Отгледа ме само баща ми, който винаги бе студен с мен. Чудех се защо, докато не ми призна всичко
Отгледан съм единствено от татко си. Изобщо не помня майка си и никой от роднините ми не искаше да ми каже нищо за нея. Винаги отбягваха тематиката и ме оставяха да се чудя…
Като дете постоянно питах татко ми къде е майка ми, за какво я няма. Но всякога той или мълчеше, или внезапно сменяше тематиката, давайки да се разбере, че въпросът е завършен вечно.
С течение на времето стопирах да се пробвам да схвана каквото и да ило, с цел да не провокирам кавги.
Отношенията с татко ми постоянно са били странни. Той се грижеше за мен по най-хубавия метод: осигуряваше ми всичко належащо, помагаше ми в образованието и решаваше всички битови проблеми.
Но не усещах никаква топлота, обич или поддръжка от него. Баща ми постоянно ме държеше на разстояние, като че ли бях нещо непознато за него. Почти не сме разговаряли радушно, той не си играеше с мен, както другите татковци правеха с децата си.
Понякога ми се струваше, че той просто извършва дълга си, само че в това време въобще не ме обича.
В деня на дипломирането ми татко ми още веднъж сподели своята безчувственост. Даде ми пари за костюм, само че даже не ме поздрави. Не пристигна на самото бала ми. Стоях самичък, до момента в който родителите на съучениците ми бяха в близост, горди с децата си. Това доста ме нарани, само че аз, както постоянно, си замълчах.
Мина време. Запознах се с едно момиче, влюбихме се и взехме решение да се оженим. Сватбеният ми ден трябваше да бъде най-щастливият ден в живота ми, само че татко ми го нямаше. Той още веднъж отхвърли да пристигна, макар всичките ни увещания.
С годеницата ми му се обадихме и го помолихме да пристигна, само че той изрично отхвърли.
Когато се роди синът ни, татко ми въобще не реагира. Изпратихме му фотоси на вайбър с вярата да хвърли едно око най-малко на внука си, само че той остана апатичен.
Това продължи, до момента в който един ден просто не се „ счупих “.
Един ден, след работа, насъбраната болежка и възмущение преляха и ме доведоха до увереност. Вдигнах телефона и се обадих на татко ми.
— Защо се държиш по този начин с мен? Защо в никакъв случай не ме поддържа, за какво в никакъв случай не беше до мен? Знаеш ли какъв брой мъчно ми беше? Обичах те и желаех да бъдеш част от живота ми!
Баща ми мълчеше. Казах си всичко, очаквайки опрощение или най-малко някакво пояснение. А тогава той сподели нещо, което промени живота ми.
— Искаш ли да знаеш истината? Ти не си мой роден наследник.
Тези думи като че ли стопираха времето. Всичко към мен спря,
Оказа се, че когато татко ми се оженил за майка ми, аз към този момент съм се бил родил. Истинският ми татко е незнаен.
Майка ми ме оставила с него и си хванала чантата, изчезвайки от живота ни. Баща ми поел отговорността за дете, което даже не било негово. Той се отказал от концепцията да ме изпрати в сиропиталище и ме отгледал като собствен.
Сега разбирам за какво беше толкоз дистанциран. Той е носел тежко задължение по собствен личен избор и може би се усещаше отговорен, че не съумя да ми даде повече. Но не тая завист към него. Напротив, откакто научих истината, започнах да го почитам още повече.
Сега не знам какво да върша. Обичам татко си, той е най-близкият ми човек. Но толкоз ми се желае той най-сетне да ме одобри освен като обвързване, а и като част от живота си.
