Първият урок на Махатма Ганди от книгата на неговия внук

Първият урок на Махатма Ганди от книгата на неговия внук Арун Ганди „ Даровете на гнева “ (изд. Кръгозор)

Моят дядо удивляваше света, като на насилието и омразата отвръщаше с амнистия и обич. Той в никакъв случай не стана жертва на отровата на гнева. За страдание, аз нямах чак подобен огромен триумф като него. Като индийско дете, растящо в нагнетената с расизъм Южна Африка, аз бях нападнат от две страни – от белите деца, тъй като не съм задоволително бял, и от черните деца, тъй като не съм черен.

Още при първите си срещи с дядо бях мощно впечатлен от неговите успокоение и наличие на духа, без значение от нещата, които споделяха или правеха хората към него. Обещах си, че ще последвам неговия образец и за известно време сякаш не се справях чак толкоз зле. След като татко ми, майка ми и сестра ми си потеглиха, аз се срещнах с няколко момчета, които живееха в близкото село, и скоро започнах да играя дружно с тях. Те имаха остаряла топка за тенис, която използваха като футболна топка, а с цел да отбележа местата на вратите, аз сложих по един огромен камък в двата края на спонтанното ни игрище.

Обичах да играя футбол. Въпреки че през първите няколко дни децата ми се присмиваха поради южноафриканския акцент, аз понасях търпеливо подмятанията им – въпреки всичко бях виждал къде-къде по-лоши неща. Но един път, в разгара на бързата игра, едно от тях ме спъна преднамерено, до момента в който гонех топката. Строполих се на земята измежду мръсотията и прахта. Наред с коляното пострада и егото ми и аз усетих в себе си познатия прилив на яд – сърцето ми заби бясно в гърдите, мозъкът ми стартира да крещи за възмездие. Грабнах един камък, изправих се постепенно на крайници и вбесено подвигнах ръка, с цел да замахна с камъка към оня, който ми беше предизвикал това.

Ала един възтънък гласец в главата ми рече: „ Не го прави! “.

Хвърлих камъка на земята и хукнах назад към ашрама. С лице, обляно в сълзи, открих дядо и незабавно му описах случилото се.

– Бапуджи, само че аз непрекъснато съм ядосан! Вече не знам какво да върша с този мой яд!

Бях го предал и в този момент си мислех, че той ще се натъжи поради мен. Обаче дядо единствено ме потупа успокоително по гърба и сподели:

– Вземи си чекръка и дружно да попредем памук, а?

Една от първите задания на дядо, когато дойдох при него в ашрама, беше да ме научи по какъв начин се преде памук. Правех това всеки ден по един час заран и един час вечер – беше доста успокояващо. А моят бапуджи обичаше да работи по едно и също време на доста фронтове, доста преди някой да се сети да написа книги за това. Често споделяше: „ Докато седим и си приказваме, бихме могли да използваме ръцете си, с цел да предем “. И в този момент аз сграбчих дребния си чекрък и седнах до него.

Бапуджи се усмихна и се подготви дружно с памучната нишка да изпреде и един урок за мен.

– Искам да ти опиша една история – стартира, още до момента в който се настанявах до него. – Имало в миналото едно момче на твоята възраст. Винаги било яростно, тъй като сякаш нищо на този свят не ставало по този начин, както го желало то. Не си давало сметка за цената на непознатото мнение, по тази причина, когато хората го предизвикали, отвръщало с прояви на яд.

Подозирах, че това момче съм аз, по тази причина продължих да си преда и да чувам още по-внимателно.

– Един ден това момче се сбило доста грубо и несъзнателно умъртвило човек – продължи дядо ми. – В един момент на необмислен яд унищожило личния си живот, като лишило живота на различен.

– Обещавам, че ще бъда по-добър, бапуджи! – провикнах се аз. Нямах ни най-малка представа как ще стана по-добър, само че сигурно не желаех в гнева си да убия различен човек.

– Да – кимна бапуджи. – Ти сигурно притежаваш огромно количество яд. Родителите ти ми описаха за боевете, в които си взел участие във вашия град.

– Толкова съжалявам… – промърморих и имах чувството, че отново ще се разплача.

Но бапуджи беше приготвил за мен поука, много по-различна от предстоящото. Погледна ме иззад своя чекрък и рече:

– Радвам се да видя, че можеш да бъдеш доведен до яд!

Гневът е хубаво нещо. Аз непрестанно се гневя и нервирам – означи, до момента в който пръстите му въртяха колелото на чекръка.

Не можех да допускам на ушите си.

– Ама аз в никакъв случай не съм те виждал сърдит, бапуджи! – възкликнах.

– Защото съм се научил да употребявам гнева си за положително – разясни той. – Гневът при хората е като бензина за автомобила – дава ти мощност да вървиш напред и да стигнеш до по-добро място. Без него не бихме могли да получим подтик да се опълчим на провокациите и компликациите. Той е силата, която ни кара да разграничаваме справедливото от несправедливото.

След това дядо ми описа по какъв начин, когато бил дребен в Южна Африка, той също страдал от предубеждения и това го правело доста ядосан. Но най-после проумял, че няма никакъв смисъл да търсиш възмездие, и почнал да се бори против предразсъдъците и дискриминирането със съчувствие, да отвръща на гнева и яростта с добрина. Повярвал напълно в силата на истината и любовта. Търсенето на възмездие престанало да има смисъл за него. Осъзнал, че в случай че светът продължава да се управлява от правилото „ око за око “, скоро всички ще ослепеят.

За мен беше изненада да науча, че бапуджи не се е родил със спокоен манталитет. Днес всички го почитат и го назовават с почетната титла махатма, обаче в миналото е бил напълно нормално, неуправляемо дете. Когато бил на моята възраст, крадял пари от родителите си, с цел да си купува цигари, и влизал в разпри с други деца. След уговорения брак с баба ми, когато и двамата били единствено на по тринайсет години, той от време на време ѝ крещял, а един път след сходна кавга даже се опитал принудително да я изхвърли от къщата. Но не харесвал по никакъв начин индивида, в който бил почнал да се трансформира, по тази причина взел решение да се промени и по този начин последователно се построил до уравновесения, владеещ себе си човек, какъвто желал да стане.

– Значи и аз мога да се науча, по този начин ли? – попитах.

– Даже към този момент го правиш. В този миг – отговори дядо с усмивка.

И до момента в който двамата си седяхме все по този начин край чекръците, аз се постарах да запомня, че гневът може да бъде употребен за положително, че може да бъде работлив. Нямаше нищо неприятно в това да изпитвам яд, стига да го пренасоча за позитивни цели – като да вземем за пример политическите промени в Южна Африка и Индия, за които дядо ми умерено работеше.

После бапуджи поясни, че дори самите ни чекръци били образец за това по какъв начин гневът може да породи позитивна смяна. Производството на тъкани е било всекидневно занятие за Индия епохи наред, само че в този момент огромните текстилни заводи на Англия бяха почнали да изнасят памука от Индия, да го обработват и след това да го продават назад на индийците на доста високи цени. Хората бяха гневни – обличаха се с дрипи, тъй като не можеха да си разрешат да си купят скъпите английски платове. Но вместо да насочи яростта си против английската промишленост, довела хората до просешка сопа, дядо почнал да преде – с цел да насърчи всяко семейство също да се достави с чекрък и самò да си създава тъканите. Примерът му се беше оказал инфекциозен и имаше необятен отзив освен из цяла Индия, само че и в Англия.

Бапуджи забеляза, че го чувам доста деликатно, по тази причина ми предложи друга прилика (ама по какъв начин обожаваше аналогиите!) – съпостави гнева с електричеството.

– Когато насочим електричеството рационално, можем да го използваме за възстановяване на живота си, само че в случай че го използваме безразсъдно, можем да умрем. Затова, както и при електричеството, би трябвало да се научим да използваме гнева си умно за богатството на цялото човечество!

Аз не желаех гневът ми да провокира късо съединяване нито в моя живот, нито в нечий различен живот. Но по какъв начин можех да го накарам да даде началната искра за смяната?

Бапуджи беше надълбоко духовна персона, само че можеше да бъде и безпределно удобен. Връчи ми тетрадка и молив и ми съобщи, че мога да ги употребявам, с цел да си повеждам дневник на гнева.

– Всеки път, когато почувстваш яд, стой и си запиши кой или какво са породили тези твои усеща и за какво си реагирал толкоз яростно – инструктира ме той. – Целта е да стигнеш до корените на гнева! Едва когато откриеш източника, ще можеш да намериш решение за оправянето с него!

Според дядо ми изключително значимо било да приемеш, че всеки има право на своя позиция. Дневникът на гнева не бил просто метод да си изливаш някъде гнева и да се чувстваш правоверен, както вършат множеството хора в наши дни. (После препрочитат дневника си и за следващ път изпитват първо яд, а по-късно удовлетворение, че са били заслужено възмездени!) Този дневник би трябвало да бъде по-скоро метод да се опиташ да проумееш кое е предизвикало въпросния спор и по какъв начин той може да бъде позволен. Налагаше се да отстъпя крачка настрана от обстановката, с цел да схвана гледната точка на противоположната страна. Това не беше рекомендация да предадеш полезностите си, с цел да угодиш на другия, а по-скоро техника за намиране на решение, което да не води до нови порции яд и възмущение.

Понякога си мислим, че желаеме да разгадаем споровете, само че методите ни единствено утежняват нещата. Обръщаме се към съперника ядосани и заплашителни, смятайки, че по този начин ще го накараме да направи това, което желаеме ние. Но офанзивите, рецензиите и заканите за наказване нормално рикошират назад върху нас – както при децата, по този начин и при възрастните. Гневните ни реакции водят само до ескалация на напрежението. Превръщаме се в насилници, без да си даваме сметка, че насилниците в действителност въобще не са мощни. Онези, които постъпват подло и унижават съперника било на спортното поле, било в бизнеса или в политическите акции, нормално са най-слабите и най-несигурните в себе си. Бапуджи ме научи, че симптом на същинска мощ е да разбираш гледната точка на другия и да прощаваш.

От: „ Даровете на гнева “, Арун Ганди, изд. Кръгозор
Изображения: mkgandhi