да изпъква и да се разграничава от другите деца. Можем да обърнем внимание на неговите гении и умения. Да го запишем на курс или школа, което да му даде поле за изява. Това наложително е обвързвано с поддръжка, интерес и ангажираност с мероприятията, концертите, всички изяви, свързани с неговите ползи.
Има думи, към което всички хора, и дребните, и огромните са чувствителни – комплиментите. Защо детето да не заслужава откровен комплимент? „ Много ми харесва по какъв начин си облякла куклата си ”, „ Къщата, което си построил с конструктора, е чудесна, за какво нямаме и ние такава ”. Това са дребни жестове, на които би трябвало да сме великодушни. Ще поласкае детето и ще го убеди в неговите качества. То ще бъде решително, че прави нещата добре, това се харесва и прави оценка. И всичко с мярка, тъй като повече не значи по- добре.
Възрастта на прочувствено обособяване от родителите има тънка граница, само че в случай че се вглеждаме и вслушваме, без да подценяваме страховете на детето, само че и без да се поддаваме на хитруването му, можем да усетим по кое време доближава.
Възпитаването в убеденост е непрекъснато съпроводено с вглеждане в себе си и превъзмогване на личните ни проблеми, в случай че установим такива. Самите ние, порасналите деца, имаме ли задоволително убеденост – можем ли свободно да контактуваме, да одобряваме рецензия, да се изявяваме и утвърждаваме измежду близките? Има ли нещо останало от срамежливата седмокласничка? Това помогнало ли ни е в живота, желаеме ли същата нерешителност и за децата си? Защото най- ефикасен остава персоналния образец. Нагледното демонстриране на думите е най- безапелационния урок за всеки – и дете, и възрастен. Ако сме отзивчиви, открити, усмихнати и изпълнени с религия в силите и опциите си – такива ще порастват и нашите деца. А гордостта един от различен е обезпечена и за през годините.
Продължава:
Отгледай решително дете
При по- огромните деца ( 4-7 г ), които към този момент сензитивно уголемяват обществените си умения, се усложняват методите и полето са създаване на самокритика и себе- убеденост. Родителското държание би трябвало да е по- гъвкаво и още по- отговорно. Самооценката им звучи по този начин: „ Аз съм това, което мога ( имам разновидности ) да съм ”. Но по какъв начин да разбере какво може да е – по какъв начин да се държи, по какъв начин да взаимодейства със света. Ние би трябвало да му покажем посредством обуването си с него. Умението качествено да общуваш с детето си е умеене, което се заучава и дава плодове цялостен живот. А също и оставя трайни последствия в бъдещото семейство на детето ни. Вече в положение да връзва смислени фрази, да дава оценки, да размишлява и да вниква в логиката на света и събитията – това бележи и началото на нашето другарство с детето. Ако отделяме по малко време всеки ден, на разходка, след градина или след някое филмче да беседваме с малчугана, това ще помогне да опознаем детето и да ни улесни в общуването ни.
Какво желаеме ние самите от един диалог – да бъдем деликатно изслушани, да получим съответен отклик и да стигнем до общо умозаключение или от подбуден спор да излезе градивно решение. Това е същото, което желае и детето. Да имаме самообладание и предпочитание да разберем още криволичещата му мисъл, да реагираме съществено и с мисъл. Ако има прочувствен проблем, след късата разтуха, да се опитаме да разберем възприятията му, да дадем съвет с нужното почитание към естеството на случката. С откровен интерес да слушаме неговото бръщолевене, да се смеем, да пляскаме с ръце – всичко, което вършим и с възрастните. Всичко това бележи едно качествено другарство с детето. Така то знае, че възприятията му, мислите му, самото то, е значимо и значимо в нашия живот и ни е забавно по един нов метод, „ като огромните ”. То към този момент не е неделима единица от нас, то има собствен свят, който ние би трябвало да разбираме, почитаме и да оставяме пространство в него.
По- огромното дете извън.
В тази възраст ние не сме към този момент целият му свят, единствено оказваме помощ на детето да се развива в своя личен. Това леко оттегляне не се случва елементарно и с ненаситност от нас, и от него. Знаем, че колкото детето е прочувствено подвластно от нас, толкоз и ние – от него.
Затова ето някои постоянно срещани неточности, които вършим при този преход:
„ Ние ” вместо „ тя ” / „ той ”. Като бебе – да, вършим го, тъй като неумишлено свързваме себе си с детето, което има потребност от това. „ Ние папкаме бананова каша ”, „ Ние към този момент вървим на ясла ”. Но едно 4- 5 годишно дете има задоволително развита идентичност и си заслужава лично 1л. ед. ч. в диалозите с възрастните. Говорим вместо него – при среща с възрастен на улицата, нормалните въпроси са: „ по какъв начин се казваш ”, „ на какъв брой си годинки ”. Детето постоянно незабавно се затваря, търсейки отговор и метод на реакция от отработените до момента. И в случай че се забави с две- три минути, незабавно се намесваме и давам отговор вместо него. Да оставим да намерения, да му подскажем, в случай че е не запомнил на какъв брой е години, само че да не отговаряме вместо него. Насилваме го да е по- общително. Децата са разнообразни – едни са разговорливи, отворени, „ отракани ”, на други им би трябвало повече време да привикват с непознатите. Нека да почитаме тези черти от характера. Ако се срами, да не го натискаме да е най- начело или да дава отговор първо на тържеството. Така то неизбежно изгубва себе си сред това, което е – срамежливостта, и това което би трябвало – смелостта. Именно смелостта то би трябвало единствено да откри в себе си. Ние сме просто на всяка крачка. Все още компактно следваме детето в неговата игра, ежедневни привички, запознанства и контакти. Казваме му непрекъснато какво да прави, по какъв начин да го прави или просто го вършим вместо него. Да го оставим малко на мира – да тръгне самоуверено към непознато дете и единствено да контактува, да избере единствено играчки и да си играе както желае, а не както би трябвало или както е съгласно упътването. Още даваме храна в устата, обуваме чорапите заран, когато няма време. Детето би трябвало да овладее единствено всекидневието си, да е стопанин на света си, а ние единствено да му откриваме благоприятни условия и да поддържаме в първите опити. Публично го подлагаме на критика, лепваме етикети и разрешаваме да го вършат. Няма по- огромен удар за едно дете от обществената рецензия. С това и дребното самонадеяност се изпарява с укорителните погледи освен на мама, а и на близките. Да го спестим, само че директно след мотива за рецензия да поговорим и да разбираем, какво се е желало от него и къде е сбъркал то. Много честа неточност – привикване към автономия доста овреме. Детето има потребност от нас и то единствено подсказва по кое време и в каква степен. Доказано е, че тези деца, рано отделени, порастват неуверени възрастни, тъй като са били напълно дребни. Когато са се съмнявали в любовта на родителите си и в никакъв случай на се били уверени вътрешно в нея. По- огромното дете желае да изпъква и да се разграничава от другите деца. Можем да обърнем внимание на неговите гении и умения. Да го запишем на курс или школа, което да му даде поле за изява. Това наложително е обвързвано с поддръжка, интерес и ангажираност с мероприятията, концертите, всички изяви, свързани с неговите ползи.
Има думи, към което всички хора, и дребните, и огромните са чувствителни – комплиментите. Защо детето да не заслужава откровен комплимент? „ Много ми харесва по какъв начин си облякла куклата си ”, „ Къщата, което си построил с конструктора, е чудесна, за какво нямаме и ние такава ”. Това са дребни жестове, на които би трябвало да сме великодушни. Ще поласкае детето и ще го убеди в неговите качества. То ще бъде решително, че прави нещата добре, това се харесва и прави оценка. И всичко с мярка, тъй като повече не значи по- добре.
Възрастта на прочувствено обособяване от родителите има тънка граница, само че в случай че се вглеждаме и вслушваме, без да подценяваме страховете на детето, само че и без да се поддаваме на хитруването му, можем да усетим по кое време доближава.
Възпитаването в убеденост е непрекъснато съпроводено с вглеждане в себе си и превъзмогване на личните ни проблеми, в случай че установим такива. Самите ние, порасналите деца, имаме ли задоволително убеденост – можем ли свободно да контактуваме, да одобряваме рецензия, да се изявяваме и утвърждаваме измежду близките? Има ли нещо останало от срамежливата седмокласничка? Това помогнало ли ни е в живота, желаеме ли същата нерешителност и за децата си? Защото най- ефикасен остава персоналния образец. Нагледното демонстриране на думите е най- безапелационния урок за всеки – и дете, и възрастен. Ако сме отзивчиви, открити, усмихнати и изпълнени с религия в силите и опциите си – такива ще порастват и нашите деца. А гордостта един от различен е обезпечена и за през годините.
Продължава:
Отгледай решително дете Източник: hera.bg
КОМЕНТАРИ