Помогни ми да те възвися |
От време на време се повяват публикации, които оказват помощ на читателя да реализира по-ясно фокусиране върху проблем, който от дълго време му се върти в главата по един замъглен, не-уточнен метод. Такъв е казусът със за упадъка на публицистиката в България. Тук предлагам плодовете на това фокусиране, до което (криво-ляво)стигнах, откакто я прочетох.
Сриването на публицистиката, въпреки да има своите специфики (изчезването на специалностите на коректора, редактора и пр.) е, в последна сметка, под-явление на един по-голям развой: наклонността на българското общество от време на време да обръща тил на тези йерархии на реализиране, без които просвета не може да съществува. А там, където няма просвета, има една безбрежна самоинициатива, в която всички са равни – от оня, който е прочел само книгата „ Винету ” до оня, който заради прочитането на стотици книги бърка, в минута на заплеснатост, Чехов с Толстой. Полуграмотният истерик във Facebook се схваща като публицист, еднакъв на най-хубавите същински публицисти, които не разгласяват нищо, преди да са постигнали верния баланс в текста и да са намерили точните думи.
Няма разлики в нивата и всичко е въпрос на моментна импровизация.
Никоя сходна самоинициатива не е способна да се оправя с оня бранш от действителността, с който би трябвало, по формулировка, да се оправя. Резултати няма и не може да има, защото те са плод на устойчиви, надграждащи и дълготрайни старания, полагани от хора, които знаят, какво вършат и устояват на всички изкушения да престанат да ползват знанията си по този начин, както те би трябвало да бъдат прилагани. Самодейността е тъкмо противоположното: моментни припламвания на несистематизирани старания без явна последна цел. В този смисъл ситуацията в образованието, опазването на здравето, предприемачеството (ако щете) е същото като това, разказано от Йончев във връзка с публицистиката.
Преди да пристигна ковидът, разходих мой български другар из Англия. Не беше ходил там до тогава. На връщане, откакто кацнахме във „ Враждебна ” (Какво име на столично летище, а? Превежда се като „ Hostile ”: Welcome to Hostile international airport…) взехме решение да пийнем, с цел да омекотим културния потрес. „ Знаеш ли, какво разбрах? ” ме попита моят другар. „ При всичките ни обиколки, вътре и вън от Лондон, нито за секунда не видях и една молекула провинциализъм. А тук – тук всичко е провинциализъм. Няма една молекула в нашата реалност, която да не е провинциална. ”
Провинциализмът – това не е да живееш отвън столицата. Това е положение на душевността, съгласно което няма смисъл от полагането на старания за катеренето на някаква стълбица на познания, умения или душевно развиване. Всичко, належащо за бита, може да се направи, отгоре-отгоре, с универсалния инструмент „ тесла ”, наличен всекиму. А в случай че не може – значи не е важно; значи е някаква евро-гейска изгъзица.
„ В средновековната литература ”, написа огромният съветски мъдрец Дмитрий Лихачов, „ съществуват и контрастно се опълчват едно на друго две начала. В първото, литературата е претъпкана с възприятието на величественост и е внезапно отделена, по своя език и жанр, от битовата тирада. Във второто, тя е пределно елементарна, непретенциона, принизена като език и като отношение към протичащото се ”.
Тези две нива съществуват освен в литературата и освен в средновековната такава. Те пронизват цялата просвета, т.е. онази система от кодове, които дефинират, в границите на двойката „ допустимо-недопустимо ” цялостното държание на индивидите (животните нямат просвета и това е една от отликите им с човеците).
Високото равнище, „ културната връхнина ”, свързва обособения човек с Вселената, с историята на човечеството (това – по Лихачов) и с другите индивиди в качеството им на индивиди (това – по Кант). В рамките на „ културната връхнина ” обособените човеци излизат от своите групови такъми и се свързват с другите индивиди в качеството им на морални същества, т.е. на същества, които (отново за разлика от животните) ориентират своите мисли и дейности по оста „ добро-зло ”, а не по оси като „ мое – не мое ”, „ свой-друг ”, „ познат-непознат ”.
На равнището на високата просвета са ситуирани, затова, тези полезности, които се отнасят до индивида в качеството му на човек (а не на българин, жена, християнин и пр.) и го свързват с трансцеденталното, с това над-човешко, което осмисля живота на обособените индивиди оттатък групите, в които ежедневно битуват. Става дума за неща като независимост, тъждество, човешки права, господство на закона, взаимност, признателност, подготвеност за всеотдайност за различен.
Високата просвета е и мястото, в което (следвайки правилото на възвисяването) човек поставя старания да придобива знанията и уменията, които да го отделят от всекидневното равнище на живеене (от теслата), с цел да го възвисят до оня професионализъм, посредством който въобще е допустимо човек да надскочи груповата самоинициатива, в границите на която е роден – да се „ възвиси ”, по думите на Милен Русков.
Ниското равнище, „ културната долница ”, на собствен ред, дава израз на онази страна на индивидите, която идва от тяхното живеене в локализирани групи. Именно тук главните ориентири са двойките „ мое – не мое ”, „ свой-друг ”, „ познат-непознат ”, които дефинират държанието. „ Културната долница ” е, по този начин да се каже, артистът на принизеното, на неосмисленото посредством възвишени полезности ежедневие. Тук няма тъждество, защото тъждество има единствено сред човеци, само че не и сред групи. Другият, външният на групата не е евентуален другар, а – в действителност зложелател до доказване на противното.
Няма и независимост, защото всеки субект схваща себе си като парченце от общото (групата), работещ като мравка в мравуняк. Няма господство на закона, защото групата дефинира държанието на индивидите. Не е допустима и онази всеотдайност, колкото и мека, при която някой гражданин на Павликени се имунизира, с цел да не болести някой, живеещ в гара Левски. Жителят на гара Левски е външен, непознат и най-вероятно – някакъв зложелател.
„ Културната долница ” възпява индивидите в тяхното налично, групово положение, в което те битуват без напрягане и усърдие, без да е нужно да поставят старания за надскачането на самите себе си. Затова тук е невероятно постигането на това, което отбелязваме като „ професионализъм ”. Именно когато културата изгуби високата си част и всички кодове се разтворят в „ долницата ”, тогава изчезват освен коректорите и редакторите – изчезва самото схващане, че те са нужни. Всяко нещо, казано или направено от който и да е било, е законно. Лаборантът, прекарал 20 години от живота си в лаборатории за създаването на ваксини се оказва еднакъв на оня жител на фейсбук, който знае всичко за имунизациите след 20 минути четене на съветски хибридни уеб сайтове.
В добре подредените общества малко на брой са хората, които живеят единствено в „ горницата ” или в „ долницата ”. Мнозинството живее някъде по средата сред двете. В празници дава израз на „ долницата ”, на битовото, груповото, „ родното ”, без-усилното. В делници живее по разпоредбите на „ горницата ”, на усилието, на постигането, на възвисяването. Между избори, това болшинство попържа политиците по разпоредбите на „ долницата ”. По време на избори гласоподава осведомено, с мисъл за общото богатство – действа по разпоредбите на „ горницата ”. В свободното си време такова общество редува изразяването на своята „ долница ” (вилнеене по нощни заведения и рейвове) с потапянето в „ горницата ” (посещаването на изложения, четенето на сериозна литература, годишното вървене на опера или на симфоничен концерт).
Няма и не може да има общество, живеещо само в „ културната връхнина ”. Има, обаче, общества, които живеят най-вече в „ долницата ”.
Такова, понякога, се оказва българското общество. „ Горницата ” у нас е кардинално анемична, защото българите осъзнават себе си по-скоро като членове на групи, в сравнение с – като свободни и равни човеци. Когато се появи някой като Бойко Борисов, който делегитимира „ горницата ” като обиталище на някакви бледи видове „ с очилца ”, които може и да знаят нещо за стопанската система, само че инак не са същински мъже – тогава настава злополука.
Обществото обръща тил на „ горницата ” и по този начин – на всяка концепция за възвисяване, за реализиране, за полагането на старания за израстване, за избор на самия себе си. Потъва в оня провинциализъм, съгласно който законно е единствено битовото, груповото, не-индивидуалното, без-усилното. В това битово тресавище всеки самостоятелен ентусиазъм към избор, независимост и себеразвитие се схваща като трансгресия, като нарушение на разпоредбите: „ Как по този начин ще избираш, кой си, какъв си и какво да правиш? Ти да не си някакъв избирач? Кой те назначи за избирач тебе, бе? ”.
Битивото общество, прекъсвайки опцията на всеки да може да се извиси до над-груповото, до общо-човешкото, е общество без права. Права имат единствено индивидите; членовете на групи имат единствено отговорности към групата (и нейния водач, в случай че има такъв). То е и общество без независимост, защото от всички се чака „ да не мътят водата ” в блатото. Равенство има, само че единствено в границите на групата. Това е тъждество без опция за възвисяване; това е равенството на жабите в блатото.
Тъй като битовото общество лишава правото на обособените си членове да се възвисяват над общото равнище на блатото, в това общество няма – не може да има – професионализъм. Не-възвисените, не-научените не реализират, а импровизират. Резултатът е всеобщ безпорядък, защото всеки импровизира по своему и всеки ден – друго от предходния. Няма трайни резултати, защото всяко професионално изглеждащо достижение бързо потъва назад в блатото. Така се оказва, че няма такива модели на над-битово живеене, които някое дете да може да уточни (на битовия си родител) и да каже: „ Ама аз желая да пребивавам по този начин като порасна! ”.
Всяка активност е самоинициатива и всеки неин артикул е реплика. Затова в нашето битово общество, в допълнение битовизирано заради делегитимирането на „ горницата ”, реализирано от Бойко Борисов (този най-битов от всички битови човеци) имаме фалшификати на неща, само че не и самите неща. Към нас през днешния ден могат да бъдат приложени думите на дьо Кюстен, написани във връзка руснаците при започване на 19-ти век: „ Те имат думите за нещата, само че нямат самите неща ”. Имаме думи за автомагистрали, университети, лечебни заведения, медии, министерства – само че нямаме нещата, обозначени с тези думи. Разполагаме само с фалшификати, родени от самодейността на българския провинциализъм.
Не показвам, в тази ситуация, някакви незначителни, жълтопаветни паники. Не става дума за моя комфорт. Иде тирада за нещо доста по-важно. Ако няма задоволително опери и симфонични оркестри, книги и концерти, редактори и коректори, в случай че не се съблюдават разпоредбите на приличното (възвишеното) държание резултатът е, че хора умират по улиците, тротоарите и автомагистралите, пред лечебните заведения, или във влажните си кухни, върху лепкавата мушама, поставена на масата някъде през 1974 година.
-------------
* Заглавието е на редакцията. " Помогни ми да тя возвися " е надписът върху издигнатото през 1869 година учебно заведение в Котел.
Сриването на публицистиката, въпреки да има своите специфики (изчезването на специалностите на коректора, редактора и пр.) е, в последна сметка, под-явление на един по-голям развой: наклонността на българското общество от време на време да обръща тил на тези йерархии на реализиране, без които просвета не може да съществува. А там, където няма просвета, има една безбрежна самоинициатива, в която всички са равни – от оня, който е прочел само книгата „ Винету ” до оня, който заради прочитането на стотици книги бърка, в минута на заплеснатост, Чехов с Толстой. Полуграмотният истерик във Facebook се схваща като публицист, еднакъв на най-хубавите същински публицисти, които не разгласяват нищо, преди да са постигнали верния баланс в текста и да са намерили точните думи.
Няма разлики в нивата и всичко е въпрос на моментна импровизация.
Никоя сходна самоинициатива не е способна да се оправя с оня бранш от действителността, с който би трябвало, по формулировка, да се оправя. Резултати няма и не може да има, защото те са плод на устойчиви, надграждащи и дълготрайни старания, полагани от хора, които знаят, какво вършат и устояват на всички изкушения да престанат да ползват знанията си по този начин, както те би трябвало да бъдат прилагани. Самодейността е тъкмо противоположното: моментни припламвания на несистематизирани старания без явна последна цел. В този смисъл ситуацията в образованието, опазването на здравето, предприемачеството (ако щете) е същото като това, разказано от Йончев във връзка с публицистиката.
Преди да пристигна ковидът, разходих мой български другар из Англия. Не беше ходил там до тогава. На връщане, откакто кацнахме във „ Враждебна ” (Какво име на столично летище, а? Превежда се като „ Hostile ”: Welcome to Hostile international airport…) взехме решение да пийнем, с цел да омекотим културния потрес. „ Знаеш ли, какво разбрах? ” ме попита моят другар. „ При всичките ни обиколки, вътре и вън от Лондон, нито за секунда не видях и една молекула провинциализъм. А тук – тук всичко е провинциализъм. Няма една молекула в нашата реалност, която да не е провинциална. ”
Провинциализмът – това не е да живееш отвън столицата. Това е положение на душевността, съгласно което няма смисъл от полагането на старания за катеренето на някаква стълбица на познания, умения или душевно развиване. Всичко, належащо за бита, може да се направи, отгоре-отгоре, с универсалния инструмент „ тесла ”, наличен всекиму. А в случай че не може – значи не е важно; значи е някаква евро-гейска изгъзица.
„ В средновековната литература ”, написа огромният съветски мъдрец Дмитрий Лихачов, „ съществуват и контрастно се опълчват едно на друго две начала. В първото, литературата е претъпкана с възприятието на величественост и е внезапно отделена, по своя език и жанр, от битовата тирада. Във второто, тя е пределно елементарна, непретенциона, принизена като език и като отношение към протичащото се ”.
Тези две нива съществуват освен в литературата и освен в средновековната такава. Те пронизват цялата просвета, т.е. онази система от кодове, които дефинират, в границите на двойката „ допустимо-недопустимо ” цялостното държание на индивидите (животните нямат просвета и това е една от отликите им с човеците).
Високото равнище, „ културната връхнина ”, свързва обособения човек с Вселената, с историята на човечеството (това – по Лихачов) и с другите индивиди в качеството им на индивиди (това – по Кант). В рамките на „ културната връхнина ” обособените човеци излизат от своите групови такъми и се свързват с другите индивиди в качеството им на морални същества, т.е. на същества, които (отново за разлика от животните) ориентират своите мисли и дейности по оста „ добро-зло ”, а не по оси като „ мое – не мое ”, „ свой-друг ”, „ познат-непознат ”.
На равнището на високата просвета са ситуирани, затова, тези полезности, които се отнасят до индивида в качеството му на човек (а не на българин, жена, християнин и пр.) и го свързват с трансцеденталното, с това над-човешко, което осмисля живота на обособените индивиди оттатък групите, в които ежедневно битуват. Става дума за неща като независимост, тъждество, човешки права, господство на закона, взаимност, признателност, подготвеност за всеотдайност за различен.
Високата просвета е и мястото, в което (следвайки правилото на възвисяването) човек поставя старания да придобива знанията и уменията, които да го отделят от всекидневното равнище на живеене (от теслата), с цел да го възвисят до оня професионализъм, посредством който въобще е допустимо човек да надскочи груповата самоинициатива, в границите на която е роден – да се „ възвиси ”, по думите на Милен Русков.
Ниското равнище, „ културната долница ”, на собствен ред, дава израз на онази страна на индивидите, която идва от тяхното живеене в локализирани групи. Именно тук главните ориентири са двойките „ мое – не мое ”, „ свой-друг ”, „ познат-непознат ”, които дефинират държанието. „ Културната долница ” е, по този начин да се каже, артистът на принизеното, на неосмисленото посредством възвишени полезности ежедневие. Тук няма тъждество, защото тъждество има единствено сред човеци, само че не и сред групи. Другият, външният на групата не е евентуален другар, а – в действителност зложелател до доказване на противното.
Няма и независимост, защото всеки субект схваща себе си като парченце от общото (групата), работещ като мравка в мравуняк. Няма господство на закона, защото групата дефинира държанието на индивидите. Не е допустима и онази всеотдайност, колкото и мека, при която някой гражданин на Павликени се имунизира, с цел да не болести някой, живеещ в гара Левски. Жителят на гара Левски е външен, непознат и най-вероятно – някакъв зложелател.
„ Културната долница ” възпява индивидите в тяхното налично, групово положение, в което те битуват без напрягане и усърдие, без да е нужно да поставят старания за надскачането на самите себе си. Затова тук е невероятно постигането на това, което отбелязваме като „ професионализъм ”. Именно когато културата изгуби високата си част и всички кодове се разтворят в „ долницата ”, тогава изчезват освен коректорите и редакторите – изчезва самото схващане, че те са нужни. Всяко нещо, казано или направено от който и да е било, е законно. Лаборантът, прекарал 20 години от живота си в лаборатории за създаването на ваксини се оказва еднакъв на оня жител на фейсбук, който знае всичко за имунизациите след 20 минути четене на съветски хибридни уеб сайтове.
В добре подредените общества малко на брой са хората, които живеят единствено в „ горницата ” или в „ долницата ”. Мнозинството живее някъде по средата сред двете. В празници дава израз на „ долницата ”, на битовото, груповото, „ родното ”, без-усилното. В делници живее по разпоредбите на „ горницата ”, на усилието, на постигането, на възвисяването. Между избори, това болшинство попържа политиците по разпоредбите на „ долницата ”. По време на избори гласоподава осведомено, с мисъл за общото богатство – действа по разпоредбите на „ горницата ”. В свободното си време такова общество редува изразяването на своята „ долница ” (вилнеене по нощни заведения и рейвове) с потапянето в „ горницата ” (посещаването на изложения, четенето на сериозна литература, годишното вървене на опера или на симфоничен концерт).
Няма и не може да има общество, живеещо само в „ културната връхнина ”. Има, обаче, общества, които живеят най-вече в „ долницата ”.
Такова, понякога, се оказва българското общество. „ Горницата ” у нас е кардинално анемична, защото българите осъзнават себе си по-скоро като членове на групи, в сравнение с – като свободни и равни човеци. Когато се появи някой като Бойко Борисов, който делегитимира „ горницата ” като обиталище на някакви бледи видове „ с очилца ”, които може и да знаят нещо за стопанската система, само че инак не са същински мъже – тогава настава злополука.
Обществото обръща тил на „ горницата ” и по този начин – на всяка концепция за възвисяване, за реализиране, за полагането на старания за израстване, за избор на самия себе си. Потъва в оня провинциализъм, съгласно който законно е единствено битовото, груповото, не-индивидуалното, без-усилното. В това битово тресавище всеки самостоятелен ентусиазъм към избор, независимост и себеразвитие се схваща като трансгресия, като нарушение на разпоредбите: „ Как по този начин ще избираш, кой си, какъв си и какво да правиш? Ти да не си някакъв избирач? Кой те назначи за избирач тебе, бе? ”.
Битивото общество, прекъсвайки опцията на всеки да може да се извиси до над-груповото, до общо-човешкото, е общество без права. Права имат единствено индивидите; членовете на групи имат единствено отговорности към групата (и нейния водач, в случай че има такъв). То е и общество без независимост, защото от всички се чака „ да не мътят водата ” в блатото. Равенство има, само че единствено в границите на групата. Това е тъждество без опция за възвисяване; това е равенството на жабите в блатото.
Тъй като битовото общество лишава правото на обособените си членове да се възвисяват над общото равнище на блатото, в това общество няма – не може да има – професионализъм. Не-възвисените, не-научените не реализират, а импровизират. Резултатът е всеобщ безпорядък, защото всеки импровизира по своему и всеки ден – друго от предходния. Няма трайни резултати, защото всяко професионално изглеждащо достижение бързо потъва назад в блатото. Така се оказва, че няма такива модели на над-битово живеене, които някое дете да може да уточни (на битовия си родител) и да каже: „ Ама аз желая да пребивавам по този начин като порасна! ”.
Всяка активност е самоинициатива и всеки неин артикул е реплика. Затова в нашето битово общество, в допълнение битовизирано заради делегитимирането на „ горницата ”, реализирано от Бойко Борисов (този най-битов от всички битови човеци) имаме фалшификати на неща, само че не и самите неща. Към нас през днешния ден могат да бъдат приложени думите на дьо Кюстен, написани във връзка руснаците при започване на 19-ти век: „ Те имат думите за нещата, само че нямат самите неща ”. Имаме думи за автомагистрали, университети, лечебни заведения, медии, министерства – само че нямаме нещата, обозначени с тези думи. Разполагаме само с фалшификати, родени от самодейността на българския провинциализъм.
Не показвам, в тази ситуация, някакви незначителни, жълтопаветни паники. Не става дума за моя комфорт. Иде тирада за нещо доста по-важно. Ако няма задоволително опери и симфонични оркестри, книги и концерти, редактори и коректори, в случай че не се съблюдават разпоредбите на приличното (възвишеното) държание резултатът е, че хора умират по улиците, тротоарите и автомагистралите, пред лечебните заведения, или във влажните си кухни, върху лепкавата мушама, поставена на масата някъде през 1974 година.
-------------
* Заглавието е на редакцията. " Помогни ми да тя возвися " е надписът върху издигнатото през 1869 година учебно заведение в Котел.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ