Нощ под Белмекен в снежно иглу |
От време на време нуждая се да стоя пред Голямото огледало. Да се огледам какви ги правя в тоя живот. Да се огледам, дали всекидневие не ме е разчорлило и разръфало до неразбираемост? До неразбираемост, в която това, което си е мое, се е изпарило. Дали не съм се трансформирал в ехтене на непознати викове. Суетни, глупави викове. Светът е цялостен с такива. Толкова шумни! Толкова напористи! Заглушават. Претопяват. Дали не съм се слял…!?
Като се огледам в близост, хем ме наляга горест, хем тръпки ме побиват. Колко доста изпарили се индивиди! И измежду непознати, и измежду близки. Изпарени, само че значимо крачещи, като че ли не престават да изпускат някаква пара… А като се вгледаш, от дълго време всичко е изпуснато - като на спусната гумена топка. От това ме е боязън! Затова би трябвало понякога пред Голямото огледало.
Замислям се. Може ли да се помогне на тези, които са превърнати в спуснати топки? Как, като множеството от тях се преструват на добре напомпани, по този начин да се каже, на топки в топ форма? Без себесъзнание, мъчно начинание! Както е казано: „ принудително може да вземеш - не може да дадеш… “ А способи несъмнено има, само че … парадът на меките топки скоро не виждам да свърши. Май би трябвало по-скромно – без абсолютизъм. „ Като не можеш да избавиш човечеството “, самичък се наставлявам шеговито, „ избави себе си. Ако всеки успее да избави себе си, най-после току-виж се оказало избавено и човечеството… “
Снимка Иво Алексиев
Какво по-вярно Голямо огледало от нощни стихии във висока зимна планина. Огледало от хубост и смут. Поглеждаш и…проглеждаш. Дребнотемие губи значение. Проглеждаш, какво си оттатък ехото на хорската шумотевица. Или най-малко какво може да бъдеш. Прииска ми се среща със стихиите - само че да е някак по-разлчина. И допустимо по-нависоко! Обърнах се към Христо Тумбев. Той е на ти с „ горния свят “ – планината над 2500 м. Изслуша ме. Помисли. Сподели, че провежда група, която да построи под Белмекен бивак от снежни иглута. Че това може би е нещото, което диря. Участниците щели да прекарат нощта в собственоръчно построено иглу. Веднага ми прозвуча като стъпката пред Голямото огледало. Като Голямата противоположна връзка. Христо даже не бе нужно много-много да изяснява. Само след няколко дни към този момент пътувах към Белмекен.
Събрахме се на паркинга до язовир Белмекен. Девет индивида. От всички краища на България. Усмихнати. Някои по-приказливи, други по-притихнали. Всички обаче пречистени от престои в планината. С една дума - късметлии. Водач ни бе Желязко Мечков. Познавах Желязко като един от най-хубавите. Висял съм му на въже над бездната под връх Злия зъб. Фактът, че пиша този роман, потвърждава, че може да му се има доверие… Сега разбрах, че е и учител в НСА. Една от тематиките му била градеж на снежно иглу. Успокояващо е да знаеш, че те води човек, който си схваща от работата. Там, при стихиите, е добре да не си напълно сам…
Раниците преливаха от екипировка – мозъкът от очакване. Всеки тръгваше към нощта в зимната планина със своята екипировка, само че и със своите претекстове. Имаше и нещо общо. Мотивите се пресичаха там - някъде горе. Свързани бяха с Голямото огледало. Но по какъв начин да го опишеш? Как да опишеш Голямата противоположна връзка? Моменти. Моменти на себеопомняне…
Някои от групата надянаха снегоходки. По-мързеливите, взехме решение да си ги спестим. Оставихме ги в колите. Пусти мързел! Колко съм си патил от него. Този път не ме подведе. Тръгвайки към горния свят, стъпихме на задоволително корав сняг. Почти не потъвахме. Така го бе планувал и Христо - фирновал, подобаващ за преход. След инспекция на прогнозата ни бе предсказал и доста слънце. И тук позна. Слънцето обилно огря планината. Напълни я със светлина. Снежнобялото избели душите от градски петна. Пролича по диалозите. Ставаха все по-живи. Непринудени. Сенчестото отстъпи. Планината се присмя на съображения, затруднения и скованости. Оковите на долния свят паднаха. Останаха бели върхове. Като палави дечурлига гъделичкаха тъмносиньото небе. Съобщаваха за наближаваща независимост. За завършек на суетата. Махаха да побързаме. В ниското язовир Белмекен изглеждаше като смеещо се ледено око. Следеше възкачването.
Снимка Иво Алексиев
След към час и половина преход стигнахме подножието на връх Белмекен. Откриха се безбрежни гледки. Теснотата и педантичността на града, които неотменно мъкнем със себе си, се изгубиха. Светът се трансформира в светлина, тишина и белоснежен силует на тъмносин декор. Предзнаменования на Голямото огледало. Безметежието обаче с нищо не издаде виелицата, която предстоеше. Така е в горния свят. Красота и смут компактно едно до друго. Вплетени едно в друго…
Желязко направи знак, че има нещо да каже. Обясни, по какъв начин се избира място за бивак. Огледа местността в далечината. Насърчи и нас да гледаме дружно с него. Посочи към равнинна част в седловината сред Белмекен и близките върхове. Предположи, че там някъде ще намерим комфортно, равно място с задоволително пълен пласт сняг. Поне 2-3 метра. Погледът му се спря на равнинен сектор с хипотетични снегонавявания. Отдалечен бе на към 700-800 м. След петнайсетина минути към този момент бяхме там. На дребно плато, граничещо с определената площадка за бъдещия бивак, сред обли морени оставихме раниците. Около морените снежната завивка беше прокъсана. На места като части зелен килим прозираше замръзнала хвойна. Дадохме си заслужена отмора. Оставихме се на гледките. В облика на Голямото огледало светът нямаше прави линии, прави ъгли, парцелиране и собственичество. Нямаше йерархии. Нямаше боричкания. Може би тъкмо по тази причина липсваха и изцедените погледи на спадналите топки. Измисленият свят на хората беше останал надалеч зад нас. В съзнанието стартира да избледнява. Голямата противоположна връзка насърчи да го пуснем…
Снимка Димитър Николов
Скоро Желязко слезе на набелязаната строителна площадка. Привика ни към себе си. Разясни стъпките за градеж на иглу. Разгъна телескопичната лавинна сонда и стартира да боде снежната завивка. Стояхме върху два и половина метра сняг. Водачът ни беше удовлетворен. Оставаше със сондата да ревизира, на каква дълбочина стартира твърдият пласт. От него щяхме да добием снежните блокчета за градежа. На 40-50 см снегът даде признаци за задоволителна компактност. Желязко ни раздели на две групи. Всяка получи задача да построи свое иглу. Той и Стойко започнаха да вършат снежна пещера. В моята група бяхме четирима - с изключение на мен Симона и Александър, млада двойка ИТ експерти, и Асен, също ИТ експерт, на междинна възраст. Желязко очерта с лавинната сонда кръг към себе си. Сочейки с пръст кръга, разясни, че това е периметърът на бъдещото иглу. Разпределихме дилемите. Симона и Александър откопават блокчета, ние с Асен строим. Желязко пресметна, че в случай че всичко върви по проект, за към четири часа иглуто е готово. Залисани от възторг, забравихме, че в зимна планина проектите се вършат пожелателно. Това май е част от тактиката на Голямото огледало…
Снимка Иво Алексиев
Грабнахме лопатите. Първо отстранихме рехавия пласт сняг, с цел да стигнем до твърдия, подобаващ за блокчета. В непосредственост до строителното леке на иглуто Симона и Александър оформиха „ кариера “ за добива им. Освен мускули напрегнахме и логическото мислене. Иглуто е хемисфера. Да се построи без кофраж сводестата му форма си е предизвикателство. Иска се пространствено мислене. Усет за геометрия. Наклонът на стените би трябвало да се реши по този начин, че да води във връхна точка на тавана, в която снежните блокчета към момента може да се редят без стълба - единствено с височината на личното тяло. Вкопахме основите и започнахме да зидаме. Всеки се стремеше да е оптимално потребен. Неусетно горният свят ни сплоти. Заличи егоизмите - това, в което долу непрекъснато се спъваме. Бързо осъзнахме обща неизбежност. От нея произтече неизбежна взаимност. Колкото неизбежна, толкоз и приятна. Приятно е да знаеш, че другият ти е поддръжка. Или дружно ще построим иглуто - и то в точния момент, или с рухване на нощта дружно оставаме без покрив. А зимната планина не е изключително милостива. През нощта се чакаха температури от -5 / -6оС. По-добре да построим топлото иглу…
Проличаха гении. Александър беше изключително добър в откопаването на равноделни блокчета. Асен имаше нюх за структура. Симона съумяваше постоянно да помогне в сериозна точка. Вдигаше духа с смешки. В един миг се усетих, че съм се трансформирал в жив кофраж. Никога не съм си представял, че да бъдеш подпорка може да е нещо забавно… Май открих предопределение и в измазването на фуги. Така или другояче, с каквото и да се захванеш, първоначално допускаш неточности. Бързо обаче трупахме опит. В придвижване налучквахме верния метод. Желязко понякога даваше съвет. Стараеше се в същото време – нали е педагог… - да ни остави задоволително креативна независимост. Неведнъж едно или друго блокче се изхлузи от мястото си. Особено занимателно ставаше, когато бяха няколко едновременно. Нямаше алтернатива да се откажем. Неуспехите каляваха. Насърчаваха да опитаме още веднъж. Следобедното слънце видя неравната битка. Реши да помогне. Топлината размекна повърхността на снежните блокчета. Улесни слепването.
Снимка Иво Алексиев
Бях взел единствено … кожени ръкавици. Вярно два чифта, само че и двата кожени. Въпреки че Христо ми бе пратил лист с прецизни инструкции. В листата с екипировка несъмнено бяха и двата чифта непромокаеми ръкавици. Че дори и едни аварийни, поларени – за всеки случай. Е, признавам: при стягането на багажа демонстрирах немарливост. А липса на екипировка във високата планина може да докара до горчиви последици. Отървах се леко. Ръкавиците предстоящо прогизнаха. Ръцете ми замръзнаха. Симона обаче бързо се притече в сериозната точка. С нея пристигна и решението. С аварийните ѝ ръкавици бях избавен като трудова единица.
Докато иззиждахме стените, двамата с Асен се намирахме навътре в иглуто. В един миг се оказахме зазидани в ледено ограждение, стигащо над гърдите ни. Нямаше излизане. Вода да ти се наложи да пуснеш, стискаш. Решихме, че е време да дълбаем излаз. Междувременно беше задухал рязък вятър. Проверихме посоката му. Според нея избрахме мястото за вход – в стената на иглуто, противоположна на посоката напразно. За да не духа вътре през нощта. Входът представляваше тунел под основите с дължина към метър. Първо се оказа стеснен. Асен колкото да се провря, до момента в който го тестваше. Разширихме го. Така и си остана въз тесничък. За да влезеш или излезеш, драпаш с ръце, крайници и цяло тяло. Сетих се за вица за шопа, който мечтаел да се трансформира в змия – хем да си лежал, хем да си ходел. Ей по този начин – змийската – се минаваше и през входа на нашето иглу. Както и да е. Важното е, че към този момент си имаше вход - като същинска къщурка.
Късното следобедно слънцето стартира да залязва. Температурата падна. Залезът несъмнено очароваше, само че … блокчетата престанаха да слепват. А с приближаване на нощта по-важно от зидането нямаше. Всички сили бяха ориентирани към довеждане докрай на иглуто по ярко. Оставаха последните два-три реда. Тези най-горни редове, затварящи покрива, са най-трудни. Снежните блокчета съвсем висят във въздуха. Давахме всичко от себе си, с цел да ги задържим в зида. Не се подчиняваха. Умората натежа. Телата замолиха отмора. Строяхме към този момент над пет часа. В миг, в който не бе нужно да подкрепям новоположени блокчета, погледнах през ледената стеничка. В отвор, формиран от непоставено блокче, видях по какъв начин слънцето преваля зад срещуположния на Белмекен било. Залезе. Контурът на хребета стана огненочервена линия. Като ореол. Обстоятелствата обаче не допускаха романтика. Затова и аленото ми подсети за червен алармен сигнал. Голямото огледало беше замислило нещо… Започна да се смрачава.
Снимка Иво Алексиев
Ситуацията стана спешна. Вече мъчно се виждаше в мрака. Включихме челниците. От светлината във вътрешността, иглуто замязя на светеща кристална сфера, забита в снега. Откъде обаче време да му се радваме. На покрива зееше дупка. На горните редове ледените блокчета продължаваха да се изхлузват. Току се строполяваха в краката ни. Настъпи миг на раздразнителност. Досада, че правехме всичко, както би трябвало, а не постигахме предстоящ резултат. Опитахме да противодействаме с възприятие за комизъм. Някой сподели, че в действителност дупката на покрива е идеална наблюдателница за звезди. Погледнахме нагоре. Наистина - имаше какво да се наблюдава… Оклюмалите лица се поразведриха. На мен пък ми хрумна, че можем просто да назовем иглуто „ кабрио иглу “. Така оправдаваме дупката. Обяснен вярно, дефектът става резултат. Студеният планински вятър бързо ме разубеди. Лют и немилостив, към този момент свистеше като фурия. За да се предпазим от него, одеве компактно бяхме стегнали качулките към вратовете си. Идеята за „ кабрио иглу “ отпадаше...
Отново се мобилизирахме. Правим каквото вършим, покривната дупка би трябвало да бъде затворена! Започнахме настървено да редим и укрепваме блокчета. Блокчетата не се подчиняваха. Отново и още веднъж политаха към земята. А виелицата свиреше в ушите като сирена. Пришпорваше като тиранин. Ако не желаеме да замръзнем, би трябвало да довършим иглуто. Желязко, който дотогава бе помагал на другата група, видя бедата. Притече се. Посъветва да опитаме срастване благодарение на вода. За да не губи време, още до момента в който говореше, стартира да изсипва едно шише във фугите на последния ред от ледената зидария. Температурата беше паднала надълбоко под нулата. Водата съвсем мигновено замръзна. Техниката проработи. Трябваше обаче доста вода. Имахме разполагаем единствено количеството за пиянство, което всеки от нас бе донесъл. Нямаше по какъв начин да се лишим от него. Сетихме се за близка замръзнала вада, която бяхме забелязали денем. Намериха се няколко празни шишета от литър и половина минерална вода. Заедно с Желязко тръгнахме да търсим метод да ги напълним. Оглеждахме за дупка в леда, вървейки по плато над реката. Ледът компактно я покриваше. Спуснахме се по стръмния скат на коритото, до момента в който стигнем до самата реката. Тръгнахме по течението да търсим дупка в леда. След стотина метра открихме. Напълнихме шишетата и се върнахме при градежа. Водата не стигна. Наложи се с Александър още веднъж да идем да ги напълним. С водата, която донесохме, укрепихме предпоследния ред. За последния силици не останаха. Желязко видя, че силите ни са на привършване. Даде концепция за по-лесно затваряне на дупката. Посъветва да откопаем плочи от корав сняг. След това да наместим плочите върху дупката, до момента в който се покрие. Така и направихме. Остана единствено да измажем фугите сред плочите. Решихме, че първо заслужаваме отмора. След почивката към този момент не ни се занимаваше. Фугите останаха. Като през дупки на дудук вятърът цяла нощ свири.
Снимка Димитър Николов
Другата група към този момент вечеряше в иглуто си. Спокойни, че си бяхме обезпечили покрив, взехме решение да се присъединим. Тъкмо в точния момент! Виелицата напълно се разбесня. Ледените+ пориви боботеха. Голямото огледало сподели, какъв брой сме нежни. Вятърът от дълго време бе отвял суетата. Останал бе голият живот. Като новородено - без цивилизационни добавки. Крехък и временен, какъвто го бяхме не запомнили. Изненадах се, че сме могли да забравим. Момент на опомняне…
Може би бяхме пощадени, единствено тъй като планината видя напъните ни. Може би единствено поради това беше разрешила ледената колибка да се случи. А стига да поискаше - дружно с колибката ни отнасяше в небитието. Прие напъните ни като осмисляне. Респект към необятното. Онзи умен почит, който в долния свят от дълго време е изгубен. Влязохме в съседското иглу. Другите се сместиха, с цел да ни създадат място. Седнахме на земята. В кръгла повърхност с диаметър към три метра се събрахме девет индивида. Топлехме се, седнали компактно един до различен. Цивилизационният нагон за разделяне се обърна в инстинкт за целокупност. В центъра на иглуто на газово котлонче Димитър сготви чорба. После свари и чай. Всеки извади храна. Задъвкахме концентрирано. Сякаш да не пропуснем тънък усет. Желязко добави съвет: в случай че запалиш свещ в иглу, температурата скача с 5 градуса. Свещи нямахме, само че всеки извади алкохолна напитка, която беше донесъл. Оцеляването заслужаваше да бъде полято. Или може би опомнянето? Огледах се. В сумрака изглеждахме като сенки. Образите на Голямото огледало…
Снимка Димитър Николов
Не след дълго умората надви. Време беше да лягаме. Благодарихме на другата група за гостоприемството и един по един се запътихме към нашето иглу. Пътьом погледнах нагоре. Виелицата бе полирала небето до напълно транспарантно. Погледът стигаше космоса. Милиарди звезди... В Голямото огледало видях същинско звездно небе. Различно от притуленото, опушено в града. Александър влезе в иглуто. Освети го с челника си. Иглуто светна като абажур. Сякаш отпрати сигнал. Към небето. Отново погледнах нагоре. Стори ми се, че звездите отврнаха на поздрава. Огънчета от безкрая в мразовития мрак. Не знам по какъв начин успяваха, само че от далечината на космоса прогонваха ненужното от разум и душа. Светлинен код на Голямата противоположна връзка.
Снимка Димитър Николов
Като се огледам в близост, хем ме наляга горест, хем тръпки ме побиват. Колко доста изпарили се индивиди! И измежду непознати, и измежду близки. Изпарени, само че значимо крачещи, като че ли не престават да изпускат някаква пара… А като се вгледаш, от дълго време всичко е изпуснато - като на спусната гумена топка. От това ме е боязън! Затова би трябвало понякога пред Голямото огледало.
Замислям се. Може ли да се помогне на тези, които са превърнати в спуснати топки? Как, като множеството от тях се преструват на добре напомпани, по този начин да се каже, на топки в топ форма? Без себесъзнание, мъчно начинание! Както е казано: „ принудително може да вземеш - не може да дадеш… “ А способи несъмнено има, само че … парадът на меките топки скоро не виждам да свърши. Май би трябвало по-скромно – без абсолютизъм. „ Като не можеш да избавиш човечеството “, самичък се наставлявам шеговито, „ избави себе си. Ако всеки успее да избави себе си, най-после току-виж се оказало избавено и човечеството… “
Снимка Иво Алексиев
Какво по-вярно Голямо огледало от нощни стихии във висока зимна планина. Огледало от хубост и смут. Поглеждаш и…проглеждаш. Дребнотемие губи значение. Проглеждаш, какво си оттатък ехото на хорската шумотевица. Или най-малко какво може да бъдеш. Прииска ми се среща със стихиите - само че да е някак по-разлчина. И допустимо по-нависоко! Обърнах се към Христо Тумбев. Той е на ти с „ горния свят “ – планината над 2500 м. Изслуша ме. Помисли. Сподели, че провежда група, която да построи под Белмекен бивак от снежни иглута. Че това може би е нещото, което диря. Участниците щели да прекарат нощта в собственоръчно построено иглу. Веднага ми прозвуча като стъпката пред Голямото огледало. Като Голямата противоположна връзка. Христо даже не бе нужно много-много да изяснява. Само след няколко дни към този момент пътувах към Белмекен.
Събрахме се на паркинга до язовир Белмекен. Девет индивида. От всички краища на България. Усмихнати. Някои по-приказливи, други по-притихнали. Всички обаче пречистени от престои в планината. С една дума - късметлии. Водач ни бе Желязко Мечков. Познавах Желязко като един от най-хубавите. Висял съм му на въже над бездната под връх Злия зъб. Фактът, че пиша този роман, потвърждава, че може да му се има доверие… Сега разбрах, че е и учител в НСА. Една от тематиките му била градеж на снежно иглу. Успокояващо е да знаеш, че те води човек, който си схваща от работата. Там, при стихиите, е добре да не си напълно сам…
Раниците преливаха от екипировка – мозъкът от очакване. Всеки тръгваше към нощта в зимната планина със своята екипировка, само че и със своите претекстове. Имаше и нещо общо. Мотивите се пресичаха там - някъде горе. Свързани бяха с Голямото огледало. Но по какъв начин да го опишеш? Как да опишеш Голямата противоположна връзка? Моменти. Моменти на себеопомняне…
Някои от групата надянаха снегоходки. По-мързеливите, взехме решение да си ги спестим. Оставихме ги в колите. Пусти мързел! Колко съм си патил от него. Този път не ме подведе. Тръгвайки към горния свят, стъпихме на задоволително корав сняг. Почти не потъвахме. Така го бе планувал и Христо - фирновал, подобаващ за преход. След инспекция на прогнозата ни бе предсказал и доста слънце. И тук позна. Слънцето обилно огря планината. Напълни я със светлина. Снежнобялото избели душите от градски петна. Пролича по диалозите. Ставаха все по-живи. Непринудени. Сенчестото отстъпи. Планината се присмя на съображения, затруднения и скованости. Оковите на долния свят паднаха. Останаха бели върхове. Като палави дечурлига гъделичкаха тъмносиньото небе. Съобщаваха за наближаваща независимост. За завършек на суетата. Махаха да побързаме. В ниското язовир Белмекен изглеждаше като смеещо се ледено око. Следеше възкачването.
Снимка Иво Алексиев
След към час и половина преход стигнахме подножието на връх Белмекен. Откриха се безбрежни гледки. Теснотата и педантичността на града, които неотменно мъкнем със себе си, се изгубиха. Светът се трансформира в светлина, тишина и белоснежен силует на тъмносин декор. Предзнаменования на Голямото огледало. Безметежието обаче с нищо не издаде виелицата, която предстоеше. Така е в горния свят. Красота и смут компактно едно до друго. Вплетени едно в друго…
Желязко направи знак, че има нещо да каже. Обясни, по какъв начин се избира място за бивак. Огледа местността в далечината. Насърчи и нас да гледаме дружно с него. Посочи към равнинна част в седловината сред Белмекен и близките върхове. Предположи, че там някъде ще намерим комфортно, равно място с задоволително пълен пласт сняг. Поне 2-3 метра. Погледът му се спря на равнинен сектор с хипотетични снегонавявания. Отдалечен бе на към 700-800 м. След петнайсетина минути към този момент бяхме там. На дребно плато, граничещо с определената площадка за бъдещия бивак, сред обли морени оставихме раниците. Около морените снежната завивка беше прокъсана. На места като части зелен килим прозираше замръзнала хвойна. Дадохме си заслужена отмора. Оставихме се на гледките. В облика на Голямото огледало светът нямаше прави линии, прави ъгли, парцелиране и собственичество. Нямаше йерархии. Нямаше боричкания. Може би тъкмо по тази причина липсваха и изцедените погледи на спадналите топки. Измисленият свят на хората беше останал надалеч зад нас. В съзнанието стартира да избледнява. Голямата противоположна връзка насърчи да го пуснем…
Снимка Димитър Николов
Скоро Желязко слезе на набелязаната строителна площадка. Привика ни към себе си. Разясни стъпките за градеж на иглу. Разгъна телескопичната лавинна сонда и стартира да боде снежната завивка. Стояхме върху два и половина метра сняг. Водачът ни беше удовлетворен. Оставаше със сондата да ревизира, на каква дълбочина стартира твърдият пласт. От него щяхме да добием снежните блокчета за градежа. На 40-50 см снегът даде признаци за задоволителна компактност. Желязко ни раздели на две групи. Всяка получи задача да построи свое иглу. Той и Стойко започнаха да вършат снежна пещера. В моята група бяхме четирима - с изключение на мен Симона и Александър, млада двойка ИТ експерти, и Асен, също ИТ експерт, на междинна възраст. Желязко очерта с лавинната сонда кръг към себе си. Сочейки с пръст кръга, разясни, че това е периметърът на бъдещото иглу. Разпределихме дилемите. Симона и Александър откопават блокчета, ние с Асен строим. Желязко пресметна, че в случай че всичко върви по проект, за към четири часа иглуто е готово. Залисани от възторг, забравихме, че в зимна планина проектите се вършат пожелателно. Това май е част от тактиката на Голямото огледало…
Снимка Иво Алексиев
Грабнахме лопатите. Първо отстранихме рехавия пласт сняг, с цел да стигнем до твърдия, подобаващ за блокчета. В непосредственост до строителното леке на иглуто Симона и Александър оформиха „ кариера “ за добива им. Освен мускули напрегнахме и логическото мислене. Иглуто е хемисфера. Да се построи без кофраж сводестата му форма си е предизвикателство. Иска се пространствено мислене. Усет за геометрия. Наклонът на стените би трябвало да се реши по този начин, че да води във връхна точка на тавана, в която снежните блокчета към момента може да се редят без стълба - единствено с височината на личното тяло. Вкопахме основите и започнахме да зидаме. Всеки се стремеше да е оптимално потребен. Неусетно горният свят ни сплоти. Заличи егоизмите - това, в което долу непрекъснато се спъваме. Бързо осъзнахме обща неизбежност. От нея произтече неизбежна взаимност. Колкото неизбежна, толкоз и приятна. Приятно е да знаеш, че другият ти е поддръжка. Или дружно ще построим иглуто - и то в точния момент, или с рухване на нощта дружно оставаме без покрив. А зимната планина не е изключително милостива. През нощта се чакаха температури от -5 / -6оС. По-добре да построим топлото иглу…
Проличаха гении. Александър беше изключително добър в откопаването на равноделни блокчета. Асен имаше нюх за структура. Симона съумяваше постоянно да помогне в сериозна точка. Вдигаше духа с смешки. В един миг се усетих, че съм се трансформирал в жив кофраж. Никога не съм си представял, че да бъдеш подпорка може да е нещо забавно… Май открих предопределение и в измазването на фуги. Така или другояче, с каквото и да се захванеш, първоначално допускаш неточности. Бързо обаче трупахме опит. В придвижване налучквахме верния метод. Желязко понякога даваше съвет. Стараеше се в същото време – нали е педагог… - да ни остави задоволително креативна независимост. Неведнъж едно или друго блокче се изхлузи от мястото си. Особено занимателно ставаше, когато бяха няколко едновременно. Нямаше алтернатива да се откажем. Неуспехите каляваха. Насърчаваха да опитаме още веднъж. Следобедното слънце видя неравната битка. Реши да помогне. Топлината размекна повърхността на снежните блокчета. Улесни слепването.
Снимка Иво Алексиев
Бях взел единствено … кожени ръкавици. Вярно два чифта, само че и двата кожени. Въпреки че Христо ми бе пратил лист с прецизни инструкции. В листата с екипировка несъмнено бяха и двата чифта непромокаеми ръкавици. Че дори и едни аварийни, поларени – за всеки случай. Е, признавам: при стягането на багажа демонстрирах немарливост. А липса на екипировка във високата планина може да докара до горчиви последици. Отървах се леко. Ръкавиците предстоящо прогизнаха. Ръцете ми замръзнаха. Симона обаче бързо се притече в сериозната точка. С нея пристигна и решението. С аварийните ѝ ръкавици бях избавен като трудова единица.
Докато иззиждахме стените, двамата с Асен се намирахме навътре в иглуто. В един миг се оказахме зазидани в ледено ограждение, стигащо над гърдите ни. Нямаше излизане. Вода да ти се наложи да пуснеш, стискаш. Решихме, че е време да дълбаем излаз. Междувременно беше задухал рязък вятър. Проверихме посоката му. Според нея избрахме мястото за вход – в стената на иглуто, противоположна на посоката напразно. За да не духа вътре през нощта. Входът представляваше тунел под основите с дължина към метър. Първо се оказа стеснен. Асен колкото да се провря, до момента в който го тестваше. Разширихме го. Така и си остана въз тесничък. За да влезеш или излезеш, драпаш с ръце, крайници и цяло тяло. Сетих се за вица за шопа, който мечтаел да се трансформира в змия – хем да си лежал, хем да си ходел. Ей по този начин – змийската – се минаваше и през входа на нашето иглу. Както и да е. Важното е, че към този момент си имаше вход - като същинска къщурка.
Късното следобедно слънцето стартира да залязва. Температурата падна. Залезът несъмнено очароваше, само че … блокчетата престанаха да слепват. А с приближаване на нощта по-важно от зидането нямаше. Всички сили бяха ориентирани към довеждане докрай на иглуто по ярко. Оставаха последните два-три реда. Тези най-горни редове, затварящи покрива, са най-трудни. Снежните блокчета съвсем висят във въздуха. Давахме всичко от себе си, с цел да ги задържим в зида. Не се подчиняваха. Умората натежа. Телата замолиха отмора. Строяхме към този момент над пет часа. В миг, в който не бе нужно да подкрепям новоположени блокчета, погледнах през ледената стеничка. В отвор, формиран от непоставено блокче, видях по какъв начин слънцето преваля зад срещуположния на Белмекен било. Залезе. Контурът на хребета стана огненочервена линия. Като ореол. Обстоятелствата обаче не допускаха романтика. Затова и аленото ми подсети за червен алармен сигнал. Голямото огледало беше замислило нещо… Започна да се смрачава.
Снимка Иво Алексиев
Ситуацията стана спешна. Вече мъчно се виждаше в мрака. Включихме челниците. От светлината във вътрешността, иглуто замязя на светеща кристална сфера, забита в снега. Откъде обаче време да му се радваме. На покрива зееше дупка. На горните редове ледените блокчета продължаваха да се изхлузват. Току се строполяваха в краката ни. Настъпи миг на раздразнителност. Досада, че правехме всичко, както би трябвало, а не постигахме предстоящ резултат. Опитахме да противодействаме с възприятие за комизъм. Някой сподели, че в действителност дупката на покрива е идеална наблюдателница за звезди. Погледнахме нагоре. Наистина - имаше какво да се наблюдава… Оклюмалите лица се поразведриха. На мен пък ми хрумна, че можем просто да назовем иглуто „ кабрио иглу “. Така оправдаваме дупката. Обяснен вярно, дефектът става резултат. Студеният планински вятър бързо ме разубеди. Лют и немилостив, към този момент свистеше като фурия. За да се предпазим от него, одеве компактно бяхме стегнали качулките към вратовете си. Идеята за „ кабрио иглу “ отпадаше...
Отново се мобилизирахме. Правим каквото вършим, покривната дупка би трябвало да бъде затворена! Започнахме настървено да редим и укрепваме блокчета. Блокчетата не се подчиняваха. Отново и още веднъж политаха към земята. А виелицата свиреше в ушите като сирена. Пришпорваше като тиранин. Ако не желаеме да замръзнем, би трябвало да довършим иглуто. Желязко, който дотогава бе помагал на другата група, видя бедата. Притече се. Посъветва да опитаме срастване благодарение на вода. За да не губи време, още до момента в който говореше, стартира да изсипва едно шише във фугите на последния ред от ледената зидария. Температурата беше паднала надълбоко под нулата. Водата съвсем мигновено замръзна. Техниката проработи. Трябваше обаче доста вода. Имахме разполагаем единствено количеството за пиянство, което всеки от нас бе донесъл. Нямаше по какъв начин да се лишим от него. Сетихме се за близка замръзнала вада, която бяхме забелязали денем. Намериха се няколко празни шишета от литър и половина минерална вода. Заедно с Желязко тръгнахме да търсим метод да ги напълним. Оглеждахме за дупка в леда, вървейки по плато над реката. Ледът компактно я покриваше. Спуснахме се по стръмния скат на коритото, до момента в който стигнем до самата реката. Тръгнахме по течението да търсим дупка в леда. След стотина метра открихме. Напълнихме шишетата и се върнахме при градежа. Водата не стигна. Наложи се с Александър още веднъж да идем да ги напълним. С водата, която донесохме, укрепихме предпоследния ред. За последния силици не останаха. Желязко видя, че силите ни са на привършване. Даде концепция за по-лесно затваряне на дупката. Посъветва да откопаем плочи от корав сняг. След това да наместим плочите върху дупката, до момента в който се покрие. Така и направихме. Остана единствено да измажем фугите сред плочите. Решихме, че първо заслужаваме отмора. След почивката към този момент не ни се занимаваше. Фугите останаха. Като през дупки на дудук вятърът цяла нощ свири.
Снимка Димитър Николов
Другата група към този момент вечеряше в иглуто си. Спокойни, че си бяхме обезпечили покрив, взехме решение да се присъединим. Тъкмо в точния момент! Виелицата напълно се разбесня. Ледените+ пориви боботеха. Голямото огледало сподели, какъв брой сме нежни. Вятърът от дълго време бе отвял суетата. Останал бе голият живот. Като новородено - без цивилизационни добавки. Крехък и временен, какъвто го бяхме не запомнили. Изненадах се, че сме могли да забравим. Момент на опомняне…
Може би бяхме пощадени, единствено тъй като планината видя напъните ни. Може би единствено поради това беше разрешила ледената колибка да се случи. А стига да поискаше - дружно с колибката ни отнасяше в небитието. Прие напъните ни като осмисляне. Респект към необятното. Онзи умен почит, който в долния свят от дълго време е изгубен. Влязохме в съседското иглу. Другите се сместиха, с цел да ни създадат място. Седнахме на земята. В кръгла повърхност с диаметър към три метра се събрахме девет индивида. Топлехме се, седнали компактно един до различен. Цивилизационният нагон за разделяне се обърна в инстинкт за целокупност. В центъра на иглуто на газово котлонче Димитър сготви чорба. После свари и чай. Всеки извади храна. Задъвкахме концентрирано. Сякаш да не пропуснем тънък усет. Желязко добави съвет: в случай че запалиш свещ в иглу, температурата скача с 5 градуса. Свещи нямахме, само че всеки извади алкохолна напитка, която беше донесъл. Оцеляването заслужаваше да бъде полято. Или може би опомнянето? Огледах се. В сумрака изглеждахме като сенки. Образите на Голямото огледало…
Снимка Димитър Николов
Не след дълго умората надви. Време беше да лягаме. Благодарихме на другата група за гостоприемството и един по един се запътихме към нашето иглу. Пътьом погледнах нагоре. Виелицата бе полирала небето до напълно транспарантно. Погледът стигаше космоса. Милиарди звезди... В Голямото огледало видях същинско звездно небе. Различно от притуленото, опушено в града. Александър влезе в иглуто. Освети го с челника си. Иглуто светна като абажур. Сякаш отпрати сигнал. Към небето. Отново погледнах нагоре. Стори ми се, че звездите отврнаха на поздрава. Огънчета от безкрая в мразовития мрак. Не знам по какъв начин успяваха, само че от далечината на космоса прогонваха ненужното от разум и душа. Светлинен код на Голямата противоположна връзка.
Снимка Димитър Николов
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ