9 интересни факта за Пиета на Микеланджело
Още от основаването си през 1499 година Пиета на Микеланджело въодушевява страсти, религия и омагьосване през елегантното изображение на Дева Мария и Исус Христос. Въпреки това малко на брой знаят тайните, които към момента се разкриват за тази многовековна скулптура.
По-конкретно той употребява мрамор от Карара – бял и наследник камък, наименуван на името на италианския район, където се добива. Той е обичан материал на скулпторите още от времето на Древен Рим.
Ако се вгледате деликатно, подписът на скулптора може да бъде открит през гърдите на Мария. Историкът на изкуството от XVI в. Джордже Вазари споделя историята за това по какъв начин създателя оставя своя автограф:
„ Един ден Микеланджело, влизайки на мястото, където бе изложена, намира там огромен брой чужденци от Ломбардия, които я хвалят високо, и един от тях пита един от другите кой я е направил, а той отговоря: „ Нашият Гоббо (Кристофоро Солари) от Милано “. Микеланджело не споделя нищо, само че взема решение, че е необичайно трудът му да се приписва на различен. Така една нощ се затваря там и на малко светлина от свещи, издълбава с длето името си върху нея. “
По-късно Микеланджело съжалява за суетата на тази постъпка и взема решение в никакъв случай да не подписва друго свое произведение.
Отчасти с помощта на това, че слага името си на видно място върху „ Пиета “, репутацията му нараства редом с любовта на публиката към статуята. Художникът доживява до 88-годишна възраст, радвайки се на десетилетия благодарност за творбите си.
Някои църковни лица се подсмихват, че художникът я е направил да наподобява прекомерно млада, че да има наследник на 33 години, за какъвто се счита, че е бил Исус при гибелта си. Микеланджело пази този избор пред биографа си Асканио Кондиви с думите: „ Не знаете ли, че целомъдрените дами остават свежи доста повече от тези, които не са целомъдрени? Още повече в тази ситуация с Девата, която в никакъв случай не е изпитвала и най-малкото сластно предпочитание, което би могло да промени тялото ѝ? “
Ако се вгледате деликатно, можете да осъзнаете, че главата ѝ е малко прекомерно дребна за нейното много огромно тяло. При проектирането на ограниченията на Мария Микеланджело не е могъл да наложи реалистични пропорции и по едно и също време да я може устойчиво да държи възрастния си наследник, както си е представял. Затова е трябвало да я направи с увеличени размери – с цел да е като опора на цялото произведение. За да понижи резултата на по този начин увеличените ѝ форми, скулпторът ѝ дава нежно падащи облекла, които да прикриват пълнотата на Мария.
Микеланджело имал навика да крещи на скулптурите си и даже от време на време да ги постанова с инструментите си. Но в неделята на Петдесетница през 1972 година един незает геолог от Унгария си печели печална популярност, като прескача перилата на базиликата „ Свети Петър “ атакува Пиета с чук. С няколко удара Ласло Тот съумява да смъкна лявата ръка на Мария, да отчупи върха на носа ѝ и да развалил бузата и лявото ѝ око.
Ласло Тот секунди след офанзивата, 21 май 1972 г
Властите вземат решение да не подвеждат Тот под наказателна отговорност за действието му. Въпреки това съдът в Рим го смята за „ обществено рисков човек “ и го настанява в психиатрично заведение за две години. След като е освободен, той е депортиран назад в Унгария.
Когато едно произведение на изкуството е развалено по този метод, би трябвало да се разиска какво е най-добре – да се остави статуята в новото си положение (като „ Мислителят “ на Роден, който е бил сакат при бомбардировка), или да трансформират оригинала, с цел да го възстановят. Ватиканът изслуша три аргумента по този въпрос.
Първият от тях гласи, че повредата на Пиета към този момент е част от нейния смисъл, като приказва за насилието в нашата актуалност. Другите оферират скулптурата да бъде поправена, само че с забележими шевове като увещание за това тежко посягане. В последна сметка е определена цялостна невидима реституция, като задачата е наблюдаващите да не могат да схванат, че Тот даже е докосвал шедьовъра.
През 1964 година Ватиканът я дава на Съединени американски щати, където тя е показана на Световното ревю в Ню Йорк през 1964 година За да обезпечат сигурността ѝ, уредниците издигат преграда от седем солидни листа плексиглас, които дружно тежат повече от 4900 кг. След това, с цел да се уверят, че тълпите ще минават безвредно около скулптурата, са конфигурирани и преносими пътеки, сходни на конвейери.
