Уникалността на българо-македонския спор и другите двустранни спорове в Европа |
Oт няколко месеца Институтът за филантропични и обществени науки в Скопие с шеф Катерина Колозова работи над интернационален план за да се намерят пътища за излизане от настоящия блокаж на връзките сред България и югозападната ѝ съседка. Инициативата е финансирана от Вишеградския фонд и „ Германския фонд Маршал “ и в нея вземат участие учени от Скопие, София, Атина, Варшава, Будапеща и Прага.
В поредност от няколко материала следва да публикуваме заключенията на историка Стефан Дечев, участник в плана.
Задълбоченият взор ясно демонстрира, че българо-македонският спор има собствен прекомерно характерен темперамент, който – въпреки и прегледан като културен спор - прави механичното преместване на цялостната процедура от други сходни разногласия (френско-германски, германо-полски, полско-украински, полско-руски, унгарско-словашки, гръцко-македонски и т.н.) не постоянно удачно. Специфичността идва от събитието, че в края на 19-и и началото на 20-и в. македонската етническа еднаквост има само изолирани и спорадични прояви. Нейното съзряване се реализира през междувоенния интервал, а окончателното ѝ образуване и нациоизграждане, договаряне на идентичността се случва след края на Втората международна война. То се организира в югославски подтекст, когато за пръв път са налице македонски държавни институции, с всички произлизащи от това последствия. Едната от тях е изключително възприятие за непосреден витален опит и македонска културна фамилиарност, които прекалено много се разминават с българския опит от комунистически интервал.
Преди началото на 20-и в. множеството македонски възрожденци имат българско етническо схващане макар техния македонски културен партикуларизъм, изразяващ се в потребление на локалните приказва. Същото се отнася и за българската еднаквост на македонските революционери макар техния политически фракционизъм, при който преглеждат Македония като свое предпочитано родно място. Поради тази причина няма и различен случай, когато на процедура целият хайлайф на македонската интелигенция (десница и левица) взе участие в Първата международна война като част от българската войска и администрация. Всичко това не анулира обстоятелството, че след развой на зреене и раздвоение с България и българите след Първата международна война, упоменатата нагоре, маркирана от югославския подтекст културна фамилиарност, действително към този момент е основала две народи, с всички предпоставки за характерни чувства, в това число и на телесно ниво. На процедура в Титова Югославия, по този начин или другояче, е първата демонстрация на македонска политическа самостоятелност, въпреки и с непълен суверенитет. При това македонците попадат в страна, където след първичните сурови репресии те получават възприятие за предимство по отношение на останалата част от Източна Европа, да не приказваме за страна като България, с която имат обща история в предишното.
Вече се загатна, че българо-македонският спор е характерен културен спор, където се сблъскват два разнообразни исторически описа, които в последна сметка оформят две разнообразни идентичности – българска и македонска. За голямото болшинство в България те са идентични, а за голямото болшинство в районен съд Македония са разнообразни, освен това идващи от вековете обратно. Сродните два народа, които съставляват част от еднo южнославянско диалектно пространство със собствен континуум, от който са се оформили през 19-и в. българският литературен език, а през 2и в. македонският, свързват идентичността си в първия случай с страната от Средновековието „ България “, а във втория - с възкръсналия и трансформирал се, по сполучливия израз на политолога Николай Василев, в магия след към средата на 19-и в. топоним „ Македония “. В резултат от исторически опит на последните към сред две епохи или към век и половина двете имена - „ българи “ и „ македонци “, както неотдавна обърна внимание режисьорът Явор Гърдев, към този момент са се сакрализирали и станали сами по себе си значими, а не толкоз близостта или разликата сред народите, които се отбелязват с тях. Създаденият от учебниците по история и известните исторически разкази измамлив континуитет през вековете в допълнение усилва тези идентичностни чувства измежду обществата на двете страни.
Друго изражение на този културен спор e взаимното разбиране на двата езика. Македонският наподобява на голямото болшинство българи като акцент и непрестижен език. Българският, който очевидно припомня непрестижните по отношение на македонската книжовна норма източни македонски диалекти, звучи също маргинално. Ето за какво, когато Зоран Заев, в устрема му да приказва на български, преминаваше по-скоро „ на струмишки “, по този метод той караше скопският хайлайф да гледа на него като на провинциалист, и държанието му в изявлението от ноември 2020 година пред БГНЕС като самоунизително и за македонската нация, която той съставлява.
Културният спор е и конфликт на двата мита. Според българския още през 9-10 в. в Македония, дружно с Мизия и Тракия, се построява българска средновековна националност, която през 19-и в. прераства в българска нация. След 1944 година в Македония посредством фалшифицирана история се основава занапред изкуствена македонска нация с неестествен език. Срещу него е македонският народен мит, за многовековна история на „ македонския народ “ обособена и обособена от българската, в която „ обща история “ е единствено тази, когато Македония е била „ окупирана “ от България. По време на „ българската фашистка окупация “, на съдружника на Третия райх, съучаствал в депортацията на македонските евреи, среща отпор на македонските партизани, които имат националноосовободителни задания и прогласяват на АСНОМ македонска държавност. В този смисъл успеха на Съветската войска, която в българския случай значи окупация на България и десетилетия тоталитарно ръководство в границите на руския блок, за жителите на районен съд Македония значи празненство на македонската автономия, въпреки и в границите на Титова Югославия. И в случай че за болшинството българи комунизмът е тоталитарен режим, изолираност от Европа, неспособност за пътешестване, зависимост на Съюз на съветските социалистически републики, стоков недостиг, липса на първокласни артикули, то македонският комунизъм е националноосвободителен, антивеликобългарски (в хода на времето и при изострянето на спора със София и антибългарски), живот при „ по-добрия социализъм “, пътешестване по света с югославския паспорт. И до момента в който България в последно време настойчиво премълчава съюзничеството с Райха, то районен съд Македония се заблуждава в някаква своя изначална антифашистка праведност, а оставя за България виновността на фашизма. Разбира се, не трябва да се не помни, че самите пък родственици на убитите от българската окупационна власт партизани носят това като травматичен спомен и до през днешния ден.
В момента към този момент и двете страни, и двете общества се изживяват и са захласнати от преживяването си като жертви на непознатата експанзия. Българите са уверени, че като стартират още от Средновековието македонците „ крадат история “, като напълно крадена е тази история до началото на 20-и в. и Първата международна война, та и до 1944 година От своя страна, не по-малко като жертва се изживява и македонската страна, която преглежда съседа си като апаш на македонското, а и дележът на Македония в предишното сред балканските съседите с искания към нейната територия, както и претекстът за македонците като трагично разграничени сред другите армии по време на Първата международна война са изключително мощни.
Едновременно с разказа на жертвата, високият роман в комбиниране с културната фамилиарност и известните исторически познания, тиражирани в всеобщата литература и медии, са построили и у двете общества един самобитно преживяване на предимство към прилежащия народ. Поради тази причина за българите македонците са българи, които сърбите са заблудили, че били македонци. Забравили българския си генезис, те приказват и пишат на акцент, който е „ негоден български “. И защото до 1944 година са били българи, това е повода през днешния ден да нямат история и по тази причина да крадат българската. Всичко това е гарнирано с една свръхемоция, която македонците даже възприемат като македонофобия. На този разказ дава отговор и подобаващ македонски, който свързва македонците с Александър Велики и античността, както и с последващото славянско население. В този смисъл българите са „ татари “, а от там и всички модерни българи, които не са такива са в действителност македонци.
Изглежда най-чувствителната част от културния спор е за македонците оправянето с идентичността на възрожденците и революционерите, а за българите с неизбежността на раздвоението след 1918 година траяло в сполучливия строеж на нация след 1944. Това са в действителност главните оголени нерви, които рискуват да дадат на разногласието прекомерно дълъг живот напред във времето. По този мотив българският режисьор Явор Гърдев споделя: „ Взаимоотношенията имат предел в зоната на доверието, който понастоящем не може да бъде снет. Там е и там ще си остане още дълго. Но като се замисля, за някои от македонците евентуално това е още по-неприятно. Макар и да усещат непосредственост, те към този момент от дълго време ни считат за непознати. Но не ги нервира толкоз нашата чуждост, колкото ги плаши непризнаването на тяхната наличност. И в това има нещо, което минира всички взаимоотношения – културни, стопански, политически, а евентуално и персонални. Дори и когато – не знам дали забелязваш – българската страна съобщи посредством своите съществени представители, че признава тази еднаквост, както постоянно в последно време прави, това отново е незадоволително. Защото ние заявяваме, че признаваме тяхната еднаквост, само че посредством своите въпроси към историята минираме нейния континуитет и казусът се възражда. Така на тях им наподобява, че я признаваме и лишаваме по едно и също време. С един жест. “ Точно тук е и главната причина македонските политици, общественици и историци да излизат с предложенията историята да се остави настрани за несигурно време; да се остави единствено на историците; базират се на десетилетната работа на други сходни комисии; или пък на опцията от битие на паралелни исторически разкази.
Изтъкнатата уникалност на българо-македонския спор спрямо останалите исторически разногласия в Европа, напълно не значи, че от тях не могат въпреки всичко да се извлекат обособени моменти, които да бъдат употребявани за намиране на решение и в нашия случай. Първият е обвързван с известна дезинтересираност от това по какъв начин тъкмо се показва историята в учебниците на другата страна, в случай че не се натъкваме на случаи където има открит диалект на ненавист, обиди към другия, или изказани териториални искания. Може също да се употребява от немската страна случаите на вдишване на отговорност за предишното във връзка с Холокоста. От френски или полски случаи може да се схване признаването на колаборация с окупатора от локалното население. Не би било зле да бъде споделен и полският опит с последователното отричане от териториалните искания на Полша към исторически полски земи в източна посока. Не на последно място, значими са и избрани жестове, които носят в себе си бездънен символен смисъл и могат да слагат началото на поврат в връзките. В случая това биха могли да бъдат поклонение на българска делегация или български държавни ръководители на Мемориала на Холокоста в Скопие, пред паметника на младите от Ваташа, или пък взаимно честване на Гоце Делчев. Все от някъде би трябвало да се тръгне.
В поредност от няколко материала следва да публикуваме заключенията на историка Стефан Дечев, участник в плана.
Задълбоченият взор ясно демонстрира, че българо-македонският спор има собствен прекомерно характерен темперамент, който – въпреки и прегледан като културен спор - прави механичното преместване на цялостната процедура от други сходни разногласия (френско-германски, германо-полски, полско-украински, полско-руски, унгарско-словашки, гръцко-македонски и т.н.) не постоянно удачно. Специфичността идва от събитието, че в края на 19-и и началото на 20-и в. македонската етническа еднаквост има само изолирани и спорадични прояви. Нейното съзряване се реализира през междувоенния интервал, а окончателното ѝ образуване и нациоизграждане, договаряне на идентичността се случва след края на Втората международна война. То се организира в югославски подтекст, когато за пръв път са налице македонски държавни институции, с всички произлизащи от това последствия. Едната от тях е изключително възприятие за непосреден витален опит и македонска културна фамилиарност, които прекалено много се разминават с българския опит от комунистически интервал.
Преди началото на 20-и в. множеството македонски възрожденци имат българско етническо схващане макар техния македонски културен партикуларизъм, изразяващ се в потребление на локалните приказва. Същото се отнася и за българската еднаквост на македонските революционери макар техния политически фракционизъм, при който преглеждат Македония като свое предпочитано родно място. Поради тази причина няма и различен случай, когато на процедура целият хайлайф на македонската интелигенция (десница и левица) взе участие в Първата международна война като част от българската войска и администрация. Всичко това не анулира обстоятелството, че след развой на зреене и раздвоение с България и българите след Първата международна война, упоменатата нагоре, маркирана от югославския подтекст културна фамилиарност, действително към този момент е основала две народи, с всички предпоставки за характерни чувства, в това число и на телесно ниво. На процедура в Титова Югославия, по този начин или другояче, е първата демонстрация на македонска политическа самостоятелност, въпреки и с непълен суверенитет. При това македонците попадат в страна, където след първичните сурови репресии те получават възприятие за предимство по отношение на останалата част от Източна Европа, да не приказваме за страна като България, с която имат обща история в предишното.
Вече се загатна, че българо-македонският спор е характерен културен спор, където се сблъскват два разнообразни исторически описа, които в последна сметка оформят две разнообразни идентичности – българска и македонска. За голямото болшинство в България те са идентични, а за голямото болшинство в районен съд Македония са разнообразни, освен това идващи от вековете обратно. Сродните два народа, които съставляват част от еднo южнославянско диалектно пространство със собствен континуум, от който са се оформили през 19-и в. българският литературен език, а през 2и в. македонският, свързват идентичността си в първия случай с страната от Средновековието „ България “, а във втория - с възкръсналия и трансформирал се, по сполучливия израз на политолога Николай Василев, в магия след към средата на 19-и в. топоним „ Македония “. В резултат от исторически опит на последните към сред две епохи или към век и половина двете имена - „ българи “ и „ македонци “, както неотдавна обърна внимание режисьорът Явор Гърдев, към този момент са се сакрализирали и станали сами по себе си значими, а не толкоз близостта или разликата сред народите, които се отбелязват с тях. Създаденият от учебниците по история и известните исторически разкази измамлив континуитет през вековете в допълнение усилва тези идентичностни чувства измежду обществата на двете страни.
Друго изражение на този културен спор e взаимното разбиране на двата езика. Македонският наподобява на голямото болшинство българи като акцент и непрестижен език. Българският, който очевидно припомня непрестижните по отношение на македонската книжовна норма източни македонски диалекти, звучи също маргинално. Ето за какво, когато Зоран Заев, в устрема му да приказва на български, преминаваше по-скоро „ на струмишки “, по този метод той караше скопският хайлайф да гледа на него като на провинциалист, и държанието му в изявлението от ноември 2020 година пред БГНЕС като самоунизително и за македонската нация, която той съставлява.
Културният спор е и конфликт на двата мита. Според българския още през 9-10 в. в Македония, дружно с Мизия и Тракия, се построява българска средновековна националност, която през 19-и в. прераства в българска нация. След 1944 година в Македония посредством фалшифицирана история се основава занапред изкуствена македонска нация с неестествен език. Срещу него е македонският народен мит, за многовековна история на „ македонския народ “ обособена и обособена от българската, в която „ обща история “ е единствено тази, когато Македония е била „ окупирана “ от България. По време на „ българската фашистка окупация “, на съдружника на Третия райх, съучаствал в депортацията на македонските евреи, среща отпор на македонските партизани, които имат националноосовободителни задания и прогласяват на АСНОМ македонска държавност. В този смисъл успеха на Съветската войска, която в българския случай значи окупация на България и десетилетия тоталитарно ръководство в границите на руския блок, за жителите на районен съд Македония значи празненство на македонската автономия, въпреки и в границите на Титова Югославия. И в случай че за болшинството българи комунизмът е тоталитарен режим, изолираност от Европа, неспособност за пътешестване, зависимост на Съюз на съветските социалистически републики, стоков недостиг, липса на първокласни артикули, то македонският комунизъм е националноосвободителен, антивеликобългарски (в хода на времето и при изострянето на спора със София и антибългарски), живот при „ по-добрия социализъм “, пътешестване по света с югославския паспорт. И до момента в който България в последно време настойчиво премълчава съюзничеството с Райха, то районен съд Македония се заблуждава в някаква своя изначална антифашистка праведност, а оставя за България виновността на фашизма. Разбира се, не трябва да се не помни, че самите пък родственици на убитите от българската окупационна власт партизани носят това като травматичен спомен и до през днешния ден.
В момента към този момент и двете страни, и двете общества се изживяват и са захласнати от преживяването си като жертви на непознатата експанзия. Българите са уверени, че като стартират още от Средновековието македонците „ крадат история “, като напълно крадена е тази история до началото на 20-и в. и Първата международна война, та и до 1944 година От своя страна, не по-малко като жертва се изживява и македонската страна, която преглежда съседа си като апаш на македонското, а и дележът на Македония в предишното сред балканските съседите с искания към нейната територия, както и претекстът за македонците като трагично разграничени сред другите армии по време на Първата международна война са изключително мощни.
Едновременно с разказа на жертвата, високият роман в комбиниране с културната фамилиарност и известните исторически познания, тиражирани в всеобщата литература и медии, са построили и у двете общества един самобитно преживяване на предимство към прилежащия народ. Поради тази причина за българите македонците са българи, които сърбите са заблудили, че били македонци. Забравили българския си генезис, те приказват и пишат на акцент, който е „ негоден български “. И защото до 1944 година са били българи, това е повода през днешния ден да нямат история и по тази причина да крадат българската. Всичко това е гарнирано с една свръхемоция, която македонците даже възприемат като македонофобия. На този разказ дава отговор и подобаващ македонски, който свързва македонците с Александър Велики и античността, както и с последващото славянско население. В този смисъл българите са „ татари “, а от там и всички модерни българи, които не са такива са в действителност македонци.
Изглежда най-чувствителната част от културния спор е за македонците оправянето с идентичността на възрожденците и революционерите, а за българите с неизбежността на раздвоението след 1918 година траяло в сполучливия строеж на нация след 1944. Това са в действителност главните оголени нерви, които рискуват да дадат на разногласието прекомерно дълъг живот напред във времето. По този мотив българският режисьор Явор Гърдев споделя: „ Взаимоотношенията имат предел в зоната на доверието, който понастоящем не може да бъде снет. Там е и там ще си остане още дълго. Но като се замисля, за някои от македонците евентуално това е още по-неприятно. Макар и да усещат непосредственост, те към този момент от дълго време ни считат за непознати. Но не ги нервира толкоз нашата чуждост, колкото ги плаши непризнаването на тяхната наличност. И в това има нещо, което минира всички взаимоотношения – културни, стопански, политически, а евентуално и персонални. Дори и когато – не знам дали забелязваш – българската страна съобщи посредством своите съществени представители, че признава тази еднаквост, както постоянно в последно време прави, това отново е незадоволително. Защото ние заявяваме, че признаваме тяхната еднаквост, само че посредством своите въпроси към историята минираме нейния континуитет и казусът се възражда. Така на тях им наподобява, че я признаваме и лишаваме по едно и също време. С един жест. “ Точно тук е и главната причина македонските политици, общественици и историци да излизат с предложенията историята да се остави настрани за несигурно време; да се остави единствено на историците; базират се на десетилетната работа на други сходни комисии; или пък на опцията от битие на паралелни исторически разкази.
Изтъкнатата уникалност на българо-македонския спор спрямо останалите исторически разногласия в Европа, напълно не значи, че от тях не могат въпреки всичко да се извлекат обособени моменти, които да бъдат употребявани за намиране на решение и в нашия случай. Първият е обвързван с известна дезинтересираност от това по какъв начин тъкмо се показва историята в учебниците на другата страна, в случай че не се натъкваме на случаи където има открит диалект на ненавист, обиди към другия, или изказани териториални искания. Може също да се употребява от немската страна случаите на вдишване на отговорност за предишното във връзка с Холокоста. От френски или полски случаи може да се схване признаването на колаборация с окупатора от локалното население. Не би било зле да бъде споделен и полският опит с последователното отричане от териториалните искания на Полша към исторически полски земи в източна посока. Не на последно място, значими са и избрани жестове, които носят в себе си бездънен символен смисъл и могат да слагат началото на поврат в връзките. В случая това биха могли да бъдат поклонение на българска делегация или български държавни ръководители на Мемориала на Холокоста в Скопие, пред паметника на младите от Ваташа, или пък взаимно честване на Гоце Делчев. Все от някъде би трябвало да се тръгне.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ