Отказвам да говоря в минало време за Милен! Той е

Отказвам да приказвам в минало време за Милен! Той е от тези светли хъслии, които като че ли карат атомите в теб и към теб да променят спина си и да се устремят дружно в обща посока. Вчера беше, когато Камен Воденичаров го докара в „ Ку-ку ” със чудноват репортаж-история за някакъв някогашен партизанин, който погнал Милен с револвер в парка към НДК…

Милен е  от дребното публицисти, които могат да ме накарат да виждам телевизия, тъй като трансформира и най-обикновения диалог в мъдро и занимателно представление. Той отвори телефоните за фенове по невиждан метод, създавайки в българския ефир това, което през днешния ден назоваваме световно осведомително село. Далеч преди да се появят обществените медии. Всяка публично дейна баба, всеки побъркан обожател на международните заприказва имаше своите минути телевизионна популярност при него – за смях, или за поука на феновете. След него този тип общение се трансформира в непрекъснат род, завладял за дълго ефира. И друга  телевизионна иновация изискуем на Милен Цветков – утринните блокове. Помня, че тъкмо при него ръснах оня лаф, че телевизия без утринен блок е като ром без златен зъб…

Милен е непослушен, непокварим от лъчистата болест на ефира, подготвен да прави  кренвирши, само че не и телевизионни халтури. „ Маймунке мръсна! ” – наскърбяваше го преди години един подпийнал фен и този разговор се трансформира в народен шлагер с повече гледания от всички клипове на Джъстин Тимбърлейк. И и през днешния ден си го представям по какъв начин подскача от клон на клон из изгнилата джунгла на българския ефир – своеволен, постоянно подготвен за нови телевизионни бели, непослушен и несъобразяващ се, ослепителен представител на медийното ку-ку-поколение, самичък трансформирал се в оня първичен дух на антиконформизъм  от първите години на демокрацията, който ни роди…

И не на последно място Милен Цветков владее до съвършенство нещо доста мъчно в телевизионната публицистика, която непроменяемо е директна и нетърпяща подтекст. Иронията и самоиронията. Тази съпричастност и по едно и също време раздалеченост от проблемите, която му оказва помощ да бъде безпощадно прецизен и принуждава събеседниците му да са искрени…

Цялата ку-ку генерация  – от Курумбашев, Камен и Слави, през Милен и Жоро Крумов, до Бойко Василев и Жени Атанасова (пропускам тук десетки имена) взаимно си изискуем доста. Защото не сме се издърпали сами за косите от блатото на конформизма като един барон Мюнхаузен. Не! Взаимно се издърпахме. А Милен продължаваше да ни дърпа и тогава, когато мнозина от нас се умориха. Вярвам, че още ще го прави!