Умението да сме сами определя умението да обичаме
От умеенето да сме сами зависи умеенето ни да обичаме.
Най-вероятно ви звучи парадоксално, само че не е.
Психолозите споделят, че това е чисто и просто екзистенциална истина: единствено тези, които са способни да остават уединено със себе си, могат същински да обичат. Да останеш самичък със себе си значи да си подготвен да посрещнеш мислите си, страховете си, копнежите си, съжаленията си, да приемеш тишината. Който се опасява от себе си, той не може да се открие в никакъв случай за другите, затова не е кадърен на същинска обич.
Хората, които умеят да остават без боязън със себе си, познават обичта, умеят да се грижат за другите, без да желаят да ги управляват или да ги завладяват, могат да споделят намерено, да приказват за възприятията си, да схващат възприятията на другите. Те не се опасяват от непосредственост, нито, че рискуват да изгубят свободата си.
Такива хора почитат персоналното пространство и потребността на другите от независимост. Знаят, че в случай че сътрудникът им ги напусне, няма да ги напусне и щастието, тъй като не се опасяват да бъдат сами. Те не могат да бъдат егоисти, тяхната обич не е задушаваща. Хармонията и щастието им не могат да бъдат отнети от другите, тъй като не а им дадени от тях. Те сами са ги основали вътре в себе си.
Цветелина Велчева
