Съветът на Разума и Съветът на Душата ♥ Иван ИНОКЕНТИЕВ
Писмо от планетата с безсмъртни хора, които получавайки безконечен живот, убиват своето бъдеще. Един научнофантастичен роман на родения в Якутия съветски публицист, стихотворец, драматург и преводач Иван Иванович Инокентиев (1957-2022).
(1957 ~ 2022)
Писмото
Трети ден астронавтите претърсваха планетата. Привършваше запасът от гориво в разследващия звездолет. Но по какъв начин да изоставен тези руини, без да изяснят аргументите за гибелта на цивилизацията! При това цивилизацията на хуманоиди…
Командирът на групата нервничеше. Отново и още веднъж изпращаше хората си със заповед да оглеждат руините по най-педантичен метод. Един след различен се връщаха изморените астронавти, а тайната оставаше все по този начин неразкрита.
И внезапно – сполука. Навигаторът Роберт Чолбонов*, завърнал се финален от издирванията, откри в едно от жилищните пространства любопитно писмо. То се различаваше от десетките лежащи разхвърляни в близост полуизтлели документи единствено по това, че беше опаковано усърдно с някакъв транспарантен, само че доста здрав материал. Неизвестният сътрудник се беше много постарал да резервира посланието си колкото може по-дълго. Тъкмо това притегли вниманието на опитния астронавт.
Бордовият дешифратор незабавно преведе текста.
***
„ Те са деца. Не знаят какво правят.
Пиша това писмо и не съм уверен, че то ще попадне в ръцете на някой от възрастните. Вече ми се привижда (а може и в действителност да е така), че децата са се вдигнали против нас от вси страни! Оказва се, че те напълно не са толкоз малко. Някъде е била позволена чудовищна неточност. Но къде?
Сега те избиват вратите на прилежащите къщи. Много скоро ще пристигна и нашият ред. В града мирише извънредно, всичко гори. Те не знаят благосклонност. Дълги години им носех сладкиши, играех с тях. Но в този момент, като виждам целия този смут, нямам доверие, че ще ме пощадят. А и дали съм заслужил състрадание! Нали съм възрастен. Как да им обясня в тази блъсканица, че им бях другар, а не зложелател?
В старите, през днешния ден неразрешени книги постоянно срещах изрази като този: „ Децата са нашето бъдеще “. Никак не можех да схвана смисъла им. Честно казано, не се замислях прекомерно над тях. Но през днешния ден всичко ми е ясно. Разбрах, че ние, възрастните, всички до един сме престъпници…
А по какъв начин ликувахме, когато най-сетне естествената гибел беше победена. Помня голямата навалица на площада и речта, която държа пред нея Председателят на Съвета на Разума. О, тя беше незабравима! И помня още, че нещастният Председател на Съвета на Душата не можа да свърже и две думи. Само ломотеше нещо за идното отмъщение, за законите на природата, дрънкаше някакви дивотии за наложителното от време на време обновяване на човечеството. Тогава просто го смъкнаха от трибуната. На всички им се искаше да станат безконечни.
И след оня незабравим протест Съветът на Душата престана да съществува. Разумът донесе на човечеството величие, той трябваше да го ръководи и по-нататък. Съветът на Душата ратуваше да се резервира предходният порядък в света, където хората последователно умираха от напреднала възраст. Съветът на Разума взе решение, че тези, побърканите, не са нужни на обществото. Веднага се откриха доброволци. Почтените старци бяха премахнати. Аз скрито в себе си постоянно съм осъждал тази последна мярка, нали можеше да се постъпи другояче – просто да бъдат изолирани от обществото. Както по-късно постъпиха с децата.
С децата… Ако дисплеят за следене не лъже, те към този момент са на първия етаж. Нашите отстъпват, само че към момента се държат. Дали ще съумея да допиша своето обръщение? Нещо стартират да ми треперят ръцете. Не, не се опасявам. Това е от неспокойствие. Ако бъда прям, за двеста и осемдесет години животът задоволително ми омръзна. Я чакай, а дали по същата причина и другите се съпротивяват по този начин неенергично? Нима безконечният живот е опротивял на мнозина?
Но стига съм мислил, би трябвало да пиша… Та така… за децата… Никой не пожела да се занимава повече с тях, откакто бяхме удостоени с най-великата благосклонност на Разума. За какво бяха нужни те в този момент! По наше гледище на децата направиха същите инжекции, както на възрастните. Те останаха вечно на онази възраст, на която ги завари безсмъртието. След това започнаха да ни досаждат със своите митинги, да се сплотяват и да хулиганстват. Съветът на Разума при всеобщото утвърждение на възрастните реши да ги настани в специфични детски паркове. Това не беше елементарно, само че народът се оправи с сложната задача.
След стотина години започнаха да се появяват първите признаци на носталгия по децата. Особено се забелязваше това при дамите. Те все по-често ходеха в детските паркове и изпадаха в трогване от шмекериите на лудуващите зад желязната ограда дребни мошеници.
И тогава нашия умен Съвет позволи на фамилиите да вземат при себе си у дома най-кротките деца. Съветът на Разума постоянно се съобразяваше с желанията на народа. Тези визити се лимитираха до два-три часа. Те бяха изцяло задоволителни, с цел да подтиснат тъгата по старите времена.
Но всяко положително начинание не минава без неточности. Не бяха редки случаите, когато нахранените до спукване деца заболяваха тежко, тъй като не бяха привикнали с храната за възрастни. Имаше и смъртни случаи.
Но до предходната седмица всичко вървеше безпрепятствено. Започна с това, че една идиотка, играейки си с детето, го заляла инцидентно с вряла вода. И не го предала в лечебницата, а го завела в детския парк. Там захвърлила изгореното момче в храстите. Децата намерили своя обречен на смърт другар и поискали дамата да бъде съдена. Съветът на Разума взе поради цялостното разкайване на отговорната и я оправда.
И това послужи за начало…
Те са към този момент под нас. Време е да ходя да пазя своя етаж. Трябва още да съумея да получа оръжие и да се сбогувам с приятелите си.
Та това са деца! И не знаят какво вършат… “
Земяните мълчаха потресени. Какво можеха да кажат като укор, откакто и на родната им планета проблем номер едно за най-хубавите мозъци оставаше продължаването на човешкия живот?
– Да… Получавайки безконечен живот, те са умъртвили своето бъдеще – накрая тъмно проговори Чолбонов.
Командирът тъжно кимна:
– А бъдещето е умъртвило тях…
* Письмо, Иван Иванович Иннокентьев, 1987 г, оповестено във в. „ Орбита “
* Чолбон – якутското име на Венера
Снимка: Иван Иванович Иннокентьев; sakhalit.com
