Какво очакваме от медицинските сестри днес, като не ги подкрепихме вчера?
Паниката картографира зоната на страха. Подобно на болест, тя също има своята симптоматика. Признавам си, усетих я, пих от чашата ѝ със студена вода, щом рухна и последната цитадела на привидната ми самонадеяност, че ще преборим ковид. Вярвах твърдо и безусловно и в разсъдъка на хората, и в способността ни да се консолидираме в сериозни обстановки. Докато не прочетох, че
6 медицински сестри от Клиниката по белодробни заболявания в София подават оставки и се готвят през днешния ден да изоставен работа.
Защото не застанахме зад тях. Оставихме ги сами. Със личните им страхове. Всеки има право да намерения и за себе си, и за децата си, а борба, която разчита единствено на импровизиран подвиг, е авансово изгубена.
Това са точно сестрит е, до които ще опрем, в случай че, не дай си боже, болестта ни повали. Това са сестрите, на които ще разчитаме за животворна глътка въздух, само че не подкрепихме. Това са българките, които обезверено се опитваха да привлекат вниманието към проблемите им, само че ги преместихме в графата „ непознати “. Това са сестрите, които алармираха, че здравната ни система е гнила и незабавно се нуждае от промени, а ние сменяхме каналите на тв приемника. Това са дамите, които против 25 стотинки на час са превързвали раните ни в три посреднощ, а ние не чухме гласа им.
Това са майките , които зарязаха децата си у дома, с цел да изискат почтено възнаграждение на труда си и се барикадираха в постройката на Народното събрание на площад „ Батенберг “, а мнозина се подсмихваха. Помните ли по какъв начин ги нарекоха тогава? Дали не ги упрекнаха в шантаж, тероризъм, опасност за държавността? „ Не е Бойка, не е Мая... “, сричаше охранителят от НСО, до момента в който се опитваше да обезврежда „ вражеския детайл “, кацнал на перваза на Партийния дом. Тъжна притча на самотната птица, притисната до стената, обезкрилена и обезверена. По-леко пипайте, въпреки всичко са дами, само че хапят неприятно, дращят като озверели котки, опърничави са... И с намек, че нещо не им е наред. Трябват им „ качествени психолози “. Помните ли това?
Днес никой няма право да ги упрекна, че напущат. Че не са подготвени да устоят душевен на упованията, които имаме към тях и се опасяват и за себе си, и за фамилиите си. Никой не може да ги съди, тъй като през днешния ден е вчерашното на следващия ден, в което ни нямаше. Имахме по-важни неща за извършване. Наши си, персонални. Свързани със личните ни проблеми и страхове. Бяхме поставили маските на бездушието, а както стана ясно, маските основават единствено подправена заблуда за бариера и не оказват помощ. Включително и против ковид.
Затова, благи девойки, не ни се сърдете. Дайте време на всички ни, с цел да излезем от зоната си на комфорт и да си дадем сметка, че самодоволството ни е било видимо и ще сме принудени да мислим в действителност трезво, само че съюзени. Не като стадо, а като общественост. Неизменна част от която сте и вие, сестрите.
Крис Захариев: „ Ние не сме бъдещето, ние сме сегашното, по тази причина останах “
6 медицински сестри от Клиниката по белодробни заболявания в София подават оставки и се готвят през днешния ден да изоставен работа.
Защото не застанахме зад тях. Оставихме ги сами. Със личните им страхове. Всеки има право да намерения и за себе си, и за децата си, а борба, която разчита единствено на импровизиран подвиг, е авансово изгубена.
Това са точно сестрит е, до които ще опрем, в случай че, не дай си боже, болестта ни повали. Това са сестрите, на които ще разчитаме за животворна глътка въздух, само че не подкрепихме. Това са българките, които обезверено се опитваха да привлекат вниманието към проблемите им, само че ги преместихме в графата „ непознати “. Това са сестрите, които алармираха, че здравната ни система е гнила и незабавно се нуждае от промени, а ние сменяхме каналите на тв приемника. Това са дамите, които против 25 стотинки на час са превързвали раните ни в три посреднощ, а ние не чухме гласа им.
Това са майките , които зарязаха децата си у дома, с цел да изискат почтено възнаграждение на труда си и се барикадираха в постройката на Народното събрание на площад „ Батенберг “, а мнозина се подсмихваха. Помните ли по какъв начин ги нарекоха тогава? Дали не ги упрекнаха в шантаж, тероризъм, опасност за държавността? „ Не е Бойка, не е Мая... “, сричаше охранителят от НСО, до момента в който се опитваше да обезврежда „ вражеския детайл “, кацнал на перваза на Партийния дом. Тъжна притча на самотната птица, притисната до стената, обезкрилена и обезверена. По-леко пипайте, въпреки всичко са дами, само че хапят неприятно, дращят като озверели котки, опърничави са... И с намек, че нещо не им е наред. Трябват им „ качествени психолози “. Помните ли това?
Днес никой няма право да ги упрекна, че напущат. Че не са подготвени да устоят душевен на упованията, които имаме към тях и се опасяват и за себе си, и за фамилиите си. Никой не може да ги съди, тъй като през днешния ден е вчерашното на следващия ден, в което ни нямаше. Имахме по-важни неща за извършване. Наши си, персонални. Свързани със личните ни проблеми и страхове. Бяхме поставили маските на бездушието, а както стана ясно, маските основават единствено подправена заблуда за бариера и не оказват помощ. Включително и против ковид.
Затова, благи девойки, не ни се сърдете. Дайте време на всички ни, с цел да излезем от зоната си на комфорт и да си дадем сметка, че самодоволството ни е било видимо и ще сме принудени да мислим в действителност трезво, само че съюзени. Не като стадо, а като общественост. Неизменна част от която сте и вие, сестрите.
Крис Захариев: „ Ние не сме бъдещето, ние сме сегашното, по тази причина останах “
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ