Кадри от едно обичайно пандемично ежедневие |
Пандемията от COVID-19 затвори за известно време питейните заведения и заведенията за хранене, в които се срещахме с другари, а моловете, от които заможните хора си купуваха облекла, бижута и парфюми – които, както сподели една другарка, няма къде да носят – просто пуснаха стъклените си кепенци.
Кино фестивалите, в по-голямата си част, се организират онлайн. И въпреки доста фенове да избират огромния екран и магичната атмосфера на кино салоните, за мен да виждам филми от преносимия компютър в леглото се трансформира в гуляй и приятност.
Гледане на филми, четене на романи, спорт с леко мускулно натоварване, писане и диалози с другари по телефона – това е моето пандемично всекидневие. Не постоянно съм щастлива, само че през множеството време всичко това ми е задоволително и постоянно ме спохожда мисълта, че се усещам по-добре. Наистина – на кого са нужни шопинг следобедите, в случай че те не се организират в книжарница?
Въпрос с нараснала компликация. А може би и с неуместен отговор.
Но в този момент ще ви опиша по какъв начин мина едно мое всекидневно денонощие в изискването на пандемия. Тези бързи фрагменти няма да обрисуват цялостна картина на живота в България през днешния ден, само че се надявам най-малко да покажат, че както красивите булеварди и новичките автомагистрали, по този начин от голяма важност са и представителите на малцинствата, болните хора и… бедстващите актьори.
Сигурна съм, че в случай че в заглавието на този текст вместо „ всекидневно “ пишеше „ извънредно “, ползата към наличието щеше да бъде много по-значителен. Но какво извънредно за мен има в това да се впечатля от филм, да виждам горест, да си спомня нещо и да се погрижа за мръсните съдове? Едва ли има нещо толкоз фрапантно друго от времето преди пандемията.
Всичко стартира, когато си купих билет за фестивала Master of Art. Тази година той се организира онлайн и против петнадесет лв. можеш да си купиш петнадесет билета за петнадесет кино лентата. Една другарка означи, че това е по-добре даже и от времето на соца. Аз не съм ходила на кино по време на соца – възрастта не ми го разреши, само че съм доста удовлетворена от справедливата, гъвкава и комфортна система, която съобразителните снабдители на фестивала са внедрили. Всичко, което ти би трябвало, е компютър с интернет и дебитна или кредитна карта с петнадесет лв. в нея. Това е.
Изгледах документалния филм за писателя Етгар Керет, който в миналото харесвах, сега също ми подхожда и с времето ми става все по-интересен. Филмът се споделя „ Етгар Керет: по автентичен случай “ и е дело на режисьорите Стефан Каас и Рутгер Лем от Холандия. На пръв взор наподобява необичайно двама млади холандски режисьори да демонстрират професионален, само че въпреки всичко съвсем безумен интерес към израелския публицист и това не е единствено мое наблюдаване: израелските гранични служители на реда също са озадачени. Обаче момчетата хитро се изплъзват и влизат в страната. Или най-малко по този начин планува сюжетът – да вземем за пример, тъй като звучи забавно.
Целият филм е комбинация от духовитост, смях и блестящи хрумки – всичко това, както и харизматичният външен тип на писателя ме накараха да допускам вечно в неговия талант. Небрежно падащ панталон, радостни къдрици и усмивка като от остарял другар. Част от величието на Етгар Керет се състои в това, че той не възприема литературата насериозно; нито пък себе си като кой знае какъв брой популярен публицист. От него няма да забележим преднамерена тежест, нито надменност или опит за демонстративен писателски финес.
Една преживелица, разиграна с лекост от писателя и брат му, разкрива огромна част от същината на неговото майсторство. А то е в това, че при Керет няма първосигналност; бързият резултат на неговите разкази идва от осъзнаването на обстановката с нейните дълбоки същина и аргументи, както и от гения му на сладкодумец. (Дори не се тормози, когато приятелите му споделят, че преувеличава.)
Та, историята е следната. Етгар написва роман и го разпечатва на лист. Отива до блока на брат си и го извиква да се покаже. Брат му споделя, че ще излезе за малко с кучето. Двамата потеглят по улицата – братът върви, четейки вглъбено. „ Той беше толкоз ангажиран да чете, че даже не видя, че в този миг на кучето въобще не му се разхождаше; то искаше просто да облекчи физиологичните си потребности. “
Когато братът завършва с четенето, споделя едно спестовно, само че звучащо откровено „ отлично “. След което пита писателя дали това е единственото копие от описа. После се навежда и избърсва кучешкото изпражнение от земята с листа, на който е отпечатан разказът. И го хвърля в кофата за отпадък.
Мнозина пишещи хора – без значение дали са международно приети, или в този момент прохождат и се радват на популярност най-вече из квартала в родния град – биха се обидили на брат си, в случай че постъпи по този начин. Това може даже да докара до тежки обети и отвод от роднинство. Но Етгар Керет, с присъщата си креативност и човечност, прекатурва обстановката и си споделя: „ Брат ми желае да ми каже, че разказът не е в този лист хартия; той не е в принтираната страница. Разказът е в моята глава, там той е вечен “.
Хубаво е. Нали?
Друго блестящо събитие от миналото денонощие е това, че направих три цялостни обиколки на парка. Всъщност в това няма никаква сензация – върша го постоянно, изключително когато времето е хубаво. Но през днешния ден при започване на една от най-населените алеи на парка беше застанал – седнал върху сгъваемо столче – мургав мъж на възраст към четиридесет и нещо години. Държеше акордеон и свиреше. Беше обут в черен спортен екип с бели кантове в профил и вехти маратонки. Пред себе си беше поставил паничка, в която нямаше нито една монета.
Въпросът е – дали паничката е празна, тъй като в този парк се разхождат главно незаинтересувани студенти и изтощени майки с бебета, които просто нямат културата да поспрат и послушат (а и евентуално имат други, по-належащи грижи), или ние сме все същите нетолерантни хора, както в миналото, когато е имало Първа и Втора международна война?
Дали той има отблъскваща осанка, или ние нямаме време?
И до момента в който край мен прелетяваха миризми на мощен парфюм, на бебешки крем срещу подсичане и на цигарен пушек, аз правех своите обиколки на парка. При всяка обиколка минавах около свирача и му се усмихвах; на третото кръгче той към този момент ме гледаше на кръв.
Но по-важното е, че всякога, когато мелодията от акордеона стигаше до мен, аз установявах, че от близо час този човек свири едно и също парче. И не се уморява, и не търси многообразие. Сякаш за него не е значимо един концерт да се състои от няколко осъществявания, а е задоволително едно – стига да е изпълнено високо.
И по-странни неща съм виждала. В родния ми град имаше една жена, която се разхождаше по улиците със зелено червило на устните и бял чеп в „ тези дни “ (извинете ме за натурализма, само че другояче обликът няма да е задоволително автентичен). Винаги водеше за ръка дребната си щерка. Двете от време на време спираха пред някой магазин в универмага и разглеждаха гримовете.
Какво се случи с нея, по този начин и не разбрах. Но за какво ли пък би трябвало да се е случило нещо с нея. Различно не значи непременно отвън нормата. Да сме разнообразни – щом усещаме ентусиазъм да сме свободни и смели, и бунтари или идеалисти – е наше право. Не знам кой или какво ни го подсигурява и го пази за нас, само че постоянно съм считала, че в случай че не порежеш другарчето си с ножче за бръснене, а просто направиш едно кръгче към столчето в градината с лепенка на челото… – в случай че не навредиш, а просто се откроиш, не би трябвало да има проблем.
А сега…, този акордеонист…, той е друг, само че се пробва да припечели пари по почтен метод. Може би и на него му е мъчно при всички тези ограничавания поради COVID-19. А не му оставих левче или две, просто тъй като не носех нито стотинка в себе си при тази спортна обиколка.
Когато се прибрах, взех душ и се погрижих за някои належащи домашен отговорности. После прочетох два описа на брилянтната американска писателка Лусия Бърлин (издадена у нас от „ Кръг “ в превод на Василена Мирчева). Някъде из обемистото томче се споделя, че богатите хора не оглеждат пешеходците по тротоарите, до момента в който карат или се возят; бедните обаче го вършат. Това ме накара да се замисля по какъв начин по някои ширини материалното благоденствие е по този начин значимо, та се вършат и толкоз детайлни наблюдения за разликите сред богат и безпаричен.
Какво ли се удивлявам, като че ли у нас не е така… По времето, в което се дивях на дамата със зеленото червило, със съученичките ми се надпреварвахме коя какъв брой чифта дънки ще си купи през сегашния образователен период. Сега поглеждаме съседа по седалка в метрото „ от високо “, в случай че смарт телефонът ни е по-хубав от неговия.
Бедните сякаш показват лукс по-често и по-интензивно. Това е моето умозаключение, което може да послужи и за мотив при описанието на понятието „ кич “. Ами да – бих желала да напиша теоретичен труд на тематика „ Кичът в нашето съвремие: проявления, представители и последствия “.
И бих почнала от моловете, хиалурона и продънените мотори на гъзарските коли, които подвигат толкоз звук. И бих присъединила склонността към поглъщане в международни конспирации, нехайното отношение към уязвимите групи и омразата. Както и трансформиралите се в извечни тематики – тези за малотрайния асфалт, незаконно неприятното строителство и алчността.
А за край ще приложа фотография от региона към контейнерите за отпадък в моя квартал. Няма да ви хареса.
При интерес към новата книга на Диана Маркова – романа „ …Три, четири “ – свържете се с създателя на адрес [email protected].
Кино фестивалите, в по-голямата си част, се организират онлайн. И въпреки доста фенове да избират огромния екран и магичната атмосфера на кино салоните, за мен да виждам филми от преносимия компютър в леглото се трансформира в гуляй и приятност.
Гледане на филми, четене на романи, спорт с леко мускулно натоварване, писане и диалози с другари по телефона – това е моето пандемично всекидневие. Не постоянно съм щастлива, само че през множеството време всичко това ми е задоволително и постоянно ме спохожда мисълта, че се усещам по-добре. Наистина – на кого са нужни шопинг следобедите, в случай че те не се организират в книжарница?
Въпрос с нараснала компликация. А може би и с неуместен отговор.
Но в този момент ще ви опиша по какъв начин мина едно мое всекидневно денонощие в изискването на пандемия. Тези бързи фрагменти няма да обрисуват цялостна картина на живота в България през днешния ден, само че се надявам най-малко да покажат, че както красивите булеварди и новичките автомагистрали, по този начин от голяма важност са и представителите на малцинствата, болните хора и… бедстващите актьори.
Сигурна съм, че в случай че в заглавието на този текст вместо „ всекидневно “ пишеше „ извънредно “, ползата към наличието щеше да бъде много по-значителен. Но какво извънредно за мен има в това да се впечатля от филм, да виждам горест, да си спомня нещо и да се погрижа за мръсните съдове? Едва ли има нещо толкоз фрапантно друго от времето преди пандемията.
Всичко стартира, когато си купих билет за фестивала Master of Art. Тази година той се организира онлайн и против петнадесет лв. можеш да си купиш петнадесет билета за петнадесет кино лентата. Една другарка означи, че това е по-добре даже и от времето на соца. Аз не съм ходила на кино по време на соца – възрастта не ми го разреши, само че съм доста удовлетворена от справедливата, гъвкава и комфортна система, която съобразителните снабдители на фестивала са внедрили. Всичко, което ти би трябвало, е компютър с интернет и дебитна или кредитна карта с петнадесет лв. в нея. Това е.
Изгледах документалния филм за писателя Етгар Керет, който в миналото харесвах, сега също ми подхожда и с времето ми става все по-интересен. Филмът се споделя „ Етгар Керет: по автентичен случай “ и е дело на режисьорите Стефан Каас и Рутгер Лем от Холандия. На пръв взор наподобява необичайно двама млади холандски режисьори да демонстрират професионален, само че въпреки всичко съвсем безумен интерес към израелския публицист и това не е единствено мое наблюдаване: израелските гранични служители на реда също са озадачени. Обаче момчетата хитро се изплъзват и влизат в страната. Или най-малко по този начин планува сюжетът – да вземем за пример, тъй като звучи забавно.
Целият филм е комбинация от духовитост, смях и блестящи хрумки – всичко това, както и харизматичният външен тип на писателя ме накараха да допускам вечно в неговия талант. Небрежно падащ панталон, радостни къдрици и усмивка като от остарял другар. Част от величието на Етгар Керет се състои в това, че той не възприема литературата насериозно; нито пък себе си като кой знае какъв брой популярен публицист. От него няма да забележим преднамерена тежест, нито надменност или опит за демонстративен писателски финес.
Една преживелица, разиграна с лекост от писателя и брат му, разкрива огромна част от същината на неговото майсторство. А то е в това, че при Керет няма първосигналност; бързият резултат на неговите разкази идва от осъзнаването на обстановката с нейните дълбоки същина и аргументи, както и от гения му на сладкодумец. (Дори не се тормози, когато приятелите му споделят, че преувеличава.)
Та, историята е следната. Етгар написва роман и го разпечатва на лист. Отива до блока на брат си и го извиква да се покаже. Брат му споделя, че ще излезе за малко с кучето. Двамата потеглят по улицата – братът върви, четейки вглъбено. „ Той беше толкоз ангажиран да чете, че даже не видя, че в този миг на кучето въобще не му се разхождаше; то искаше просто да облекчи физиологичните си потребности. “
Когато братът завършва с четенето, споделя едно спестовно, само че звучащо откровено „ отлично “. След което пита писателя дали това е единственото копие от описа. После се навежда и избърсва кучешкото изпражнение от земята с листа, на който е отпечатан разказът. И го хвърля в кофата за отпадък.
Мнозина пишещи хора – без значение дали са международно приети, или в този момент прохождат и се радват на популярност най-вече из квартала в родния град – биха се обидили на брат си, в случай че постъпи по този начин. Това може даже да докара до тежки обети и отвод от роднинство. Но Етгар Керет, с присъщата си креативност и човечност, прекатурва обстановката и си споделя: „ Брат ми желае да ми каже, че разказът не е в този лист хартия; той не е в принтираната страница. Разказът е в моята глава, там той е вечен “.
Хубаво е. Нали?
Друго блестящо събитие от миналото денонощие е това, че направих три цялостни обиколки на парка. Всъщност в това няма никаква сензация – върша го постоянно, изключително когато времето е хубаво. Но през днешния ден при започване на една от най-населените алеи на парка беше застанал – седнал върху сгъваемо столче – мургав мъж на възраст към четиридесет и нещо години. Държеше акордеон и свиреше. Беше обут в черен спортен екип с бели кантове в профил и вехти маратонки. Пред себе си беше поставил паничка, в която нямаше нито една монета.
Въпросът е – дали паничката е празна, тъй като в този парк се разхождат главно незаинтересувани студенти и изтощени майки с бебета, които просто нямат културата да поспрат и послушат (а и евентуално имат други, по-належащи грижи), или ние сме все същите нетолерантни хора, както в миналото, когато е имало Първа и Втора международна война?
Дали той има отблъскваща осанка, или ние нямаме време?
И до момента в който край мен прелетяваха миризми на мощен парфюм, на бебешки крем срещу подсичане и на цигарен пушек, аз правех своите обиколки на парка. При всяка обиколка минавах около свирача и му се усмихвах; на третото кръгче той към този момент ме гледаше на кръв.
Но по-важното е, че всякога, когато мелодията от акордеона стигаше до мен, аз установявах, че от близо час този човек свири едно и също парче. И не се уморява, и не търси многообразие. Сякаш за него не е значимо един концерт да се състои от няколко осъществявания, а е задоволително едно – стига да е изпълнено високо.
И по-странни неща съм виждала. В родния ми град имаше една жена, която се разхождаше по улиците със зелено червило на устните и бял чеп в „ тези дни “ (извинете ме за натурализма, само че другояче обликът няма да е задоволително автентичен). Винаги водеше за ръка дребната си щерка. Двете от време на време спираха пред някой магазин в универмага и разглеждаха гримовете.
Какво се случи с нея, по този начин и не разбрах. Но за какво ли пък би трябвало да се е случило нещо с нея. Различно не значи непременно отвън нормата. Да сме разнообразни – щом усещаме ентусиазъм да сме свободни и смели, и бунтари или идеалисти – е наше право. Не знам кой или какво ни го подсигурява и го пази за нас, само че постоянно съм считала, че в случай че не порежеш другарчето си с ножче за бръснене, а просто направиш едно кръгче към столчето в градината с лепенка на челото… – в случай че не навредиш, а просто се откроиш, не би трябвало да има проблем.
А сега…, този акордеонист…, той е друг, само че се пробва да припечели пари по почтен метод. Може би и на него му е мъчно при всички тези ограничавания поради COVID-19. А не му оставих левче или две, просто тъй като не носех нито стотинка в себе си при тази спортна обиколка.
Когато се прибрах, взех душ и се погрижих за някои належащи домашен отговорности. После прочетох два описа на брилянтната американска писателка Лусия Бърлин (издадена у нас от „ Кръг “ в превод на Василена Мирчева). Някъде из обемистото томче се споделя, че богатите хора не оглеждат пешеходците по тротоарите, до момента в който карат или се возят; бедните обаче го вършат. Това ме накара да се замисля по какъв начин по някои ширини материалното благоденствие е по този начин значимо, та се вършат и толкоз детайлни наблюдения за разликите сред богат и безпаричен.
Какво ли се удивлявам, като че ли у нас не е така… По времето, в което се дивях на дамата със зеленото червило, със съученичките ми се надпреварвахме коя какъв брой чифта дънки ще си купи през сегашния образователен период. Сега поглеждаме съседа по седалка в метрото „ от високо “, в случай че смарт телефонът ни е по-хубав от неговия.
Бедните сякаш показват лукс по-често и по-интензивно. Това е моето умозаключение, което може да послужи и за мотив при описанието на понятието „ кич “. Ами да – бих желала да напиша теоретичен труд на тематика „ Кичът в нашето съвремие: проявления, представители и последствия “.
И бих почнала от моловете, хиалурона и продънените мотори на гъзарските коли, които подвигат толкоз звук. И бих присъединила склонността към поглъщане в международни конспирации, нехайното отношение към уязвимите групи и омразата. Както и трансформиралите се в извечни тематики – тези за малотрайния асфалт, незаконно неприятното строителство и алчността.
А за край ще приложа фотография от региона към контейнерите за отпадък в моя квартал. Няма да ви хареса.
При интерес към новата книга на Диана Маркова – романа „ …Три, четири “ – свържете се с създателя на адрес [email protected].
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ