Платон е гръцки философ от Атина, считан за една от

Платон е гръцки мъдрец от Атина, считан за една от най-влиятелните персони в западната цивилизация, възпитаник на Сократ .

Платон основава първият по рода си център по философия, наименуван Академията, в която Аристотел е възпитаник.

Най-известното произведение на Платон е “Държавата ” – в книгата е разказана утопичната визия за идеалното общество, което бива ръководено от философи.

Свидетелство за задълбочените знания на Платон е неговата така наречен „ притча за пещерата “, която откриваме в книгата „ Държавата “.

Платон ни подтиква да си представим пещера. В нея има двама души, които са оковани и неспособни да се извърнат на никоя посока, с изключение на към стената, където са забити оковите им.

Не могат да видят кой спри зад тях, нито изхода на пещерата, който е зад тила им. Светлина идва само от огъня, разпален в средата.

Между пандизчиите и огъня има пътека, по която вървят хора, които правят своите каузи. Те се движат с предмети на главата си, представляващи дървени и каменни фигури на хора и животни.

Окованите мъже могат да видят отраженията от огъня в стената пред себе си, виждат и личните си сенки. Хората, които се движат, си приказват или мълчат.

Гласовете им отекват в пещерата, а на окованите се коства, че сенките, които играят по стената, приказват.

  Платон изрича съмнение, че пандизчиите одобряват сенките за живи, а ехото за същински тон, а не просто отражение на действителността, защото те са всичко, което те са виждали или чували.

Те биха възхвалявали всеки, който най-добре би познал коя сянка ще се появи като някой, който познава природата на света и цялото общество би зависило от сенките на стената.

Платон съпоставя хората с двамата оковани мъже. Той отбелязва, че имаме вяра и мислим за действителността по сенките, които виждаме на стената.

Ако окованите извърнат тил на стената и насочат взор към изхода на пещерата, слънчевата светлина ще им аргументи мощна болежка, защото са привикнали към тъмнината.

Щом привикнат съм светлината и видят какво в действителност се случва в пещерата, прозрението ще освети и мозъците им.

Алегорията на Платон за пещерата символизира живота на индивида.

Животът е изпълнен с учене и опознаване чрез нашите сетива и ограничеността на тялото и материалното към нас.

Излизането от пещерата е освобождението на душата от оковите и прекосяването й в света на концепциите. Това се случва като се сложи цел и се почисти мозъка от илюзиите.

Платон приключва алегорията за пещерата като задава въпроса какво би станало, когато излезлият от пещерата следи Слънцето.

Какво ще последва, в случай че опита да изясни на окованите за това, което в действителност се случва – за същността на нещата.

Откровението ще звучи неправдоподобно на окованите и ще сметнат просветения за вманиачен. Ако се опита да ги изведе от пещерата – това ще стане причина за гибелта му.

Платон употребява тази метафора и с цел да я свърже със гибелта на Сократ , който е наказан и екзекутиран от Атиняните.

Алегорията за пещерата може да се свърже и със актуалния живот.

Каквото е било, отново ще бъде, и каквото се е предписание, отново ще се прави – няма нищо ново под слънцето. – Соломон.

Въпросът, който всеки може да си зададе, е дали той е от окованите или е просветеният, който вижда истината. Ако човек вижда прелестни отблясъци на стената през целия си живот, дали ще допусна, че съществува друго, с изключение на тях.

И дали ще желае да промени това? Да излезе от удобната си зона, като направи значимата първа стъпка.

За дръзките и смелите постоянно има излаз от пещерата. Не е толкоз просто като да се изпие едно хапче, както Нео прави във кино лентата “Матрицата ”.

Процесът е предизвикателство за смяна и себеосъзнаване. Часовете биват прекарани в търсене, учене, осъзнаване и потребление на знанията в практическа устременост. Цялото познание е неефикасно, в случай че не се употребява настойчиво и целеустремено в ежедневния живот.

Първата стъпка, която би трябвало да се поеме, е стъпката на самооценката – осъзнаването и приемането на всички дефекти и проблеми на характера.

Разграничаването от материалните неща е втората стъпка.

Третата е приемането за скъп на живота на всички живи същества. Благородството идва по-късно.

Четвъртата крачка е любовта към всеки миг на съществуването и приемането му за несравним.

Петата стъпка всеки открива самичък за себе си.

Когато човек излезе от пещерата и светлината го обезпечи, той е задължен да опише и на останалите какво е претърпял. Ако човек бъде смяната, той ще промени и света към себе си.