Остават още два понеделника за Хъшове“ на Телевизонния театър. На

Остават още два понеделника за „ Хъшове “ на Телевизонния спектакъл. На 20 януари е третата част от продукцията по „ Немили недраги “ на Иван Вазов с мощната актьорска чета на Александър Морфов – Руси Чанев, Валентин Ганев, Валентин Танев, Петър Попйорданов, Деян Донков, Христо Мутафчиев, Стоян Алексиев, Николай Урумов, Валери Йорданов, Филип Аврамов, Димитър Рачков, Деян и Дарин Ангелови, Евгени Будинов, Рени Врангова... В поддържащите облици вземат участие същински колорити – шефът на Кукления спектакъл Кирякос Аргиропулос е притежател на гръцката механа в Браила, а Владимир Береану е притежател на театъра, където нашенците играят „ Загубена Станка “. И двамата, естествено, приказват на езиците, закодирани във семействата им.  Епизодиците са 50 – българи, румънци, гърци, турци.    

В третата част  Странджата към този момент е тежко болен, а Бръчков е до него в последните му мигове. Младокът и Хаджията погребват стареца и го изпращат с „ Бел кон “ в негова чест. Хъшовете напускат  кръчмата и краткотрайно се настаняват в хотел с парите на Странджата, а там  още веднъж настават гротеската и комадията. Но в последна момчетата сметка се разделят и потеглят в  разнообразни направления. В четвъртата, последна част на сагата, Бръчков е самичък и продава стиховете си, с цел да припечели за самун. Драмата му стига своя разцвет, когато застава пред канара край Дунав и се чуди дали да не се хвърли в бездната. Владиков и изгората му го разубеждават. Малко по-късно хъшовете още веднъж са дружно, подготвени да изпълнят идната задача. Докато камерите се въртят преди 10 години, се оказва, че екипът има киноматериал за много повече от четири серии. Говорят си дали да не пътуват до Румъния,  с цел да снимат от нейния бряг – залез, светлини, всичко през погледа на хъшовете, някой и различен турски патрул да се вижда в далечината. Както споделяше непрежалимият и неосъществим в изрече си Петър Попйорданов, работят по „ Немили недраги “, само че си става и за „ Епопея за незабравените “. Докато работят, градусът на напрежението пораства. Толкова дълготрайно време са дружно, че в някакви моменти даже стартират да се гледат изкривено.

„ Но това е кухнята. Ние, малкия екран, всички бяхме в кюпа. Желанието ни трябваше да се употребява. Голяма група - кой от кой е по звезда. След всеки интервал на работа се разпръсквахме, с цел да се съберем за идващите фотоси. Малко като националния тим по хокей на лед на Щатите “, разказваше Чочо, уверен, че „ Хъшове “ е от най-хубавото, което е „ вадила “ като поредност Българска национална телевизия – а той ги разбираше тези неща, тъй като към този момент беше играл във всичките й сериали - от „ Дунав мост “, през „ Хайка за вълци “ и „ Врабците през октомври “, а се задаваше и „ Под прикритие “. 

По едно време обаче „ Хъшове “ зациклят заради  непрекъснатите планове на Марфов в Русия. Чочо и другите му приятели даже малко го ревнуваха от сътрудниците си в най-големите театри на Москва и Санкт Петербург. „ И хъшовете сме хора “, подкачаше го тогава Чочо. Между фрагментите той все по този начин четеше историята, въпреки че беше от най-„ подкованите “ и даже си позволяваше да спори с Руси Чанев, който работеше по монтажа в отсъствието на Морфов.  А телевизионният Македонски на Чочо е много по-концентриран от този в представлението на Народния.   „ В театъра е развихрен и разпищолен – цялостен безгрижник, на ръба на нарушителя, на богопомазания.  Необуздан, непрестанно пийнал и обичай. Тук е по-сериозен. В четвъртата серия от България идва заповед някой да премине Дунава и да отиде при Баба Тонка. Македонски поема голямата отговорност. Снимахме в края на януари и началото на февруари – минус 16-17 градуса, Дунавът при Силистра беше вцепенен. 35-40 метра във вътрешността – заледен. Сашо – луда глава, аз – вървя по него. Всяко проваляне щеше да е съдбовно. Снимахме на ръба – няма никаква техника, достоверни фрагменти са. Сашо ми измисли костюм от 120 кг. Навлече ме като извънземно – да не стана на кокал.  А под ботушите ми не повече от 17 сантиментра лед. Сашо на всичкото не се отделяше от мен, с цел да ми дава кураж. Всички крещяха: Не се доближавайте един до различен “, връщаше лентата Чочо. Морфов пък добавяше: „ Не желаех да го пущам. Канех се аз да се дегизирам като Македонски и да направя фрагмента върху леда на Дунав. Не можех да позволи с Чочо да се случи нещо – щях да се самоубия “. Покойният му другар споделяше още, че на двамата им е по-интересно да творят, когато се карат – на ръба на раздялата, сред приемането и отричането. „ По-добре, в сравнение с да се потупваме по рамото и да викаме какъв брой е окей. В последна сметка всичко към нас е толкоз комплицирано, няма потребност да се усмихваме принудително. По-добре да се държим естествено “, беше един от правилата на Чочо.

На финала е борбата при Гредитин. „ Нещо от Дьолакроа, сходно на Герника и не знам какво още. Това постоянно са били картините на Сашо. А тук тиня - не знам какъв брой водоноски докараха в Сливница. Като исторически факт борбата се е състояла точно там. В последна сметка разрушават целия тим на хъшовете. Всички ги убиват. На края един сал Македонски остава  – последната икона. Той носи тялото на Бръчков. Така завърщва и повестта. Ранен, обичай и пребит след Освобождението, става разсилен някъде по канцелариите. Всичко се е оказало на вятъра – ентусиазмът, хашлащината, хулиганството, страстите, пристрастеностите, духът, желанието. Край! Има го и в представлението ни в Народния, само че малкия екран дава различен вид мащаб и позиция “, анализираше Попйорданов наследник. И в случай че в спектакъла Морфов си разрешава чисто театрални средства – музиката на Ю Ту, игра на футбол, надписи по моста на Дунав „ Само Левски “, във версията за дребния екран няма толкоз фрапантни отклонения. Всичко върви едно към едно – спазени са ера, език, костюм, интериор, екстериор по този начин, както е било в 1871-72. Творбата на Морфов и компания  даже завършва възторжено, до момента в който повестта на Иван Вазов е с по-драматичен край.